„Буржоазните“ поети и писатели

 

Литературният кръг „МИСЪЛ“ –  една от най-значимите литературни формации в края на 19-ти и началото на 20-ти век!

Koлко битки и ожесточени полемики са преживели авторите от „Мисъл“ с  Благоев и комапания!

Д-р Кръстев и Славейков  се оказват един от най-ревностните критици и отрицатели на социалистическото учение и на марксическите принципи. Като резултат от всичко това, след своята смърт,  те са обявени за „буржоазни поети и писатели“, „буржоазни критици“.

Тяхното присъствие в българското културно и литературно пространство  е заклеймено с думата „ренегатство“. Един от маститите литературни критици (Г. Бакалов) по времето на тоталитарния режим, остро изобличава дори самия Яворов, изтъквайки неговото „позорно ренегатство“. Тези автори са избягали, според демиурзите на комунистическата литературна мисъл, от реалния живот с неговите настоящи проблеми и са маргинализирали завинаги себе си от народа, останали са чужди на „прогресивната пролетарска поезия“!

Техните творби били „безидейни“, „индивидуалистични“ и „враждебни на пролетарската класа“.

Купчина глупости! Глупости, с които години наред ни промиваха мозъците и които още си съществуват в някои академични трудове и учебници –  е, трансформирани, понапарфюмирани от тук и оттам!

Ами нека  сравним едно „безидейно“, „враждебно на пролетарската класа“ Яворово стихотворение с друго „прогресивно“ и напълно „идейно“.

“  Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи; – музика – лъчи.

Не искат и не обещават те. . .

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли!

Страсти и неволи

        ще хвърлят утре върху тях

булото на срам и грях.

Булото на срам и грях -

        не ще го хвърлят върху тях

страсти и неволи.

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли. . .

Не искат и не обещават те! -

Две хубави очи. Музика, лъчи

в две хубави очи. Душата на дете.“

                                                           

Ето го и другото. „Идейно“  дотам, че  да се отвратиш:

„Води ме, Партийо, води ме,

под свойте бойки знамена!

Свети с червеното си име

чрез хилядите имена!

 

 Във своята сурова строгост

ти нежна като майка си.

Аз всичко бих ти дал да мога

да бъда твой достоен син.

 

 И ако нявга се забравя

и почна да те клеветя —

не ме заплювай! Аз тогава

не бих заслужил чест такава —

дори на храчките честта!

 

Но аз горя! Но аз живея!

Аз няма да ти изменя!

Във думите ми червенеят

лъчи от твойта светлина!“

……

!!!

Смешно, жалко, тъжно!

Кога, кога ли ще успеем да се отърсим, изчистим, освободим като нация от цялата червена помия, с която години наред са инфилтрирали умовете ни?

Лично аз си мисля, че това ще стане единствено тогава, когато осъзнаем дълбочината на проблема, приемем истината, че тази идеология, по един или друг начин, все още си битува в съзнанията на определени личности,  в плановете и намеренията на  дадени кръгове от високите нива на просветното, академичното, литературното и културното пространство.

И накрая –  тогава, когато започнем упорита и методична, перманентна борба с всичко това!

 

Previous Post
%d bloggers like this: