Васил Левски – член-основател на БАН или отново към истинските корени на нашето образование

Когато чуем имената на Левски, Ботев и Каравелов, обикновено свързваме техните личности с героичната им визия и неоспоримият принос на тези титани на революционното ни дело за освобождението на отечеството ни. Малко от нас обаче знаем за мечтите и реалните им действия относно издигането на нашия народ от  икономическата му и културна изостаналост, резултат от многовековното робство. И тримата са разбирали и адекватно осъзнавали равновесието между нуждата от политическа свобода и просветно издигане и образоване на народа ни.

Още от малък Левски недвусмислено заявява пред своята  майка и вуйчо глада си за знания, за образование. Според неговите биографи, това е основната причина за отиването му в манастира – обещанието на вуйчото, че ще го изпрати да учи в Русия. Така или иначе, това обещание не се изпълнява, но пък и Левски не остава монах….Жаждата за знания у него му дава една специфична проницателност относно същия глад у народа ни и нуждата от адекватни начини за неговото задоволяване. И той, и Ботев, и Каравелов, подобно на Симеон Велики, няколко века преди тях, са разбирали ключовото място, което просветното издигане е заемало в бъдещото израстване на нацията ни.

Може би същият този глад и желание да издигне нивото на образованост в своя народ го водят към учителската професия – в с. Войнягово и в Еникьой, като и на двете места неговата работа като учител е пряко свързана с разпространението на революционните идеи у народа ни. Захари Стоянов разказва, че основната причина да напусне Еникьой, било едно интересно обстоятелство – руски черкезки банди се подвозавали и грабели села и градове в България по времето на учителстването на Левски. Непомиримият с всякакъв вид робство, даскал Васил, организирал своя чета, съставена от младежи от околността, които той специално обучавал на физическа подготовка. С тази чета той се бил с черкезите и защитил съселяните си.

Решени да работят за образоването на своя народ, да отключат една коренна промяна в разбирането на българите относно тяхното историческо минало и израстването на самосъзнанието им на ниво, което ще ги направи способни да извоюват националното си освобождение, през 1869 година в град Браила, Ботев, Левски  и Каравелов, заедно с други наши българи – патриоти, основават Българското книжовно дружество, което по-късно преминава в БАН.

Основателите на Книжовното дружество си поставят за задача- „изучаването и популяризирането на живота и делата на тези знаменити личности … от просветения свят, които са „оказали незабравими услуги на своя народ и отечество и въобще на човечеството“.

Целта на Дружеството, според устава, е: „да разпространява всеобщото просвещение у българския народ и да му показва пътя към неговото веществено обогатяване“.

Имали са за цел също и да съберат в един специален кабинет – хранилище на  българските старини: наши ценни ръкописи, книги от миналото ни, истории, които дават знание за българските корени.

Българското книжовно дружество е създадено с частни средства, във вид на дарения, едно от които е на Левски – 22 франка и 70 бана, който обратно на някои от останалите, не дава празни обещания, а направо дарява своя скромен, според повечето историци, принос. Да, така е!

Някъде четох обаче, че, когато оценяваме едно дарение, (в случая става въпрос за пари),  не трябва да гледаме на това, което е дадено, а на онова, което остава у човека, след като е дал. Може би това е била неговата малка лепта. И ако след нея са останали единствено голямото сърце, безграничната жертвоготовност и необяснимата, заразителна, която, така или иначе, не познава лимити,  любов към родината?!

Е, тогава ли…?

Тогава, значи си дал всичко!

 

%d bloggers like this: