Заветите на нашите Бащи, или по стъпките на времето

 

Жаравата на спомените

„Той беше толкова добър, мил с мен, обичаше ме. Никой не ме е обичал като него. И така ми липсва сега…Нямаш представа колко много ми липсва, толкова е пусто вкъщи без него…. Тази година щяхме да направим 50 години съвместен живот, 50 години брак…, ако не беше починал….“

Думите продължаваха да прииждат като бистър поток, като пълноводна река, която като че ли искаше да измие и изличи  настоящите ми дефиниции за любовта и семейството. Тук имаше нещо повече от онова, което знаех и бях виждала досега.

А тя продължаваше – така, без да я питам дори, наистина нямаше нужда от въпроси. Тя имаше нужда да говори, да предаде на някого онова, което носеше в себе си, а аз от толкова време жадувах за тоя бистър поток…,гладувах за вечността, която носеха в себе си думите ѝ.  Исках просто да я слушам и да слушам, и да слушам…

Невена Драгиева – да, бях в нейния дом, за да чуя  автентичните ѝ разкази и спомени за вече покойния ѝ съпруг – Дечко Драгиев, роден през 1924г. и починал през август, 2013г., прекарал 12 години в комунистически лагери и затвори – в Шуменския затвор, в Пазарджишкия, Софийския, в Белене няколко години.  Като възпитаник на Американския колеж, след 09.09. 1944г., е обявен за американски агент и син на капиталист, заклеймен съответно като „враг на народа“, тогава започва неговото ходене по мъките.

Освободен е чак през 1962г., изселени са като семейство в Казанлък. Чак след промените през 1989г. успяват да се върнат в София, където е родният им дом.

Години, и години на мъка и терзания, и на небивал стоицизъм. Това, което Дечко чува от дълбоко вярващия си баща е:“Никога не забравяй, че Бог е в теб. Винаги можеш да разчиташ на Него!“

След 1989г. Д. Драгиев започва издаването на в.“Персин“, където изговаря на висок глас премълчаваните истини за лагерите и репресиите там, за вярата и мъжеството на едни други, може би вече странни и далечни на нашето  съвремие хора. Няколко броя от вестника съпругата му ми показа лично.

Дечко Драгиев основава и Гражданска академия по европеистика и Лига на завършилите американски колежи, сътрудничи на: „ПРО и АНТИ“, „Демокрция“…, в редакционната колегия е на сп.“Един завет“. Преди дни, посмъртно, Невена Драгиева издава написаните му спомени, една изключително стойностна книга „Жаравата на спомените“, която държа в ръцете си. Тя събира не само историята на неговия живот, но и спомени и мемоарни есета за хората от онова време и за техните послания към нас, за други негови приятели и братя по съдба, прекарали години в лагерите, загубили живота си в плен на комунистическите репресии.

Страници от книгата са посветени и на Американския колеж. При неговото затваряне, през 1942г. с разпореждане на Министерския ни съвет, (тъй като България вече е обявила война на САЩ и Англия), има специална заповед всички американски граждани (преподаватели в учебното заведение) да напуснат страната до две седмици, Флойд Блек, директор на Колежа тогава, казва на представителите на Министерството:

„Ние не сме извършили нищо, което ни дискредитира пред България и народа ѝ…Вие сте така заслепени, че не можете да прозрете, че САЩ обича България и България винаги може да разчита на нашата безкористна и независеща от никакви стратегически интереси закрила…“

Пред мен е историята на един толкова стойностен живот, който има какво да ни предаде. Ще приемем ли посланието му?

Изключително наложително е да познаваме миналото си, особено тоталитарното си минало, за да не го повторим пак някога в бъдещето…

Вечерта, прекарана в дома на Дечко Драгиев, в компанията на съпругата му, е към края си. И двете обаче оставаме със съзнанието за нещо недовършено – недоизпита чаша кафе, недочетена книга, недовършено изречение…

И си обещаваме пак да се видим, понеже има толкова, толкова много още какво да се каже…

 

 

 

 

 

 

 

%d bloggers like this: