Две умирания и едно възкресение – историята на Иван Хаджийски

Normal_dsc00196

„Думите „българин“ и „българска работа“ у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания.

 Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко.

 Колко политици у нас са политици, понеже не ги бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България?

 ….Всяко бягство от обществения живот е престъпление. Не пораженство, а предателство е кабинетното капсулиране и хвърлянето оттам стрели на песимизъм върху измъченото чело на нашия народ…

 Историята е градена не от хамлетовци, а от хора на волята и историческото мъжество.“

Колко верни думи! Казани от Иван Хаджийски.

Иван Хаджийски – социален психолог, публицист, писател. Един от настоящите институти носи неговото име, както и училища в Троян , София и др. Автор е на няколко изследвания, посветени на бита, душевността и психологията на българския селянин и на еснафа. Едни от най- актуалните му произведения са: „Бит и душевност на нашия народ“, в три тома и „Оптимистична теория на нашия народ“.

Интересна е съдбата на третия том на „Бит и душевност на нашия народ“, който за самия автор има специално значение, до толкова, че казва:  „Изпълних дълга си към литературата с написването на това изследване, мога да не пиша нищо повече.“

Ръкописът е завършен на 7 септември 1943 г. Хаджийски го носи навсякъде със себе си

Авторът загива на фронта на 3 октомври, 1944г.

Сагата с третия том тепърва започва. Ръкописът  е предаден от жена му в издателство „Хемус“, за да бъде издаден.  При национализацията на издателството обаче, през 1947 г., този ръкопис мистериозно изчезва и съдбата му остава неизвестна.

Ефрем Карамфилов междувременно нарича изчезването на III том: „Вторият разстрел на Хаджийски“ и публикува част от писмата на Хаджийски до него, където авторът пише:

„Тук , у мен сега, е делът след Освобождението…Не смея да го поверя никому, нито дори на пощата. Това е моят живот.“

Дъщерята на Иван Хаджийски, Мария, която едва шестгодишна преживява смъртта на баща си започва да рови из архива му, за да намери следи от III том. Убедена е, че такива съществуват. Мария успява да разчете и възстанови листче по листче неномерираните страници, които открива в архива на баща си, и така, по плана на книгата, съобщен в писмото на Хаджийски до Ефрем Карамфилов, от 8 септември 1943 г., изплуват 200 страници , които представляват един вид възкресение поне на част от изследването.

Какво пише обаче на тия страници и защо така изведнъж, в началото на комунистическия режим, изчезват?

Преценете сами! Ето някои цитати, които лично на мен ми направиха впечатление, тъй като се отнасят до познатата ни тема – Русия. Свидетел и самият той активен участник в следосвобожденските събития, Хаджийски пише:

„Получавайки свобода от държава, която целеше поробването ни, ние трябваше да се борим за независимост срещу „освободителката“ си.“

„…всички – и народ, и водачи от всички лагери, разчитаха само на Русия да ни утвърди и да ни запази като самостойна държава. Какво щяхме да правим ние без руските окупационни войски, без руското офицерство, без руските администратори, без руската финансова помощ и без подареното ни от русите оръжие? Да не говорим за русофилството на народа, което бе взело размерите на идолопоклонство пред всичко руско.“

„За царска Русия панславизмът бе панрусизъм: освобождението ни от турците – път към Проливите чрез окупацията на една славянска държава  и превръщането ѝ под повече или по-малко прикрита форма във васална държава…

Царизмът смяташе да има България като васал (под маската на самостойна държава): Държавният глава – тяхно оръдие, Офицерският корпус, т.е. армията – тяхна; ръководството на администрацията и духовният живот – техни;…. Народното настроение – русофилско.“

Винаги има цена, която се плаща, ако един човек реши да стои за истината, тези думи са прозвучали  толкова години преди нас.

За съжаление обаче, нито гласът на Иван Хаджийскии, нито предупрежденията на Захари Стоянов, на Ботев и   Димитър Маринов относно Русия, нито  Вазовият опит за покаяние, или по точно – признанието му пред Д. Маринов: „…да, прав си. Нямам обаче сили да разруша кумира, който сам създадох…“ са генерирали качествена промяна.

Може би това, тази промяна, остава като задача за нас…..

 

 

 

 

%d bloggers like this: