Ботев и Плачът на Еремия, или Защо и за кого пиша?

download

И отново за тревожните въпроси, които Ботев задава от страниците на печата:

Всякога, когато съм вземал перото да пиша за положението на нашите афиолни (упоени, приспани) мозъци…, преди да започна писането си, в главата ми почват да се въртят следните въпроси: Защо и за кого пиша? Каква полза принасят моите разсъждения на нашия безчувствен народ? Ще могат ли моите натяквания да поочовечат поне малко що-годе варварското правителство на Мохамедовия наместник?

Разбира се, че на тия въпроси аз почти винаги си отговарям отрицателно, т.е., че аз пиша:

1.Защото си нямам друга работа, а според пословицата – безделният мъж прилича на остър нож.
2.Аз пиша за ония, които обичат да дремят, докато берберинът им чисти ушите.
3. Аз принасям такава полза на народа си, каквато полза донася оцетът на жадния и гладния.
4.Че моите думи имат такова влияние на цариградските идиоти, каквото влияние има музиката на глухонемите…

Но въпреки това, аз пиша! Коя е причината за това?

Дали е моята любов към агите, или моето пристрастие към истината или пък съчувствието ми към поробения български народ?…
Ако нашите и вашите патритоти(?) закриват очите си пред истината и бягат като бухали от светлината, когато чуят, че проклетата свобода иска да им влезе в джобовете, то защо да не си закрия и аз очите пред тия гнусотии, да си подбръсна врата и да захвана да гоня кадъните по Узун-чаршия…

Ако народът ни е дотолкова безчувствен към своето положение, ако за неговите теглила не съществуват вече нито време, нито пространство, за да могат да се прострат по-нататък, то защо и аз да не последвам примера на екзархията ни и да не безпокоя храносмилането си с Плача на Еремия?!

(в. ‘Знаме“, бр.6, от 19.01.1875г.)

Действително родолюбие

 

Резултат с изображение за оръжието на левски

Много от нас обичаме да говорим, пишем, споделяме на темите – родолюбие и свободолюбие. Но колко ценно е, когато се заровим в живота и заветите на нашите Бащи – възрожденци, просветители, революционери, живели векове преди нас, които не са афиширали толкова много  своята обич към България, но в действителност са дали своя живот за страната си.

Ето кетвата на четата на Хаджи Димитър, която Ботев публикува в своя вестник „Дума…“ през 1871г.

Самата клетва е от 1868г., малко преди четата да тръгне към Балкана:

Клетва в Името на Пресвятата Троица

Отец, Син и Святият Дух

Аз, долуподписаният, същият – син на България, заклевам се най-напред пред Всемогъщия Бог, самоволно, не насилен от никого, да взема участие в Народното въстание, за да се бия до последни сили за свободата на моето отечество България, против тирани и неприятели, които и да са и откъдето и да идат….

Ще се боря с оръжие в ръка против неприятелите на отечеството си, докато падна мъртъв, или смъртно ранен, но здрав никога няма да се предам.

Ще бъда верен и точно ще изпълнявам заповедите на началниците си, като следвам най-точно Дисцилинарният регламент, по който ще се води четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата.

Няма да открия на никого – нито на приятели, нито на неприятели, нито на братя, нито на сродници, нито на родителите си – тайната, или каквото и да било, което може да попречи на намеренията ни.

Както в мирно, така и във военно време, ще почитам честта на семействата, имота и живота на всички мирни жители – без изключение – било то мохамедани, или християни. Но за всички от тях, които са виновни, ще казвам на началниците си – да ги съдят.

Не ще се отдалеча или избягам от редовете на дружината, а ще се бия, докато падна мъртъв или ранен. Ако ли не, всеки може да ме застреля като предател.

Ако ли ранен падна, не дай Боже, под каквитео и мъки да бъда, ще изтърпя всичко, но няма да предам нищо от плана ни за Народната Революция, или пък другарите си….

Най-висше, най-свято нещо в тоя свят, в живота ми, аз считам свободата на България,  в името на която се заклевам, че ще се бия с огнено и студено оръжие, под нейното знаме, докато или аз падна мъртъв, или тя се освободи.

Ще се бия и кълна се пред Бога и хората, че ако не изпълня всичко това точно и напълно, нека бъда поразен като Каин и проклет като Юда.

Амин!

 

 

 

Действително родолюбие

 

Резултат с изображение за оръжието на левски

 

Много от нас обичаме да говорим, пишем, споделяме на темите – родолюбие и свободолюбие. Но колко ценно е, когато се заровим в живота и заветите на нашите Бащи – възрожденци, просветители, революционери, живели векове преди нас, които не са афиширали толкова много  своята обич към България, но в действителност са дали своя живот за страната си.

Ето кетвата на четата на Хаджи Димитър, която Ботев публикува в своя вестник „Дума…“ през 1871г.

Самата клетва е от 1868г., малко преди четата да тръгне към Балкана:

Клетва в Името на Пресвятата Троица

Отец, Син и Святият Дух

Аз, долуподписаният, същият – син на България, заклевам се най-напред пред Всемогъщия Бог, самоволно, не насилен от никого, да взема участие в Народното въстание, за да се бия до последни сили за свободата на моето отечество България, против тирани и неприятели, които и да са и откъдето и да идат….

Ще се боря с оръжие в ръка против неприятелите на отечеството си, докато падна мъртъв, или смъртно ранен, но здрав никога няма да се предам.

Ще бъда верен и точно ще изпълнявам заповедите на началниците си, като следвам най-точно Дисцилинарният регламент, по който ще се води четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата.

Няма да открия на никого – нито на приятели, нито на неприятели, нито на братя, нито на сродници, нито на родителите си – тайната, или каквото и да било, което може да попречи на намеренията ни.

Както в мирно, така и във военно време, ще почитам честта на семействата, имота и живота на всички мирни жители – без изключение – било то мохамедани, или християни. Но за всички от тях, които са виновни, ще казвам на началниците си – да ги съдят.

Не ще се отдалеча или избягам от редовете на дружината, а ще се бия, докато падна мъртъв или ранен. Ако ли не, всеки може да ме застреля като предател.

Ако ли ранен падна, не дай Боже, под каквитео и мъки да бъда, ще изтърпя всичко, но няма да предам нищо от плана ни за Народната Революция, или пък другарите си….

Най-висше, най-свято нещо в тоя свят, в живота ми, аз считам свободата на България,  в името на която се заклевам, че ще се бия с огнено и студено оръжие, под нейното знаме, докато или аз падна мъртъв, или тя се освободи.

Ще се бия и кълна се пред Бога и хората, че ако не изпълня всичко това точно и напълно, нека бъда поразен като Каин и проклет като Юда.

Амин!

 

 

 

 

 

Цената на родолюбието. Личното споделяне на Илия Йовчев.

Резултат с изображение за родолюбие

Често пъти, като стане дума за някои от нашите просветители – родолюбци, ние възприемаме  техния живот и дело през призмата на своите ценностни разбирания, особеностите на епохата, в която живеем, и мисленето, което неизменно тя формира у нас. Затова сякаш съвсем обикновено ни звучат призивните им фрази, откъсите от статиите, публицистиката, дневниците им.

И толкова бързо забравяме, че всъщност те са били живи личности, хора, които са имали семейства, деца, домове…Хора, които са избрали да живеят за нещо повече от себе си, и са решили фокусът на живота им да премине отвъд аз, мен и моето…

Смисълът на техните животи е бил, както Илия Йовчев се изразява – „родолюбивата борба“.

Е, нека видим какво е имал предвид самият издател на „Родолюбец“ под това понятие. Ето какво казва той:

 У нас се изисква голямо напрежение и често пъти огромни жертви за поддържане на родолюбива борба.

Именно такава борба е водил родолюбецът през повечето време на живота си.

Илия Йовчев е женен за българка, от която има шест деца – трима сина и три дъщери. Заради смелите си статии и критики към правителството, заради живота, който е водил и вестникът, който е издавал, той е бил перманентно преследван и арестуван няколко пъти. Наричан е презрително „американецът“, към него са отправяни персонални заплахи, съпроводени с думите „Хайде, отивай си в Америка, не те искаме тук“ . 

След поредица от арести, Йовчев е принуден да се завърне в САЩ, където умира през 1907г.

Ето негово лично споделяне за времето на един от тези арести:

Ух, лошо, лошо, от турско по-лошо!

Ужасна, непоносима, убийствена е била, драги читателю, атмосферата, в която съществувахме, ние и вестника ни, напоследък, особено през последните 4-5 месеца, откакто ми забраниха да издавам „Родолюбец“…

Искам да благодаря на Бога обаче, че през последните 17 месеца, най-вече през последните 4-5, не ми е излязла душата. Ей, много лишения и всякакви физически и душевни страдания се бяха комбинирали, за да скъсат нишката на живота ми…

Повече от месец, по време на ареста ми, стоях заключен в малка стаичка в участъка. Всичко, което получавах, се цензурираше от самия прокурор, цензурираха се и писмата ми. Някои английски писма доста се бавеха, докато минат през тая цензура. Даже храната ми се преглеждаше предварително, да не би някоя бумага, или бележчица да е мушната вътре. Напразно исках да ми изявят причините, поради които правеха това. Както и да ми покажат предписанието, заповедта, членът, въз основа на които съм арестуван. Отговаряха: „Заповед има за това, устна заповед“.

Съдът постанови и на 25.05.1888г. ме изпратиха под домашен арест. Бяха забранили и вестника. Не само това, но и забраниха на всички, даже и на роднините ни, да идват у нас. И ние не трябваше да излизаме никъде, не можеше да виждаме никого, дори адвокатите си. Под домашен арест беше цялото ми семейство. Това продължи почти два месеца, до 17 юли, когато почина малката ми, осеммесечна дъщеря. Докато детето ми береше душа, под неизразими вълнения, написах едно нападателно и неблагопристойно писмо до Прокурора. То беше плод на изгубеното ми търпение, следствие от тия измъчвания.

След смъртта на детето ми, вече ми позволиха да отида да се виждам с адвокатите си, както и  те да идват у нас.

Но ми е забранено да издавам вестника.

Малко по-късно родолюбецът ще напише:

Никакви страдания в чужда земя, мъчения, затвори и от най-върли врагове, не могат да съкрушат и убият така духа на българина, както систематичните преследвания от страна на нашето правителство и волската апатия на мнозинството към всяко благородно дело.

Въпреки това, Йовчев не се отказва. Целият му живот е живот в смелост, свобода и родолюбие, породени от искрена и жива вяра в Бога. Затова и неговите завети към поколенията, към народа ни са такива:

На народа си препоръчваме да осъзнае правата и силата си, които са му дадени от Конституцията..! Българите не бива да забравят, че са свободен народ! И те са отговорни, ако позволяват да бъдат разигравани и измъчвани от шепа хора, които са узурпирали правата им.

 

Библиография:

Всички цитати са взети от в. ‚Родолюбец“, в двата му тиража – от 1888-90г. и вторият, от 1898- 99г.

 

 

 

 

 

 

 

 

Да бъдеш Баща, или историята на един различен вид хора

Картинки по запросу протегната  ръка

 

Бащинство, родителство – смущаващо често използвани напоследък думи, дали обаче осъзнаваме истинската им семантична себестойност, колко дълбок смисъл е вложен в тях?

И отново примерът е Илия Йовчев, чийто принос, значение и роля в българското общественополитическо и културно пространство, заедно с неговото публицистично и литературно наследство, тепърва предстои да преоткрием. Каква е причината обаче този човек да се оформи като личността, която е бил всъщност, какво стои в основата?

Бащинството!

Все още момче, Йовчев попада под влиянието на американските мисионери и конкретно на българския възрожденец Петко Славейков. За Славейков той пише:

Славейков ме прибра при себе си, на Шах Даут, и ме хранеше, и ме учеше на краснописание и прочит. Там аз преписах около 200 стари български песни и прочетох Гайдата и Очерките.

Петко Славейков е и причината младежът да продължи образованието си в протестантския колеж в Пловдив:

Като ми видя желанието за наука, той ме попита дали ще да ида в Пловдив, и тъй като склоних, един ден ме представи на Г-н Байнстон и след като приех едно препоръчително писмо, аз тръгнах за Пловдив, а на мястото ми, да носи ръкописа и да раздава вестниците остана брат ми, който наскоро си беше дошъл от Сливен.

Пребиваването на младия човек в Робърт колеж отново става възможно благодарение на помощта на някои от тези бащи – Кларк и Лонг, които успяват да издействат Йовчев да остане в Колежа без такса. След това Лонг го изпраща да учи в САЩ, като го настанява при свои приятели- мисионери.

Приятелството със Славейков, общуването и споделянето, съвместната им дейност и специфичното взаимоотношение на духовно предаване продължава до края, независимо къде се намира младият родолюбец – в България или зад океана.

През каквито и трудни етапи да минава животът на непримиримия с корупцията, измамата и моралния разпад на конкретни личности от правителството ни журналист, (които лица той открито изобличава в своя вестник) – каквото и да преживява, Илия Йовчев си остава свързан със своите Бащи, които изграждат едни устойчиви, стойностни основи в него.

Самият той поема по техния път и следва примера им – превръща се в личност с влияние и капацитет да идентифицира проблемите в отделните сфери и нива на общественото ни развитие, да ги огласи (да пише, или да говори публично за тях), и на свой ред да посочи верния път за решението им. Йовчев просвещава, проповядва и умело съвместява ключови християнски принципи и норми с реални, неподправени житейски ситуации.

Илия Йовчев е наречен „Баща“ и основател на нашата емиграция в Америка. Семейство Йовчеви са били известни със своята грижа и персонална ангажираност към българите, пребиваващи в Америка. Те ги приемали в дома си, грижели се за тях, намирали им работа и им давали първия старт в живота в непозната страна.

Именно затова смъртта на Родолюбеца съкрушава доста от сънародниците ни там. Домът му в САЩ си остава отворен за българите дори след неговата смърт, а делото е продължено от съпругата му.

Илия Йовчев се превръща в личност с влияние в страната ни и отвъд океана.

Да приемеш бащинство, да позволиш животът ти да бъде променен, или пък съграден наново, а после ти самият да започнеш да предаваш всичко това – грижа, обич, приятелство, изграждане, лична ангажираност, това си е цяло изкуство! Изкуство, което си струва един човешки живот.

Изкуството, наречено Бащинство!

Народът ни, поколението, което пораства в момента, заедно с онова, което си отива (както и останалите между тези две гранични линии), всички ние, имаме критична необходимост да преоткрием своите корени, да разгърнем прашните страници на вековете и да извадим от там примера и заветите на такива Бащи – Петко Славейков, Илия Йовчев, Методий Кусев, Ботьо Петков, Каравелов…

Да ги издигнем като модели, които да следваме и основа, върху която да градим!

 

 

Библиография:

„Дневни забележвания върху историята на Илия С. Йовчев 1869 – 1875 година“.

 

 

 

Отново за ДИМИТЪР ТАЛЕВ и КОМУНИСТИТЕ, или „в защита на българщината“

Книги, книги и пак книги…

Обичам да ги разглеждам и прелиствам, да ги чета. А те са толкова различни и еднакви – едни ухаят на интимност и споделеност, други просто предават някаква история. Като че ли общото между тях обаче е, че във всяка книга нейният автор е оставил частица от себе си, къс от сърцето си. Затова е важно какво четем и как го четем.

Съвсем скоро ми попадна четвъртият том от поредицата на д-р Иван Гаджев – „Лушин – никога вече комунизъм“. Пълен е с документи, архивни материали, спомени, свидетелски разкази и преживявания на осъдени от така наречения „Народен съд“.

Това, което на мен лично ми направи впечатление, бяха спомените на Асен Рашев, единият от братята Рашеви, и тримата подложени на зловещи опресии и преследвания от страна на комунистите.

През 1948г., откаран за пореден път в лагера „Куциян“,  Асен Рашев среща там и Димитър Талев. Талев е болен, измъчен от глада и мъченията в лагера, от непосилния труд.

Вместо оплаквания обаче, това, което Асен чува от писателя е:

Асене, българският народ е надживял много усилни години, и това чудо ще мине. Бъди горд, че си тук в защита на българщината!

Ами ние? Какво направихме ние с тази пазена с цената на толкова жертви и сълзи българщина? И помним ли въобще стойностните завети, които Талев и още много като него са ни дали…

И как да ги помним, като не знаем за тях – та десетилетия наред те бяха изключително грижливо укривани и  унищожавани от комунистите.

От Паисий – през Ботев и Левски, та до Илия Йовчев, Захари Стоянов, Стамболов, Методий Кусев, Талев – един и същи рефрен:

Народе????

Защо се срамуваш да се наречеш българин?

Знаеш ли кой си!

Бъди горд!

…в защита на българщината!

 

Другият Паисий Хилендарски

Картинки по запросу история славянобългарска

 

Паисий Хилендарски…, като чуем това име, всеки от нас е убеден, че знае за кого става дума, понеже толкова много е изговорено и написано за него, текстове, които и до днес са широко известни в публичното пространство. Известна е и Вазовата ода за Паисий, част от лирическия цикъл „Епопея на забравените“, която с няколко свои емблематични реда май е моделирала в съзнанието ни една доста погрешна визия за автора на „История славянобългарска“:

във скромна килийка, потънала в сън,

един монах тъмен, непознат и бледен

пред лампа жумеща пишеше наведен.

Истината обаче е друга. Известно е, че Паисий произхожда от богат род, живял е в средата на 18 век. Единият му брат, Лаврентий,  е игумен на манастира. А Вълчо, най-големият брат, е бил доста богат търговец. Според изследователи, неговото влияние се е разпростирало от Виена до Солун и Цариград. Имал е кантори и в Будапеща, Белград и София. Търгувал е с памук и опиум, който се е използвал тогава за лекарство. Хаджи Вълчо изгражда безплатен хан за пътниците и няколко чешми. Когато решава да направи дарение, той натоварва злато на 13 мулета и с 40 човека охрана потегля за Хилендар.  

Жилището на Паисий в Хилендарския манастир е представлявало  не „скромна килийка“, както художествено ни я пресъздава Вазов, а триетажна сграда, с височина 18 метра, два от етажите са жилищни, най-отгоре е изграден параклис.. Ако наистина се заемем да възстановим Паисиевото жилище, такова, каквото е било, според съвременни историци, ние трябва да построим сграда с размерите на шестетажна наша кооперация. Ето как описва тази постройка Георги Тодоров:

Всички я „знаем“ от одата на Вазов („скромна килийка, потънала в сън“) и от учебниците по история, където винаги се показва все един и същи кадър с прозорчето под широк свод. Тъкмо това „знание“ ни пречи да я видим.

Не знаем в коя година отец Паисий се е нанесъл в този стълп, но обитаването на толкова обособено и емблематично жилище несъмнено е съответствало на неговия значим статут на проигумен сред хилендарското братство. И дума не може да става за „скромна килийка“, а по-скоро за едно от най-престижните монашески жилища… едно помещение на първия етаж, три на втория, малка стая и чардак до параклиса на третия етаж, но следва да имаме предвид и пристройката на партерния етаж…

Погледът отвън разкрива, че тези три нива – двуетажното жилище и параклисът отгоре – съставят ъглова отбранителна кула (стълп) с квадратен план и каменни зидове, дебели над 1,5 метра. Трите стени на квадрата са външни, а височината от най-ниската до най-високата точка на стълпа е близо 18 метра.

Огромното жилище и статутът на Паисий в манастира предполагат, че най-вероятно той е имал свои послушници, момчета, които са му помагали и които той е обучавал, тъй като самият Паисий е получил в манастира най-доброто за времето си (средата на 18 век) образование.  Имал е и собствен печат.

Защо е толкова важно да се знаят тези факти? Основно – защото това е истината за една от нашите ключови възрожденски личности! И друго – по времето на комунизма умишлено ни беше втълпявана именно тая визия за бедничкия, „бледен“ монах, притихнал до някаква мъжделива лампичка, с изтъркано расо и излинели ръкави.  Беше престъпление да се каже, че Паисий и семейството му са били богати хора.

Но ако човек се замисли и реши да излезе отвъд повърхностните рамки, лимитирали този образ, ограничения, покрили истината от нас за години, тогава съвсем естествено бихме могли да предположим, че за да напишеш такава книга, като „История славянобългарска“, ти трябва да си личност с ясно осъзнато чувство на  себедостойнство, а не виновен, изплашен, несигурен…

За да поставиш началото на една цяла епоха, и да „родиш“ такива редове, които лека-полека започват да рушат изгражданите векове наред – крепости в умовете на българите, робски манталитет и мислене, ти трябва да си личност- епоха, човек – реформатор.

И тогава наистина думите ти ще отекват през няколко века:

О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин…

 

 

Библиография

  1. Георги Тодоров, „Паисиевият стълп“,
  2. Румен Жерев, „ 250 години след „История славянобългарска…“

 

 

 

Стотици Санчопансовци и само един Дон Кихот

 

download

Едни емблематични редове от Вазовия разказ „Кардашев на лов“, някакси  естествено породиха въпросите, които според мен не бива да бъдат отправяни единствено към тези 17-18-годишни единадесетокласници, на които се преподава  произведението, а по-скоро, май ние трябва да си ги зададем. Ето какво казва Вазов чрез своя герой:

Всичко у нас има посредствена, пошла, обикновена развръзка. Иди търси романтизъм и рицарска доблест в нашата действителност…

Хора, пресметливи и практични имаме легиони; благоразумни Санчопансовци имаме цяла пропаст… Аз искам да видя един Дон Кихот!… Един Дон Кихот, който да полудее за някаква идея – халосана, недостижима, но велика!

Лично аз, за себе си, се замислих – дали пък наистина не станахме прекалено практични, прагматични, разумни и безопасни? Опитомихме мечтите си, балансирахме пориви и идеали, като че ли забравихме „вкуса“ на онова заветно родолюбие, родено в сърцата на хора, чийто живот е преминал  срещу течението. И някак си опасно далечни и чужди вече са ни думите на оня безумец, тръгнал  с голи ръце да посича вятърни мелници:

Свободата, Санчо, е едно от най ценните блага, с които Бог дарява хората.С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека.

Като че ли една много точна илюстрация на тези думи е картината на оная върволица от хора – стотици и стотици, които по време на Априлското въстание, излизат от селата Церово, Мечка, Поибрене и други около Пазарджик, и се отправят към местността Еледжик, решени да извървят до край пътя към своята мечта – една нова, вече свободна България – малки деца вървят редом с 80-годишни старци…

Голяма част от тях после плащат с живота си за дързостта и свободолюбието си.

 Но примерът им остава, заветите се предават!

Разпилените късчета РОДОЛЮБИЕ. Забравените ЗАВЕТИ

Картинки по запросу българия

Преди да стане партийна повеля, преди да бъде превърнат в официално и задължително чувство, което всеки българин  би трябвало да изпитва, преди да започнем постоянно да говорим и пишем за него –  ПАТРИОТИЗМЪТ бе част от духа и ценностите на Възраждането.

„Малки“, обикновени хора, с не толкова обикновени мечти и идеали, полагаха сърцата и живота си в името на своята родина.

Наред с имената на Левски, Раковски, Каравелов и Ботев, които привикнахме да цитираме на всяко тържество, се появиха и други по-неизвестни, по-необичайни.

Дали сме се замисляли обаче що е то РОДОЛЮБИЕТО?  Какво е всъщност патриотизмът?

Още в първите десетилетия на 20. век, когато започва така наречената криза на интелигенцията ни, е ясно, че е настъпило едно ново време, което рязко е преобърнало ценностната система на цяло поколение. На мястото на патриотичните пориви и родолюбиви стремежи, се появява духовната апатия и безидеалие.

Творци като Вазов, Сирак Скитник, заедно с ключови наши историци и публицисти, упорито започват да призовават за завръщане към ценностните устои и завети на Възраждането.

Времето на големите семейства на задругите бавно, но необратимо залязва.

В народностната психология започват все по-ожесточено да воюват две същностни черти на епохата, два типа живот и ментална нагласа – колективизъм и индивидуализъм, патриархално и модерно, старо и ново.

Тази, в определени сфери, рязка опозитивност дълбоко и болезнено „разкъсва“ литературния ни и културен живот. Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Яворов и Петко Тодоров – известната четворка от литературния кръг „Мисъл“, се заемат да „изчистят“ литературата от архаичните, според тях, вазовски, патриотични елементи.

Преломното ново време налага и своите нови правила.

Една много стойностна публикация – „Нашата интелигенция“, на Боян Пенев, писана в началото на века, синтезира много точно, чрез един верен аналитичен прочит, настъпилата криза в нашето общество през този нов период.

Ето фрагменти от нея:

Със своите твърде повърхностни образователни стремежи, с равнодушието си към всяка духовна проява нашата среда, която обича понякога да говори реторично за духовен прогрес, всъщност се прекланя само пред материалното благо – пред него само благоговее. В други блага тя не вярва и не иска да ги дири. С българската наука не е в никакво съприкосновение – и не науката ни е виновна за това – българското изкуство я интересува толкова, колкото и изкуството на някое съвсем далечно племе, покрай българската книга минава съвсем равнодушно…

Ние всички живеем тук като чужди един на друг. Ако бяхме чужденци, в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде далеч имаме своя родина. А тук като че ли нищо не ни заставя да живеем с една обща цел и да мислим за тая родина: всички я имаме в себе си, убедени сме, че я имаме, и не копнеем за други страни. Ние изобщо не обичаме да копнеем: знаем какво искаме и към що да се стремим, знаем също, че при известни условия, с известни средства можем да го постигнем. Само да прибегнем до тия средства. Едни се колебаят, други смело вървят из своя позорен път. Едни тръгнаха вчера, други ще тръгнат утре…

Българинът не е способен да реагира и негодува. Политически се освободихме, но краят на духовното робство още не се вижда. Второто робство е много по-страшно от политическото. От него никоя външна сила не ще ни освободи – ние сами трябва да се освободим, сами за себе си да станем велика сила. Но де са усилията? А преди тях трябва да дойде съзнанието; след съзнанието – единството и волята…

Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност. Българското общество познава враждата, познава малодушието и равнодушието – но не и творческия ритъм на една хармонична колективна воля….

Ако днес нямаме енергия да се борим с хиляди пречки, нека поне се издигнем до убеждението, че е необходимо да създадем своя култура. Нека поне осъзнаем тия пречки. Средата е по-силна от онова незначително ядро, което иска да се обособи и да се наложи със своята просветена мисъл и воля. Средата смъква до своя уровен една голяма част от нашата интелигенция. Тия, които не се отличават с по-силна воля за творчество, у които умствените интереси не са закрепнали, скоро се изравняват с околното, водят безволно съществуване, забравят някогашните си младежки пориви; способностите им, ако са ги имали, заглъхват незабелязано. Така те сами стават пречка на това, за което някога са се борили. Това е делничната трагедия на интелигенцията – по-страшна от всяка шумна и главоломна катастрофа…

Тъй че, днес за днес, остават да ръководят духовното развитие по-силните, по-устойчивите характери – тия, които имат съзнание и за себе си и, за другите и знаят какво са и какво трябва да бъдат – и се отнасят критично към българската действителност – отнасят се при това не с пасивна, а с активна критика.

Подобни анализи на народопсихологията на българина в края на 19. и самото начало на 20. век, могат да бъдат открити и в статиите на Илия Йовчев, публикувани в неговия вестник „Родолюбец“, в „Размисли“ – те на Стоян Михайловски, в писмата на старозагорския владика Методий Кусев – все личности, които издигат необходимостта от нов духовен ренесанс в нацията ни.

Като че ли една цяла епоха безвъзвратно си е отишла – епохата на нашето Възраждане, времето, когато родолюбието не беше партийна заръка, нито държавна повеля.

Времето, когато истинските ценности бяха  дух и живот!

Лично аз, не вярвам, че тази епоха е отминала невъзвратимо. Страната ни наистина има нужда от този нов духовен ренесанс, когато ще открием разпилените късчета родолюбие и ще ги свържем в единство, на основата на заветите на нашите Бащи!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Разговорът, статия от Илия Йовчев

1262122617_39197167_gold

Знаем ли наистина как да водим един приятен, увлекателен за събеседниците ни, и за самите нас разговор? Или при всеки удобен случай, когато успеем да получим вниманието на някого, гледаме как да изтъкнем и препоръчяме себе си? Ето някои ценни съвети от ИЛИЯ ЙОВЧЕВ,  които той публикува в специална статия със заглавие „Разговорът“ в своя вестник „Народът“, бр.6, 1885г. Накрая авторът помества и ценни сентенции, които подчертават значението на темата за говоренето.

Една от най-красивите дарби, с които е надарен човек, с цел да доставя удоволствие на другите, е дарбата да говори. Но ако тази дарба, както и всяка друга, е занемарена и неразвита, тя не може да изпълни необходимото си предназначение. Много хора обичат да говорят, но малцина са тези, които умеят да водят приятни и полезни разговори. Младите хора, които желаят да се развиват, а и да бъдат полезни и добре приети в обществото, в което живеят, трябва да обърнат внимание на няколко препоръки по този въпрос:

Когато разговаряш с някого, внимавай да не говориш нито много бързо, нито много бавно, понеже и в двата случая ставаш досаден за слушателите си. Не говори с пълна уста!

Пази се, докато водиш разговор, да не прекъсваш събеседника си, понеже това е израз на неучтивост и е грозно.

Пази се да не се проявиш като надут и тщестлавен в разговорите си, не говори за своите добродетели и превъзходства, понеже така може да си спечелиш даже неприятели….

Не осквернявай разговора си с одумвания на други хора.

Когато водиш разговор, гледай да дадеш време и на другия да каже нещо, не си мисли, че ти знаеш „все и вся“, не смятай, че човекът, с който говориш е на по-ниско ниво от теб в знание и достойнство и ти няма какво да научиш от него. Винаги има какво да прибавим към умственото си богатство, докато изслушваме другите.

Не си мисли, че като употребяваш по-сложни и по- „учени“ думи, ще изглеждаш по-умен за слушателите си. Бащиният ти език е достатъчно богат и достатъчно благороден, така че да ти даде думи, с които да облечеш мислите си и да ги направиш приятни за своите слушатели.

Пази себе си от лицемерие, нека докато говориш, твоите устни и погледът ти винаги да изразяват искреност!

Думи, казани навреме, в един разговор, са душата на благородството, те ще послужат на ония, към които са отправени, а на нас ще спечелят истински приятели!

Правилните думи могат да успокоят, да донесат мир на човека, да изцелят и развеселят, те освобождават от негативни чувства събеседника ти.

„Ако наистина искаш да бъдеш досаден за своите слушатели, ето ти тайната за това: разясни им всичко по темата, за която говориш.“

(Волтер)

„Трудно е да се каже правилното нещо на правилното време, но още по-трудно понякога е да не кажем грешното нещо, когато сме ядосани.“

(Сала)

Говоренето е като търговията, ако го започнеш без капитал от знание, ще пропаднеш.

(Стерн)

Мълчанието е голямо изкуство в един разговор.

(Хазлит)

Онези, които много говорят и тези, които малко говорят, са еднакво неспособни за приятелство.

(Хазлит)