Димитър Талев разказва за себе си и комунистите

Здравейте приятели!

Наближава 09.09 – няма как да забравим тази дата, нали?

Превратът на 09.09.1944г. – истинска катастрофа за България, която само беше започнала, най-травматичните преживявания тепърва предстояха. 

Убиването на българската интелигенция, чудовищната саморазправа с мислещите хора на България! Един от тях – писателят, за когото има няколко статии в този блог – Димитър Талев, е прекарал повечето от живота си след 1944г. в затворите, преследван, и в комунистическите лагери. 

Мемоарната книга на Христо Огнянов (журналист от „Зора“, по-късно и от „Свободна Европа“), „Срещи през годините“, събира историите на няколко негови съвременници, част от които са Димитър Талев и Данаил Крапчев. Сборникът дава глас на разказите на самия Талев за преживените от него страдания по време на лагерите и затвора. Ето какво споделя писателят:

„Останах жив по една случайност. Бях арестуван незабавно, натикаха ме в Дирекцията на народната милиция, така са прекръстили Дирекцията на полицията. Заведоха ме документално в списъка на арестуваните…

Един ден някой тропа на килията, в която се намирах сам. Насреща ми Лев Главинчев. Нали знаеш, той бе озлобен още като студент срещу всички вардарци, членове на Македонското студентско дружество „Вардар“, защото бе изключен за пораженско държане. По-късно конспирираше с тъй наречените протогеровисти против нас. И ето ни един срещу друг. Аз – безсилен затворник в килията, той – с пистолет и сабя, в чин полковник, би ме убил на място… Гледа свирепо и клати глава. Какво можех да направя срещу тази национална отрепка? Виждал си как един вълк в зоологическа градина се върти в железния кафез. И мене не ми остана нищо друго: демонстративно започнах да обикалям килията си, без да поглеждам своя палач. Невероятно напрежение: всеки миг би могъл да ме разстреля… Но моите обиколки из килията очевидно го изкараха от търпение, той тръшна вратата, както я бе отворил и изчезна….

Един невзрачен журналист на име Димитър Талев е бил ликвидиран, вместо мен.

Само така може да се обясни моето оцеляване. За да ме измъкне от Дирекцията, Главинчев е трябвало да се разпише, че ме поставя под своя власт. …

Един ден  бях крайно изненадан, когато ми съобщиха да се приготвя, за да се върна в София. Бил съм освободен. Придружаваше ме човек от милицията. При всичката си немощ с последни сили закретах… Бях повече сянка, отколкото човек. Минахме по една улица. Зави ми се свят, прилоша ми, щях да падна, ако не бях се  опрял на една врата, която неочаквано се отвори… Отвътре изтича една жена. Когато ме видя, изпищя като ухапана от змия и изчезна в къщата. Толкова съм я изплашил с окаяния си вид. Не бях се оглеждал в огледало и не знаех как изглеждам. Когато се огледах, едва не изписках като жената. Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх. Слаб, кожа и кости.

Съпровождащият ме милиционер ме отведе в Дирекцията на „народната“ милиция. Вървим през разни коридори, а на мене ми тъмнее пред очите… Спряхме пред една врата. Почука, отвори, бутна ме в стаята и каза: „Ето го!“

Стоя ни жив, ни мъртъв, едва се държа на краката си. В дъното на стаята голяма маса, зад нея мъжага. Седи с наведена глава, тъй че му се вижда вратът, дебел като на пехливанин. Повдига бавно главата си поглежда ме, потръква очите си, пак се навежда над масата и започва да се смее или по-добре да се кикоти. Отново вдига глава, сякаш не вярва на очите си, пак се навежда, но този път издава гръмлив смях. А аз стоя безпомощен, мъча се да не падна. Пак вдига главата си, но вече не се смее, а гръмко извика: „За тебе се застъпва другарят Георги Караславов! Махай се“! Излязох унизен, съкрушен. Не си спомням как съм стигнал, или по-точно. как съм бил заведен в къщи. тогава именно видях лицето си и разбрах защо изписка жената в Дупница. Разбрах, че тоя бикоглав чиновник не е могъл да си обясни защо Георги Караславов се застъпил за подобно човече.“ 

Като чета такива редове, си мисля – колко ли още подобни истории си стоят там – заровени под праха на времето и забравата, неразказани, непрочетени – съзнателно укривани от бъдещите поколения и от нас…

Истории, думи, гласове, които носят  със себе си едно-единствено послание: Никога вече комунизъм –  НИКОГА! 

%d bloggers like this: