Архиви

 

 

Повечето хора нямат сили или просто не искат да се сблъскат лице в лице с истината и да я приемат; нещо повече -те са готови да я пожертват в името на една комфортна, уютна лъжа. Да живееш в своята съчинена реалност, зачерквайки всичко, което ти напомня за действителното измерение…В подобно състояние, дали изобщо може да се каже, че живееш?

Паралелните светове, които си създавамe, могат да бъдат и плод на страховете ни да приемем фактите такива, каквито историята ни ги поднася, и жалки напъни да угодим на хора.

Tези илюзорни реалности са най-сигурните крепости за древни почти колкото самата ни бг история лъжи- предавани толкова дълго от  уста на уста, от книга в книга, от един учебник в следващ, от поколение на поколение, че накрая губиш всякакво усещане за начало и за край….

Така е било, така и ще продължи.

Докога?!

Именно!

Това е думата –  ДОКОГА?!

През 1879г. е основан Руският окупационен фонд, приложената по-долу снимка е документ  от сборника „Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-дунавска област“, която книга, издадена през  19.век, представя редица документи, извадени от секретните  архиви на руските консулства,  тия документи изявяват плановете на нашата „Освободителка“. Съществуват писма, шифровани телеграми, пълни отчети за изразходвани средства от страна на Русия, за да предизвика въстания, нелегални движения в България, преврати, с една-единствена цел – политическа нестабилност, което да убеди останалите държави да допуснат руска окупация над страната ни.

Най-силна и категорична съпротива срещу тези планове, или „плесница в лицето“, Русия е получила от Стамболов и неговото правителство. Затова и тя не се поколебава да замисли и осъществи не един атентат срещу него, последният от които е  успешен.

Ето писмото, което Стамболов получава след един неуспешен атантат:“Убийците са тук, в Белград, съжалявам, че не можахме да те убием. Но не е късно: ако не предадеш властта в ръцете на Русия и не премахнеш Кобурга, ние пак ще опитаме.“
(подател -Д. Ризов)

Повечето пъти, четейки широкопопулярните визии, които дават  за дадена историческа личност някои книги, учебници, научни трудове,  ставаме податливи към манипулации  и преднамерени целенасочени интерпретации на живота и делото на тази личност, създадени с намрението да угодят на властимащите в момента, които така или иначе сме допуснали да диктуват какво да мислим, по какви учебници да учат децата ни, в какво да вярваме.

Така е и относно Стамболов, много пъти сме слушали и чели за неговия деспотичен характер, за неговата безпощадност, жестокост…Ето обаче самият той какво споделя за себе си – кое е онова, което го е водело в действията му: “ За мене беше постоянна мъка, едно денонощно притеснение, че България може да изгуби своята независимост при моето регенстване и името ми да бъде предадено на потомството за укор.“

Колко от нас сериозно се замисляме какво ще оставим на поколенията и какво точно присъствие ще носи споменването на името ни, след като вече няма да ни има тук?

Смятам, че в това отношение Стамболов се е справил добре, ето какво казва за него историкът Румен Гочев в книгата си „Руската империя срещу България“ (от която са взети и предишните два цитата в настоящата  статия):

„Оценката за Стамболов като „Спасител на България“ не е пресилена и емоционална…Заслугата му е, че успява да освободи България от могъщата прегръдка на „Освободителката“ Русия!“

%d bloggers like this: