Истината

download

Здравейте, приятели!

Напоследък отново си мисля за Стоян Михайловски и неговите прозрения. Например това:

 

Истината е безсмъртна. И като безсмъртна – истината може да чака. Рано или късно тя се налага, и не може да не се наложи, понеже тя е закон на живота и закон на историята, и понеже всичко, което вирее и иска да вирее, в нея и чрез нея вирее.

Истината се налага. Но тя се налага по два начина, или по-вярно, на два вида хора: или на хора разбрани, на хора разумни, и тогава нейното появление не причинява никакви състресения, никакви катаклизми; или на хора неразбрани, на хора неразумни, и тогава нейното появление се уподобява на опустошителен гръмотевичен удар.

В България мъката, неволята, теглото са винаги били едничкият модус, по който истината е смогвала да прояви своето велемощие и своето господство.Такава е съдбата на духовно безоките народи.

 

Колко вярно и мъдро! Все едно говори за настоящето състояние на българина, нали?

А всъщност май винаги (поне по думите на автора) в България Истината се е налагала по този начин. Що за народ сме?

Корави към промяната, апатични – хора, които не само че не познават истинската си история, но и не искат да я знаят… Или не?

Лично аз, се насърчавам, като чета писаното от подобни личности като него, Илия Йовчев, Методий Кусев, Каравелов, Ботев, които преди повече от век са си задавали същите въпроси, като нас, изпитвали са същата болка, наблюдавайки духовното състояние на съвременниците си. Понеже виждам, че будни хора е имало, и винаги ще има, въпросът е накъде клонят везните и дали ще позволим на болшинството апатични и индоленти хора да начертаят бъдещето на тая страна? Или пък ще решим да оставим на децата си едно по-добро наследство?

Има ли някаква, макар и малка, надежда за промяна при нас, какво мислите?

 

Библиография

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=39&WorkID=648&Level=1

 

 

 

 

„Горчиви свитъци“, или ИСТИНИТЕ на Илия Йовчев за нас

download

Сегашна и бъдеща България

 

А сега нека да погледнем към нашенското православие. То е едно от големите народни нещастия, дошли върху нас заради особеностите в политическия ни живот, на който сме били изложени.

След създаването на независимата ни екзархия, у нас не се намериха достатъчно просветени и  родолюбиви пастири, които заемат местата на гръцките наемници. Народът ни вече беше започнал да презира църквата и нейните представители. Независимата ни църква не произведе нужната кохезия в религиозните убеждения на народа ни. Не само, че нашата църква не е направила никаква крачка наред, но можем да видим един положителен упадък на православието в страната ни.

В свободна България се градят много по-малко църкви, отколкото в турско време. А вече съществуващите са посещавани много по-малко от тогава, съотношението е една десета. Манастирите ни са почти запустели, тук и там има по някой и друг калугер за мостра. Православието върви към разпад…

Само да не си помисли някой, че скърбим за ония времена, когато духовници – шарлатани вдъхнаха на народа ни всякакви заблуждения и измами и го водеха да се покланя сляпо на православието в църкви и манастири. Това бяха останки от измами и суеверия, които останки се забелязват и днес.

Чиновническата ни класа е съставена от множество хора, които са готови майка си и баща си да продадат, само джоба си да напълнят.Честност и законност са абстрактни понятия за тях. На един турски кадия можеше да се примолиш да разгледа по-скоро делото ти и да получиш справедливост. Но от един безбожен български чиновник не очаквай това. Кажи на един пристав, че е грехота да мъчи так свой събрат, българин, и ще е чудо, ако не те причисли веднага към опозиционния лагер. И не каже да ти ударят 50 тояги.

Ние сме умствено и морално слаби, защото нямаме стабилни убеждения, кристализирали в нас от запознаване с книгите на дадени учени, живели в различни епохи. Имаме повърхностен поглед към живота. Чудно ли е тогава, че не можем да родим и развием благородни  обществени и родолюбиви идеи?

Трябва да ценим повече книгите и да отделяме време за четене. 

Протестанството

 

Протестантското общество у нас едва ли е по-честно, по-истинно и по-развито (прогресивно) от което и да е друго общество тук…

Oнова, което се вижда като братско съчувствие между протестантите е съвсем повръхностно явление. Всеки външен зрител може да види, че те се събират редовно за молитви и служби, говорят по-предпазливо от останалите, не пият, но ако се попита човек за какво им служи всичко това (този техен начин на живот), за личното им, или за общото благо,  отговорът е – за нищо!

Те самите не си помагат едни на други под предлог, че трябва да бъдат предадени на небесни неща, а не да мислят за житейските работи. Често ще намерите протестанти, които да ви кажат, че намират повече помощ и подкрепа в останалите хора – евреи, православни, отколкото при своите събратя – протестанти…

Техният уж задружен живот се дължи на това, че те са презирани от останалите и това заздравява връзките между самите тях. Но ако се разпространи протестанството между всички, ако целият ни народ  бъде обхванат от протестантството – такова, каквото е сега – то няма да принесе практична полза в живота ни. Няма да бъде по-полезен двигател от православието.

За да бъде постигнат напредък в България, трябва да има коренна промяна, като протестантството трябва да въведе под съвсем практични начала действията си и да влезе усърдно в практичния живот на хората. Aко целта му е да произвежда фанатици, освободени от едни заблуди и изпълнени с други, тогава то няма да хване корен в България.

Трябва да вземе библейските принципи: обичайте се един друг; който не работи, той и да не яде; който не обича брата си, който вижда, как може да обича Бог, Когото не вижда – и да ги употреби за подобряване на социалното положение на хората.

 

В. “Родолюбец”, 1889г.

 

Ботев за „ония, които търпят като волове и чакат да дойде Месия…“

images

Вероятно не много хора се замислят над подобни екзистенциални  въпроси като Добро и Зло, истина и лъжа, свобода и робство.

Знаем ли всъщност какво е свободата?

И защо ни е толкова трудно да приемем диагнозата на велики личности като Ботев, Каравелов, Илия Йовчев, Методий Кусев, които смело и с неумолима искреност са констатирали : „Народът ни е болен“!?

Философската дълбочина и историческа правдивост на думите им са извирали обаче от сърца, беззаветно предани на България и българското.

Ето как Ботев, в една своя статия, интерпретира въпросите за доброто и злото, за това кой е виновен повече: злият човек, или онези, които безропотно го търпят?

Ние сме свикнали да обвиняваме само ония, които поради своята вродена наклонност към злото и поради своето банкрутирало състояние, са принудени да правят всевъзможни злодейства, т.е. да събличат, да обират и да убиват даже посред пладне тези, които нямат нищо свое. А  твърде малко или почти никак не обвиняваме ония, които поради отличителните черти на своя славянски характер. търпят като волове и чакат да дойде Месия и да ги избави от това гнусно и отвратително положение.

Доколко сме прави в това отношение, аз не зная, зная само това, че ако не съществуваха  в народа ни такива личности, които имат някакво човешко достойнство, и които в името на човещината възстават и словом, и делом против угнетенията и теглилата на братята си, то нашият народ отдавна вече би заслужил пълно презрение…

Но, както и да е, аз обичам народа си, аз милея за него и затова, при всичкото си негодувание против неговата политическа апатия, аз вярвам, че скоро ще  дойде онова време, когато от една страна ще  се препълни чашата и на неговите страдания, а от друга — и той самият ще чуе гласа на своите верни синове и ще да разбере, че в катехизиса на свободата отмъщението е много по-голяма християнска добродетел, отколкото търпението…

(Хр. Ботев, „Аз обичам своя народ“. http://macedonia.kroraina.com/hb3/hb3_dopiski_60-69.htm#64)

Ръката на Татко

 

t3OopLgYES0

Този спомен е толкова жив и истински в мен, така жарък и неустоим като детски плач. Споменът за ръката на татко. Обичах това „място“, обичах тази ръка. Каквото и изпитание да стоеше пред мен, или пък страдание, през което трябваше да мина, аз знаех, че винаги мога да се „скрия“ там – да се хвана за протегната ръка на моя баща и заедно да преминем отвъд.

На стоматологичния стол, вече като студентка, отново здраво стисках тази ръка, докато траеха сложните и болезнени процедури. А той стоеше до мен, там, вътре в самия кабинет, напълно пренебрегвайки недоумяващия поглед на стоматолога – все пак  бях вече голяма. Но това нямаше значение, та нали се бях прибрала от другия край на България – на село, за да минем заедно с него през това…

И заради тази ръка.

Баща ми си отиде отдавна, но споменът.., този спомен е все още така жив и действителен – колко пъти съм намирала себе си, скрита там, в неговото време, в усещането за тази ръка…

Уют, Сигурност, Топлина, Обич!

Мисля си за нашия народ, който понякога изглежда именно като едно осиротяло, объркано дете, което не познава своя Баща, но не го и търси.

Личности като Стоян Михайловски, Ботьо Петков, Славейков, Захари Стоянов, Ботев, Левски,  Методий Кусев,  Дянко Марков…, които са оставили своите Бащини послания, завети и пример – (такива, каквито са били наистина тези хора) са или съвършено непознати за  съвременните поколения, заличени преднамерено от идеолозите на комунистическия режим, скрити от нас; или са вече забравени.

Знаем ли кои всъщност са били Илия Йовчев, Неофит Бозвели, Йоаким Груев?

Всяко име носи по една протегната ръка – ръката на Татко! Която можем да уловим като народ и да минем на другия бряг.

Техните думи, послания, истории носят лек и възстановяване, прошка и надежда, сигурност и здрава основа.

Иначе, ако пренебрегнем тия завети, ще продължаваме отново и отново да се въртим в кръг и да обикаляме пустинята като ония старозаветни евреи, които така и не влязоха в Обещаната земя, ще продължаваме да се лутаме през вековете и да повтаряме едни и същи грешки.

А е толкова просто:

Бащи и синове!

Бащи и дъщери!

И едно цяло поколение, което здраво стиска – ръката на Татко!

Любен Каравелов: Американското духовенство и черковното управление в тоя далечен край трябва всякога да бъдат пред очите на нашия български синод

download

 

Изключително точни и радикални думи на  ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ  относно мястото и ролята на духовенството, както и за републиканските принципи,  които са залегнали в основата на САЩ.

Тук авторът дава много детайлно обяснение на демократичния модел на политическо устройство в Америка. В почти всеки брой на „Свобода“ Каравелов пише за Америка и за републиканството. Тази статия се казва: „Духовенството и народът трябва да вървят по един път и да имат едни и същи цели“, тя е поместена в книгата „Любен Каравелов – Свобода и Независимост“, (2003г.), която книга събира ключови негови текстове от вестниците му.

Ето какво пише Каравелов:

 

Само онова духовенство може да има влияние у народа, което върви заедно с него по едини същи път и му помага в неговите начинания, а когато това духовенство започне да казва „бяло е“, когато народът говори „черно е“, то твърде скоро ще изгуби своето значение…

Прочетете историята на Реформацията и ще се уверите в справедливостта на думите ни. Ако нашето, българско духовенство има християнски цели и човеколюбиви патриотични намерения, то трябва да бъде за българския народ онова, което е задължено да бъде.

Американското духовенство и черковното управление в тоя далечен край трябва всякога да бъдат пред очите на нашия български синод, ако нашите епископи не искат да бъдат изгонени като гръцките. В Северните Американски Щати свещеникът често бива и свещеник, и учител, и съдия, но в същото това време той е човек, американец и християнин, следователно интересите на народа са и негови собствени интереси.

Американският свещеник не само, че не се опитва да спре народния напредък, но очиства пътя за този напредък и ускорява неговото движение. Той не само, че не проповядва на народа да не се занимава с естествените науки, понеже са противни на Христовото учение, но първата наука, която свещеникът преподава на учениците си е математиката.

Северна Америка преди половин столетие беше последна, а днес е първа във всяко едно отношение. Тая страна е била населена от хора, кито са бягали от Европа, за да спасят главата си и да живеят свободно. Когато населението се увеличило, то страната се разделила на щати. Всеки щат е бил съставен от дружества. В дружествата всички хора са равни помежду сиш всички обществени дела се решават от дружествата….

Всяко едно дело се реашава от целия народ, който има своите представители и всеки гражданин има пълно право да заема което и да  е място, ако само народът одобри неговото избиране. Тези, които управляват и онези, които са управлявани, са равни помежду си и пред закона.

И така, в Северна Америка народът е всичко и без него нищо не може да се случи. Това е причината за едно столетие Америка да замине и Англия в своето развитие и просвещение…

В Северна Америка живеят около 35 милиона жители, от които 6 000 000 се учат в училищата. В Америка се издават около 4 000 вестници и много рядко ще намерите човек, който да не знае да чете ида пише.

Всичко това потвърждава нашето заключение, че ако духовенството и народът вървят по един и същи път и ако имат едни и същи цели, то и народът върви напред, и дуговенството е уважавано.

(Л. Каравелов, 1871.)

 

 

 

Ботев и Плачът на Еремия, или Защо и за кого пиша?

download

И отново за тревожните въпроси, които Ботев задава от страниците на печата:

Всякога, когато съм вземал перото да пиша за положението на нашите афиолни (упоени, приспани) мозъци…, преди да започна писането си, в главата ми почват да се въртят следните въпроси: Защо и за кого пиша? Каква полза принасят моите разсъждения на нашия безчувствен народ? Ще могат ли моите натяквания да поочовечат поне малко що-годе варварското правителство на Мохамедовия наместник?

Разбира се, че на тия въпроси аз почти винаги си отговарям отрицателно, т.е., че аз пиша:

1.Защото си нямам друга работа, а според пословицата – безделният мъж прилича на остър нож.
2.Аз пиша за ония, които обичат да дремят, докато берберинът им чисти ушите.
3. Аз принасям такава полза на народа си, каквато полза донася оцетът на жадния и гладния.
4.Че моите думи имат такова влияние на цариградските идиоти, каквото влияние има музиката на глухонемите…

Но въпреки това, аз пиша! Коя е причината за това?

Дали е моята любов към агите, или моето пристрастие към истината или пък съчувствието ми към поробения български народ?…
Ако нашите и вашите патритоти(?) закриват очите си пред истината и бягат като бухали от светлината, когато чуят, че проклетата свобода иска да им влезе в джобовете, то защо да не си закрия и аз очите пред тия гнусотии, да си подбръсна врата и да захвана да гоня кадъните по Узун-чаршия…

Ако народът ни е дотолкова безчувствен към своето положение, ако за неговите теглила не съществуват вече нито време, нито пространство, за да могат да се прострат по-нататък, то защо и аз да не последвам примера на екзархията ни и да не безпокоя храносмилането си с Плача на Еремия?!

(в. ‘Знаме“, бр.6, от 19.01.1875г.)

Действително родолюбие

 

Резултат с изображение за оръжието на левски

Много от нас обичаме да говорим, пишем, споделяме на темите – родолюбие и свободолюбие. Но колко ценно е, когато се заровим в живота и заветите на нашите Бащи – възрожденци, просветители, революционери, живели векове преди нас, които не са афиширали толкова много  своята обич към България, но в действителност са дали своя живот за страната си.

Ето кетвата на четата на Хаджи Димитър, която Ботев публикува в своя вестник „Дума…“ през 1871г.

Самата клетва е от 1868г., малко преди четата да тръгне към Балкана:

Клетва в Името на Пресвятата Троица

Отец, Син и Святият Дух

Аз, долуподписаният, същият – син на България, заклевам се най-напред пред Всемогъщия Бог, самоволно, не насилен от никого, да взема участие в Народното въстание, за да се бия до последни сили за свободата на моето отечество България, против тирани и неприятели, които и да са и откъдето и да идат….

Ще се боря с оръжие в ръка против неприятелите на отечеството си, докато падна мъртъв, или смъртно ранен, но здрав никога няма да се предам.

Ще бъда верен и точно ще изпълнявам заповедите на началниците си, като следвам най-точно Дисцилинарният регламент, по който ще се води четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата.

Няма да открия на никого – нито на приятели, нито на неприятели, нито на братя, нито на сродници, нито на родителите си – тайната, или каквото и да било, което може да попречи на намеренията ни.

Както в мирно, така и във военно време, ще почитам честта на семействата, имота и живота на всички мирни жители – без изключение – било то мохамедани, или християни. Но за всички от тях, които са виновни, ще казвам на началниците си – да ги съдят.

Не ще се отдалеча или избягам от редовете на дружината, а ще се бия, докато падна мъртъв или ранен. Ако ли не, всеки може да ме застреля като предател.

Ако ли ранен падна, не дай Боже, под каквитео и мъки да бъда, ще изтърпя всичко, но няма да предам нищо от плана ни за Народната Революция, или пък другарите си….

Най-висше, най-свято нещо в тоя свят, в живота ми, аз считам свободата на България,  в името на която се заклевам, че ще се бия с огнено и студено оръжие, под нейното знаме, докато или аз падна мъртъв, или тя се освободи.

Ще се бия и кълна се пред Бога и хората, че ако не изпълня всичко това точно и напълно, нека бъда поразен като Каин и проклет като Юда.

Амин!

 

 

 

Действително родолюбие

 

Резултат с изображение за оръжието на левски

 

Много от нас обичаме да говорим, пишем, споделяме на темите – родолюбие и свободолюбие. Но колко ценно е, когато се заровим в живота и заветите на нашите Бащи – възрожденци, просветители, революционери, живели векове преди нас, които не са афиширали толкова много  своята обич към България, но в действителност са дали своя живот за страната си.

Ето кетвата на четата на Хаджи Димитър, която Ботев публикува в своя вестник „Дума…“ през 1871г.

Самата клетва е от 1868г., малко преди четата да тръгне към Балкана:

Клетва в Името на Пресвятата Троица

Отец, Син и Святият Дух

Аз, долуподписаният, същият – син на България, заклевам се най-напред пред Всемогъщия Бог, самоволно, не насилен от никого, да взема участие в Народното въстание, за да се бия до последни сили за свободата на моето отечество България, против тирани и неприятели, които и да са и откъдето и да идат….

Ще се боря с оръжие в ръка против неприятелите на отечеството си, докато падна мъртъв, или смъртно ранен, но здрав никога няма да се предам.

Ще бъда верен и точно ще изпълнявам заповедите на началниците си, като следвам най-точно Дисцилинарният регламент, по който ще се води четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата.

Няма да открия на никого – нито на приятели, нито на неприятели, нито на братя, нито на сродници, нито на родителите си – тайната, или каквото и да било, което може да попречи на намеренията ни.

Както в мирно, така и във военно време, ще почитам честта на семействата, имота и живота на всички мирни жители – без изключение – било то мохамедани, или християни. Но за всички от тях, които са виновни, ще казвам на началниците си – да ги съдят.

Не ще се отдалеча или избягам от редовете на дружината, а ще се бия, докато падна мъртъв или ранен. Ако ли не, всеки може да ме застреля като предател.

Ако ли ранен падна, не дай Боже, под каквитео и мъки да бъда, ще изтърпя всичко, но няма да предам нищо от плана ни за Народната Революция, или пък другарите си….

Най-висше, най-свято нещо в тоя свят, в живота ми, аз считам свободата на България,  в името на която се заклевам, че ще се бия с огнено и студено оръжие, под нейното знаме, докато или аз падна мъртъв, или тя се освободи.

Ще се бия и кълна се пред Бога и хората, че ако не изпълня всичко това точно и напълно, нека бъда поразен като Каин и проклет като Юда.

Амин!

 

 

 

 

 

Цената на родолюбието. Личното споделяне на Илия Йовчев.

Резултат с изображение за родолюбие

Често пъти, като стане дума за някои от нашите просветители – родолюбци, ние възприемаме  техния живот и дело през призмата на своите ценностни разбирания, особеностите на епохата, в която живеем, и мисленето, което неизменно тя формира у нас. Затова сякаш съвсем обикновено ни звучат призивните им фрази, откъсите от статиите, публицистиката, дневниците им.

И толкова бързо забравяме, че всъщност те са били живи личности, хора, които са имали семейства, деца, домове…Хора, които са избрали да живеят за нещо повече от себе си, и са решили фокусът на живота им да премине отвъд аз, мен и моето…

Смисълът на техните животи е бил, както Илия Йовчев се изразява – „родолюбивата борба“.

Е, нека видим какво е имал предвид самият издател на „Родолюбец“ под това понятие. Ето какво казва той:

 У нас се изисква голямо напрежение и често пъти огромни жертви за поддържане на родолюбива борба.

Именно такава борба е водил родолюбецът през повечето време на живота си.

Илия Йовчев е женен за българка, от която има шест деца – трима сина и три дъщери. Заради смелите си статии и критики към правителството, заради живота, който е водил и вестникът, който е издавал, той е бил перманентно преследван и арестуван няколко пъти. Наричан е презрително „американецът“, към него са отправяни персонални заплахи, съпроводени с думите „Хайде, отивай си в Америка, не те искаме тук“ . 

След поредица от арести, Йовчев е принуден да се завърне в САЩ, където умира през 1907г.

Ето негово лично споделяне за времето на един от тези арести:

Ух, лошо, лошо, от турско по-лошо!

Ужасна, непоносима, убийствена е била, драги читателю, атмосферата, в която съществувахме, ние и вестника ни, напоследък, особено през последните 4-5 месеца, откакто ми забраниха да издавам „Родолюбец“…

Искам да благодаря на Бога обаче, че през последните 17 месеца, най-вече през последните 4-5, не ми е излязла душата. Ей, много лишения и всякакви физически и душевни страдания се бяха комбинирали, за да скъсат нишката на живота ми…

Повече от месец, по време на ареста ми, стоях заключен в малка стаичка в участъка. Всичко, което получавах, се цензурираше от самия прокурор, цензурираха се и писмата ми. Някои английски писма доста се бавеха, докато минат през тая цензура. Даже храната ми се преглеждаше предварително, да не би някоя бумага, или бележчица да е мушната вътре. Напразно исках да ми изявят причините, поради които правеха това. Както и да ми покажат предписанието, заповедта, членът, въз основа на които съм арестуван. Отговаряха: „Заповед има за това, устна заповед“.

Съдът постанови и на 25.05.1888г. ме изпратиха под домашен арест. Бяха забранили и вестника. Не само това, но и забраниха на всички, даже и на роднините ни, да идват у нас. И ние не трябваше да излизаме никъде, не можеше да виждаме никого, дори адвокатите си. Под домашен арест беше цялото ми семейство. Това продължи почти два месеца, до 17 юли, когато почина малката ми, осеммесечна дъщеря. Докато детето ми береше душа, под неизразими вълнения, написах едно нападателно и неблагопристойно писмо до Прокурора. То беше плод на изгубеното ми търпение, следствие от тия измъчвания.

След смъртта на детето ми, вече ми позволиха да отида да се виждам с адвокатите си, както и  те да идват у нас.

Но ми е забранено да издавам вестника.

Малко по-късно родолюбецът ще напише:

Никакви страдания в чужда земя, мъчения, затвори и от най-върли врагове, не могат да съкрушат и убият така духа на българина, както систематичните преследвания от страна на нашето правителство и волската апатия на мнозинството към всяко благородно дело.

Въпреки това, Йовчев не се отказва. Целият му живот е живот в смелост, свобода и родолюбие, породени от искрена и жива вяра в Бога. Затова и неговите завети към поколенията, към народа ни са такива:

На народа си препоръчваме да осъзнае правата и силата си, които са му дадени от Конституцията..! Българите не бива да забравят, че са свободен народ! И те са отговорни, ако позволяват да бъдат разигравани и измъчвани от шепа хора, които са узурпирали правата им.

 

Библиография:

Всички цитати са взети от в. ‚Родолюбец“, в двата му тиража – от 1888-90г. и вторият, от 1898- 99г.

 

 

 

 

 

 

 

 

Да бъдеш Баща, или историята на един различен вид хора

Картинки по запросу протегната  ръка

 

Бащинство, родителство – смущаващо често използвани напоследък думи, дали обаче осъзнаваме истинската им семантична себестойност, колко дълбок смисъл е вложен в тях?

И отново примерът е Илия Йовчев, чийто принос, значение и роля в българското общественополитическо и културно пространство, заедно с неговото публицистично и литературно наследство, тепърва предстои да преоткрием. Каква е причината обаче този човек да се оформи като личността, която е бил всъщност, какво стои в основата?

Бащинството!

Все още момче, Йовчев попада под влиянието на американските мисионери и конкретно на българския възрожденец Петко Славейков. За Славейков той пише:

Славейков ме прибра при себе си, на Шах Даут, и ме хранеше, и ме учеше на краснописание и прочит. Там аз преписах около 200 стари български песни и прочетох Гайдата и Очерките.

Петко Славейков е и причината младежът да продължи образованието си в протестантския колеж в Пловдив:

Като ми видя желанието за наука, той ме попита дали ще да ида в Пловдив, и тъй като склоних, един ден ме представи на Г-н Байнстон и след като приех едно препоръчително писмо, аз тръгнах за Пловдив, а на мястото ми, да носи ръкописа и да раздава вестниците остана брат ми, който наскоро си беше дошъл от Сливен.

Пребиваването на младия човек в Робърт колеж отново става възможно благодарение на помощта на някои от тези бащи – Кларк и Лонг, които успяват да издействат Йовчев да остане в Колежа без такса. След това Лонг го изпраща да учи в САЩ, като го настанява при свои приятели- мисионери.

Приятелството със Славейков, общуването и споделянето, съвместната им дейност и специфичното взаимоотношение на духовно предаване продължава до края, независимо къде се намира младият родолюбец – в България или зад океана.

През каквито и трудни етапи да минава животът на непримиримия с корупцията, измамата и моралния разпад на конкретни личности от правителството ни журналист, (които лица той открито изобличава в своя вестник) – каквото и да преживява, Илия Йовчев си остава свързан със своите Бащи, които изграждат едни устойчиви, стойностни основи в него.

Самият той поема по техния път и следва примера им – превръща се в личност с влияние и капацитет да идентифицира проблемите в отделните сфери и нива на общественото ни развитие, да ги огласи (да пише, или да говори публично за тях), и на свой ред да посочи верния път за решението им. Йовчев просвещава, проповядва и умело съвместява ключови християнски принципи и норми с реални, неподправени житейски ситуации.

Илия Йовчев е наречен „Баща“ и основател на нашата емиграция в Америка. Семейство Йовчеви са били известни със своята грижа и персонална ангажираност към българите, пребиваващи в Америка. Те ги приемали в дома си, грижели се за тях, намирали им работа и им давали първия старт в живота в непозната страна.

Именно затова смъртта на Родолюбеца съкрушава доста от сънародниците ни там. Домът му в САЩ си остава отворен за българите дори след неговата смърт, а делото е продължено от съпругата му.

Илия Йовчев се превръща в личност с влияние в страната ни и отвъд океана.

Да приемеш бащинство, да позволиш животът ти да бъде променен, или пък съграден наново, а после ти самият да започнеш да предаваш всичко това – грижа, обич, приятелство, изграждане, лична ангажираност, това си е цяло изкуство! Изкуство, което си струва един човешки живот.

Изкуството, наречено Бащинство!

Народът ни, поколението, което пораства в момента, заедно с онова, което си отива (както и останалите между тези две гранични линии), всички ние, имаме критична необходимост да преоткрием своите корени, да разгърнем прашните страници на вековете и да извадим от там примера и заветите на такива Бащи – Петко Славейков, Илия Йовчев, Методий Кусев, Ботьо Петков, Каравелов…

Да ги издигнем като модели, които да следваме и основа, върху която да градим!

 

 

Библиография:

„Дневни забележвания върху историята на Илия С. Йовчев 1869 – 1875 година“.