Ботев за „ония, които търпят като волове и чакат да дойде Месия…“

images

Вероятно не много хора се замислят над подобни екзистенциални  въпроси като Добро и Зло, истина и лъжа, свобода и робство.

Знаем ли всъщност какво е свободата?

И защо ни е толкова трудно да приемем диагнозата на велики личности като Ботев, Каравелов, Илия Йовчев, Методий Кусев, които смело и с неумолима искреност са констатирали : „Народът ни е болен“!?

Философската дълбочина и историческа правдивост на думите им са извирали обаче от сърца, беззаветно предани на България и българското.

Ето как Ботев, в една своя статия, интерпретира въпросите за доброто и злото, за това кой е виновен повече: злият човек, или онези, които безропотно го търпят?

Ние сме свикнали да обвиняваме само ония, които поради своята вродена наклонност към злото и поради своето банкрутирало състояние, са принудени да правят всевъзможни злодейства, т.е. да събличат, да обират и да убиват даже посред пладне тези, които нямат нищо свое. А  твърде малко или почти никак не обвиняваме ония, които поради отличителните черти на своя славянски характер. търпят като волове и чакат да дойде Месия и да ги избави от това гнусно и отвратително положение.

Доколко сме прави в това отношение, аз не зная, зная само това, че ако не съществуваха  в народа ни такива личности, които имат някакво човешко достойнство, и които в името на човещината възстават и словом, и делом против угнетенията и теглилата на братята си, то нашият народ отдавна вече би заслужил пълно презрение…

Но, както и да е, аз обичам народа си, аз милея за него и затова, при всичкото си негодувание против неговата политическа апатия, аз вярвам, че скоро ще  дойде онова време, когато от една страна ще  се препълни чашата и на неговите страдания, а от друга — и той самият ще чуе гласа на своите верни синове и ще да разбере, че в катехизиса на свободата отмъщението е много по-голяма християнска добродетел, отколкото търпението…

(Хр. Ботев, „Аз обичам своя народ“. http://macedonia.kroraina.com/hb3/hb3_dopiski_60-69.htm#64)

Ръката на Татко

 

t3OopLgYES0

Този спомен е толкова жив и истински в мен, така жарък и неустоим като детски плач. Споменът за ръката на татко. Обичах това „място“, обичах тази ръка. Каквото и изпитание да стоеше пред мен, или пък страдание, през което трябваше да мина, аз знаех, че винаги мога да се „скрия“ там – да се хвана за протегната ръка на моя баща и заедно да преминем отвъд.

На стоматологичния стол, вече като студентка, отново здраво стисках тази ръка, докато траеха сложните и болезнени процедури. А той стоеше до мен, там, вътре в самия кабинет, напълно пренебрегвайки недоумяващия поглед на стоматолога – все пак  бях вече голяма. Но това нямаше значение, та нали се бях прибрала от другия край на България – на село, за да минем заедно с него през това…

И заради тази ръка.

Баща ми си отиде отдавна, но споменът.., този спомен е все още така жив и действителен – колко пъти съм намирала себе си, скрита там, в неговото време, в усещането за тази ръка…

Уют, Сигурност, Топлина, Обич!

Мисля си за нашия народ, който понякога изглежда именно като едно осиротяло, объркано дете, което не познава своя Баща, но не го и търси.

Личности като Стоян Михайловски, Ботьо Петков, Славейков, Захари Стоянов, Ботев, Левски,  Методий Кусев,  Дянко Марков…, които са оставили своите Бащини послания, завети и пример – (такива, каквито са били наистина тези хора) са или съвършено непознати за  съвременните поколения, заличени преднамерено от идеолозите на комунистическия режим, скрити от нас; или са вече забравени.

Знаем ли кои всъщност са били Илия Йовчев, Неофит Бозвели, Йоаким Груев?

Всяко име носи по една протегната ръка – ръката на Татко! Която можем да уловим като народ и да минем на другия бряг.

Техните думи, послания, истории носят лек и възстановяване, прошка и надежда, сигурност и здрава основа.

Иначе, ако пренебрегнем тия завети, ще продължаваме отново и отново да се въртим в кръг и да обикаляме пустинята като ония старозаветни евреи, които така и не влязоха в Обещаната земя, ще продължаваме да се лутаме през вековете и да повтаряме едни и същи грешки.

А е толкова просто:

Бащи и синове!

Бащи и дъщери!

И едно цяло поколение, което здраво стиска – ръката на Татко!

Любен Каравелов: Американското духовенство и черковното управление в тоя далечен край трябва всякога да бъдат пред очите на нашия български синод

download

 

Изключително точни и радикални думи на  ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ  относно мястото и ролята на духовенството, както и за републиканските принципи,  които са залегнали в основата на САЩ.

Тук авторът дава много детайлно обяснение на демократичния модел на политическо устройство в Америка. В почти всеки брой на „Свобода“ Каравелов пише за Америка и за републиканството. Тази статия се казва: „Духовенството и народът трябва да вървят по един път и да имат едни и същи цели“, тя е поместена в книгата „Любен Каравелов – Свобода и Независимост“, (2003г.), която книга събира ключови негови текстове от вестниците му.

Ето какво пише Каравелов:

 

Само онова духовенство може да има влияние у народа, което върви заедно с него по едини същи път и му помага в неговите начинания, а когато това духовенство започне да казва „бяло е“, когато народът говори „черно е“, то твърде скоро ще изгуби своето значение…

Прочетете историята на Реформацията и ще се уверите в справедливостта на думите ни. Ако нашето, българско духовенство има християнски цели и човеколюбиви патриотични намерения, то трябва да бъде за българския народ онова, което е задължено да бъде.

Американското духовенство и черковното управление в тоя далечен край трябва всякога да бъдат пред очите на нашия български синод, ако нашите епископи не искат да бъдат изгонени като гръцките. В Северните Американски Щати свещеникът често бива и свещеник, и учител, и съдия, но в същото това време той е човек, американец и християнин, следователно интересите на народа са и негови собствени интереси.

Американският свещеник не само, че не се опитва да спре народния напредък, но очиства пътя за този напредък и ускорява неговото движение. Той не само, че не проповядва на народа да не се занимава с естествените науки, понеже са противни на Христовото учение, но първата наука, която свещеникът преподава на учениците си е математиката.

Северна Америка преди половин столетие беше последна, а днес е първа във всяко едно отношение. Тая страна е била населена от хора, кито са бягали от Европа, за да спасят главата си и да живеят свободно. Когато населението се увеличило, то страната се разделила на щати. Всеки щат е бил съставен от дружества. В дружествата всички хора са равни помежду сиш всички обществени дела се решават от дружествата….

Всяко едно дело се реашава от целия народ, който има своите представители и всеки гражданин има пълно право да заема което и да  е място, ако само народът одобри неговото избиране. Тези, които управляват и онези, които са управлявани, са равни помежду си и пред закона.

И така, в Северна Америка народът е всичко и без него нищо не може да се случи. Това е причината за едно столетие Америка да замине и Англия в своето развитие и просвещение…

В Северна Америка живеят около 35 милиона жители, от които 6 000 000 се учат в училищата. В Америка се издават около 4 000 вестници и много рядко ще намерите човек, който да не знае да чете ида пише.

Всичко това потвърждава нашето заключение, че ако духовенството и народът вървят по един и същи път и ако имат едни и същи цели, то и народът върви напред, и дуговенството е уважавано.

(Л. Каравелов, 1871.)

 

 

 

Ботев и Плачът на Еремия, или Защо и за кого пиша?

download

И отново за тревожните въпроси, които Ботев задава от страниците на печата:

Всякога, когато съм вземал перото да пиша за положението на нашите афиолни (упоени, приспани) мозъци…, преди да започна писането си, в главата ми почват да се въртят следните въпроси: Защо и за кого пиша? Каква полза принасят моите разсъждения на нашия безчувствен народ? Ще могат ли моите натяквания да поочовечат поне малко що-годе варварското правителство на Мохамедовия наместник?

Разбира се, че на тия въпроси аз почти винаги си отговарям отрицателно, т.е., че аз пиша:

1.Защото си нямам друга работа, а според пословицата – безделният мъж прилича на остър нож.
2.Аз пиша за ония, които обичат да дремят, докато берберинът им чисти ушите.
3. Аз принасям такава полза на народа си, каквато полза донася оцетът на жадния и гладния.
4.Че моите думи имат такова влияние на цариградските идиоти, каквото влияние има музиката на глухонемите…

Но въпреки това, аз пиша! Коя е причината за това?

Дали е моята любов към агите, или моето пристрастие към истината или пък съчувствието ми към поробения български народ?…
Ако нашите и вашите патритоти(?) закриват очите си пред истината и бягат като бухали от светлината, когато чуят, че проклетата свобода иска да им влезе в джобовете, то защо да не си закрия и аз очите пред тия гнусотии, да си подбръсна врата и да захвана да гоня кадъните по Узун-чаршия…

Ако народът ни е дотолкова безчувствен към своето положение, ако за неговите теглила не съществуват вече нито време, нито пространство, за да могат да се прострат по-нататък, то защо и аз да не последвам примера на екзархията ни и да не безпокоя храносмилането си с Плача на Еремия?!

(в. ‘Знаме“, бр.6, от 19.01.1875г.)

Действително родолюбие

 

Резултат с изображение за оръжието на левски

Много от нас обичаме да говорим, пишем, споделяме на темите – родолюбие и свободолюбие. Но колко ценно е, когато се заровим в живота и заветите на нашите Бащи – възрожденци, просветители, революционери, живели векове преди нас, които не са афиширали толкова много  своята обич към България, но в действителност са дали своя живот за страната си.

Ето кетвата на четата на Хаджи Димитър, която Ботев публикува в своя вестник „Дума…“ през 1871г.

Самата клетва е от 1868г., малко преди четата да тръгне към Балкана:

Клетва в Името на Пресвятата Троица

Отец, Син и Святият Дух

Аз, долуподписаният, същият – син на България, заклевам се най-напред пред Всемогъщия Бог, самоволно, не насилен от никого, да взема участие в Народното въстание, за да се бия до последни сили за свободата на моето отечество България, против тирани и неприятели, които и да са и откъдето и да идат….

Ще се боря с оръжие в ръка против неприятелите на отечеството си, докато падна мъртъв, или смъртно ранен, но здрав никога няма да се предам.

Ще бъда верен и точно ще изпълнявам заповедите на началниците си, като следвам най-точно Дисцилинарният регламент, по който ще се води четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата.

Няма да открия на никого – нито на приятели, нито на неприятели, нито на братя, нито на сродници, нито на родителите си – тайната, или каквото и да било, което може да попречи на намеренията ни.

Както в мирно, така и във военно време, ще почитам честта на семействата, имота и живота на всички мирни жители – без изключение – било то мохамедани, или християни. Но за всички от тях, които са виновни, ще казвам на началниците си – да ги съдят.

Не ще се отдалеча или избягам от редовете на дружината, а ще се бия, докато падна мъртъв или ранен. Ако ли не, всеки може да ме застреля като предател.

Ако ли ранен падна, не дай Боже, под каквитео и мъки да бъда, ще изтърпя всичко, но няма да предам нищо от плана ни за Народната Революция, или пък другарите си….

Най-висше, най-свято нещо в тоя свят, в живота ми, аз считам свободата на България,  в името на която се заклевам, че ще се бия с огнено и студено оръжие, под нейното знаме, докато или аз падна мъртъв, или тя се освободи.

Ще се бия и кълна се пред Бога и хората, че ако не изпълня всичко това точно и напълно, нека бъда поразен като Каин и проклет като Юда.

Амин!

 

 

 

Действително родолюбие

 

Резултат с изображение за оръжието на левски

 

Много от нас обичаме да говорим, пишем, споделяме на темите – родолюбие и свободолюбие. Но колко ценно е, когато се заровим в живота и заветите на нашите Бащи – възрожденци, просветители, революционери, живели векове преди нас, които не са афиширали толкова много  своята обич към България, но в действителност са дали своя живот за страната си.

Ето кетвата на четата на Хаджи Димитър, която Ботев публикува в своя вестник „Дума…“ през 1871г.

Самата клетва е от 1868г., малко преди четата да тръгне към Балкана:

Клетва в Името на Пресвятата Троица

Отец, Син и Святият Дух

Аз, долуподписаният, същият – син на България, заклевам се най-напред пред Всемогъщия Бог, самоволно, не насилен от никого, да взема участие в Народното въстание, за да се бия до последни сили за свободата на моето отечество България, против тирани и неприятели, които и да са и откъдето и да идат….

Ще се боря с оръжие в ръка против неприятелите на отечеството си, докато падна мъртъв, или смъртно ранен, но здрав никога няма да се предам.

Ще бъда верен и точно ще изпълнявам заповедите на началниците си, като следвам най-точно Дисцилинарният регламент, по който ще се води четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата.

Няма да открия на никого – нито на приятели, нито на неприятели, нито на братя, нито на сродници, нито на родителите си – тайната, или каквото и да било, което може да попречи на намеренията ни.

Както в мирно, така и във военно време, ще почитам честта на семействата, имота и живота на всички мирни жители – без изключение – било то мохамедани, или християни. Но за всички от тях, които са виновни, ще казвам на началниците си – да ги съдят.

Не ще се отдалеча или избягам от редовете на дружината, а ще се бия, докато падна мъртъв или ранен. Ако ли не, всеки може да ме застреля като предател.

Ако ли ранен падна, не дай Боже, под каквитео и мъки да бъда, ще изтърпя всичко, но няма да предам нищо от плана ни за Народната Революция, или пък другарите си….

Най-висше, най-свято нещо в тоя свят, в живота ми, аз считам свободата на България,  в името на която се заклевам, че ще се бия с огнено и студено оръжие, под нейното знаме, докато или аз падна мъртъв, или тя се освободи.

Ще се бия и кълна се пред Бога и хората, че ако не изпълня всичко това точно и напълно, нека бъда поразен като Каин и проклет като Юда.

Амин!

 

 

 

 

 

Цената на родолюбието. Личното споделяне на Илия Йовчев.

Резултат с изображение за родолюбие

Често пъти, като стане дума за някои от нашите просветители – родолюбци, ние възприемаме  техния живот и дело през призмата на своите ценностни разбирания, особеностите на епохата, в която живеем, и мисленето, което неизменно тя формира у нас. Затова сякаш съвсем обикновено ни звучат призивните им фрази, откъсите от статиите, публицистиката, дневниците им.

И толкова бързо забравяме, че всъщност те са били живи личности, хора, които са имали семейства, деца, домове…Хора, които са избрали да живеят за нещо повече от себе си, и са решили фокусът на живота им да премине отвъд аз, мен и моето…

Смисълът на техните животи е бил, както Илия Йовчев се изразява – „родолюбивата борба“.

Е, нека видим какво е имал предвид самият издател на „Родолюбец“ под това понятие. Ето какво казва той:

 У нас се изисква голямо напрежение и често пъти огромни жертви за поддържане на родолюбива борба.

Именно такава борба е водил родолюбецът през повечето време на живота си.

Илия Йовчев е женен за българка, от която има шест деца – трима сина и три дъщери. Заради смелите си статии и критики към правителството, заради живота, който е водил и вестникът, който е издавал, той е бил перманентно преследван и арестуван няколко пъти. Наричан е презрително „американецът“, към него са отправяни персонални заплахи, съпроводени с думите „Хайде, отивай си в Америка, не те искаме тук“ . 

След поредица от арести, Йовчев е принуден да се завърне в САЩ, където умира през 1907г.

Ето негово лично споделяне за времето на един от тези арести:

Ух, лошо, лошо, от турско по-лошо!

Ужасна, непоносима, убийствена е била, драги читателю, атмосферата, в която съществувахме, ние и вестника ни, напоследък, особено през последните 4-5 месеца, откакто ми забраниха да издавам „Родолюбец“…

Искам да благодаря на Бога обаче, че през последните 17 месеца, най-вече през последните 4-5, не ми е излязла душата. Ей, много лишения и всякакви физически и душевни страдания се бяха комбинирали, за да скъсат нишката на живота ми…

Повече от месец, по време на ареста ми, стоях заключен в малка стаичка в участъка. Всичко, което получавах, се цензурираше от самия прокурор, цензурираха се и писмата ми. Някои английски писма доста се бавеха, докато минат през тая цензура. Даже храната ми се преглеждаше предварително, да не би някоя бумага, или бележчица да е мушната вътре. Напразно исках да ми изявят причините, поради които правеха това. Както и да ми покажат предписанието, заповедта, членът, въз основа на които съм арестуван. Отговаряха: „Заповед има за това, устна заповед“.

Съдът постанови и на 25.05.1888г. ме изпратиха под домашен арест. Бяха забранили и вестника. Не само това, но и забраниха на всички, даже и на роднините ни, да идват у нас. И ние не трябваше да излизаме никъде, не можеше да виждаме никого, дори адвокатите си. Под домашен арест беше цялото ми семейство. Това продължи почти два месеца, до 17 юли, когато почина малката ми, осеммесечна дъщеря. Докато детето ми береше душа, под неизразими вълнения, написах едно нападателно и неблагопристойно писмо до Прокурора. То беше плод на изгубеното ми търпение, следствие от тия измъчвания.

След смъртта на детето ми, вече ми позволиха да отида да се виждам с адвокатите си, както и  те да идват у нас.

Но ми е забранено да издавам вестника.

Малко по-късно родолюбецът ще напише:

Никакви страдания в чужда земя, мъчения, затвори и от най-върли врагове, не могат да съкрушат и убият така духа на българина, както систематичните преследвания от страна на нашето правителство и волската апатия на мнозинството към всяко благородно дело.

Въпреки това, Йовчев не се отказва. Целият му живот е живот в смелост, свобода и родолюбие, породени от искрена и жива вяра в Бога. Затова и неговите завети към поколенията, към народа ни са такива:

На народа си препоръчваме да осъзнае правата и силата си, които са му дадени от Конституцията..! Българите не бива да забравят, че са свободен народ! И те са отговорни, ако позволяват да бъдат разигравани и измъчвани от шепа хора, които са узурпирали правата им.

 

Библиография:

Всички цитати са взети от в. ‚Родолюбец“, в двата му тиража – от 1888-90г. и вторият, от 1898- 99г.

 

 

 

 

 

 

 

 

Да бъдеш Баща, или историята на един различен вид хора

Картинки по запросу протегната  ръка

 

Бащинство, родителство – смущаващо често използвани напоследък думи, дали обаче осъзнаваме истинската им семантична себестойност, колко дълбок смисъл е вложен в тях?

И отново примерът е Илия Йовчев, чийто принос, значение и роля в българското общественополитическо и културно пространство, заедно с неговото публицистично и литературно наследство, тепърва предстои да преоткрием. Каква е причината обаче този човек да се оформи като личността, която е бил всъщност, какво стои в основата?

Бащинството!

Все още момче, Йовчев попада под влиянието на американските мисионери и конкретно на българския възрожденец Петко Славейков. За Славейков той пише:

Славейков ме прибра при себе си, на Шах Даут, и ме хранеше, и ме учеше на краснописание и прочит. Там аз преписах около 200 стари български песни и прочетох Гайдата и Очерките.

Петко Славейков е и причината младежът да продължи образованието си в протестантския колеж в Пловдив:

Като ми видя желанието за наука, той ме попита дали ще да ида в Пловдив, и тъй като склоних, един ден ме представи на Г-н Байнстон и след като приех едно препоръчително писмо, аз тръгнах за Пловдив, а на мястото ми, да носи ръкописа и да раздава вестниците остана брат ми, който наскоро си беше дошъл от Сливен.

Пребиваването на младия човек в Робърт колеж отново става възможно благодарение на помощта на някои от тези бащи – Кларк и Лонг, които успяват да издействат Йовчев да остане в Колежа без такса. След това Лонг го изпраща да учи в САЩ, като го настанява при свои приятели- мисионери.

Приятелството със Славейков, общуването и споделянето, съвместната им дейност и специфичното взаимоотношение на духовно предаване продължава до края, независимо къде се намира младият родолюбец – в България или зад океана.

През каквито и трудни етапи да минава животът на непримиримия с корупцията, измамата и моралния разпад на конкретни личности от правителството ни журналист, (които лица той открито изобличава в своя вестник) – каквото и да преживява, Илия Йовчев си остава свързан със своите Бащи, които изграждат едни устойчиви, стойностни основи в него.

Самият той поема по техния път и следва примера им – превръща се в личност с влияние и капацитет да идентифицира проблемите в отделните сфери и нива на общественото ни развитие, да ги огласи (да пише, или да говори публично за тях), и на свой ред да посочи верния път за решението им. Йовчев просвещава, проповядва и умело съвместява ключови християнски принципи и норми с реални, неподправени житейски ситуации.

Илия Йовчев е наречен „Баща“ и основател на нашата емиграция в Америка. Семейство Йовчеви са били известни със своята грижа и персонална ангажираност към българите, пребиваващи в Америка. Те ги приемали в дома си, грижели се за тях, намирали им работа и им давали първия старт в живота в непозната страна.

Именно затова смъртта на Родолюбеца съкрушава доста от сънародниците ни там. Домът му в САЩ си остава отворен за българите дори след неговата смърт, а делото е продължено от съпругата му.

Илия Йовчев се превръща в личност с влияние в страната ни и отвъд океана.

Да приемеш бащинство, да позволиш животът ти да бъде променен, или пък съграден наново, а после ти самият да започнеш да предаваш всичко това – грижа, обич, приятелство, изграждане, лична ангажираност, това си е цяло изкуство! Изкуство, което си струва един човешки живот.

Изкуството, наречено Бащинство!

Народът ни, поколението, което пораства в момента, заедно с онова, което си отива (както и останалите между тези две гранични линии), всички ние, имаме критична необходимост да преоткрием своите корени, да разгърнем прашните страници на вековете и да извадим от там примера и заветите на такива Бащи – Петко Славейков, Илия Йовчев, Методий Кусев, Ботьо Петков, Каравелов…

Да ги издигнем като модели, които да следваме и основа, върху която да градим!

 

 

Библиография:

„Дневни забележвания върху историята на Илия С. Йовчев 1869 – 1875 година“.

 

 

 

Отново за ДИМИТЪР ТАЛЕВ и КОМУНИСТИТЕ, или „в защита на българщината“

Книги, книги и пак книги…

Обичам да ги разглеждам и прелиствам, да ги чета. А те са толкова различни и еднакви – едни ухаят на интимност и споделеност, други просто предават някаква история. Като че ли общото между тях обаче е, че във всяка книга нейният автор е оставил частица от себе си, къс от сърцето си. Затова е важно какво четем и как го четем.

Съвсем скоро ми попадна четвъртият том от поредицата на д-р Иван Гаджев – „Лушин – никога вече комунизъм“. Пълен е с документи, архивни материали, спомени, свидетелски разкази и преживявания на осъдени от така наречения „Народен съд“.

Това, което на мен лично ми направи впечатление, бяха спомените на Асен Рашев, единият от братята Рашеви, и тримата подложени на зловещи опресии и преследвания от страна на комунистите.

През 1948г., откаран за пореден път в лагера „Куциян“,  Асен Рашев среща там и Димитър Талев. Талев е болен, измъчен от глада и мъченията в лагера, от непосилния труд.

Вместо оплаквания обаче, това, което Асен чува от писателя е:

Асене, българският народ е надживял много усилни години, и това чудо ще мине. Бъди горд, че си тук в защита на българщината!

Ами ние? Какво направихме ние с тази пазена с цената на толкова жертви и сълзи българщина? И помним ли въобще стойностните завети, които Талев и още много като него са ни дали…

И как да ги помним, като не знаем за тях – та десетилетия наред те бяха изключително грижливо укривани и  унищожавани от комунистите.

От Паисий – през Ботев и Левски, та до Илия Йовчев, Захари Стоянов, Стамболов, Методий Кусев, Талев – един и същи рефрен:

Народе????

Защо се срамуваш да се наречеш българин?

Знаеш ли кой си!

Бъди горд!

…в защита на българщината!

 

Другият Паисий Хилендарски

Картинки по запросу история славянобългарска

 

Паисий Хилендарски…, като чуем това име, всеки от нас е убеден, че знае за кого става дума, понеже толкова много е изговорено и написано за него, текстове, които и до днес са широко известни в публичното пространство. Известна е и Вазовата ода за Паисий, част от лирическия цикъл „Епопея на забравените“, която с няколко свои емблематични реда май е моделирала в съзнанието ни една доста погрешна визия за автора на „История славянобългарска“:

във скромна килийка, потънала в сън,

един монах тъмен, непознат и бледен

пред лампа жумеща пишеше наведен.

Истината обаче е друга. Известно е, че Паисий произхожда от богат род, живял е в средата на 18 век. Единият му брат, Лаврентий,  е игумен на манастира. А Вълчо, най-големият брат, е бил доста богат търговец. Според изследователи, неговото влияние се е разпростирало от Виена до Солун и Цариград. Имал е кантори и в Будапеща, Белград и София. Търгувал е с памук и опиум, който се е използвал тогава за лекарство. Хаджи Вълчо изгражда безплатен хан за пътниците и няколко чешми. Когато решава да направи дарение, той натоварва злато на 13 мулета и с 40 човека охрана потегля за Хилендар.  

Жилището на Паисий в Хилендарския манастир е представлявало  не „скромна килийка“, както художествено ни я пресъздава Вазов, а триетажна сграда, с височина 18 метра, два от етажите са жилищни, най-отгоре е изграден параклис.. Ако наистина се заемем да възстановим Паисиевото жилище, такова, каквото е било, според съвременни историци, ние трябва да построим сграда с размерите на шестетажна наша кооперация. Ето как описва тази постройка Георги Тодоров:

Всички я „знаем“ от одата на Вазов („скромна килийка, потънала в сън“) и от учебниците по история, където винаги се показва все един и същи кадър с прозорчето под широк свод. Тъкмо това „знание“ ни пречи да я видим.

Не знаем в коя година отец Паисий се е нанесъл в този стълп, но обитаването на толкова обособено и емблематично жилище несъмнено е съответствало на неговия значим статут на проигумен сред хилендарското братство. И дума не може да става за „скромна килийка“, а по-скоро за едно от най-престижните монашески жилища… едно помещение на първия етаж, три на втория, малка стая и чардак до параклиса на третия етаж, но следва да имаме предвид и пристройката на партерния етаж…

Погледът отвън разкрива, че тези три нива – двуетажното жилище и параклисът отгоре – съставят ъглова отбранителна кула (стълп) с квадратен план и каменни зидове, дебели над 1,5 метра. Трите стени на квадрата са външни, а височината от най-ниската до най-високата точка на стълпа е близо 18 метра.

Огромното жилище и статутът на Паисий в манастира предполагат, че най-вероятно той е имал свои послушници, момчета, които са му помагали и които той е обучавал, тъй като самият Паисий е получил в манастира най-доброто за времето си (средата на 18 век) образование.  Имал е и собствен печат.

Защо е толкова важно да се знаят тези факти? Основно – защото това е истината за една от нашите ключови възрожденски личности! И друго – по времето на комунизма умишлено ни беше втълпявана именно тая визия за бедничкия, „бледен“ монах, притихнал до някаква мъжделива лампичка, с изтъркано расо и излинели ръкави.  Беше престъпление да се каже, че Паисий и семейството му са били богати хора.

Но ако човек се замисли и реши да излезе отвъд повърхностните рамки, лимитирали този образ, ограничения, покрили истината от нас за години, тогава съвсем естествено бихме могли да предположим, че за да напишеш такава книга, като „История славянобългарска“, ти трябва да си личност с ясно осъзнато чувство на  себедостойнство, а не виновен, изплашен, несигурен…

За да поставиш началото на една цяла епоха, и да „родиш“ такива редове, които лека-полека започват да рушат изгражданите векове наред – крепости в умовете на българите, робски манталитет и мислене, ти трябва да си личност- епоха, човек – реформатор.

И тогава наистина думите ти ще отекват през няколко века:

О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин…

 

 

Библиография

  1. Георги Тодоров, „Паисиевият стълп“,
  2. Румен Жерев, „ 250 години след „История славянобългарска…“