Из кореспонденцията на Левски.

Levski

Здравейте, приятели,

Има случаи – предполагам, че повечето хора са се сблъсквали с това – когато напразно решаваш и решаваш, каниш се да спреш да пишеш или говориш за нещо, но неизговорени думи, неизписани изречения си стоят и стоят в теб и от време на време прииждат отново….Така е с мен относно Левски. Колкото повече чета за него, толкова повече ми се иска да споделя и с други хора откритото. И за да може наистина да почерпим вода точно от извора, предлагам в този и може би в някой от следващите постове, да се запознаем с части от неговата кореспонденция, която всъщност е много богата. Левски е обичал да пише писма. Ето писмото му до Филип Тотьо, което, с малки изключения, е почти цялото:

„Приятелю и брате Филипе, ние , дейците, сме си посветили живота на Отечеството. Да работим за толкова милиона народ. Трябва да се мисли зряло, за да не изгубим, и да обменяме опити, а и да се съветваме един друг, да се изслушваме и да избягваме и най-малката гордост. Да не присвояваме за себе си нищо…, всеки, каквото си заслужи, то не му се изгубва, било добро или зло. Особено  за нас, които  до смърт сме решени и след освобождението, да служим на Отечеството, не трябват ни такива глупости – Ние сме жадни да видим Отечеството ни свободно, па, ако щат ми нареди да паса и патките после. Не е ли така? По мое мнение е така, най-правилно и най-човешко е аз да не гледам на днешните ми страдания и оскъдности във всичко, нито на ежедневното ми преследване от полицията от град на град, по села и кърища, па и от самите изроди български. Нито пък казвам, че щом съм бил способен в такива страшни и мъчни времена, а сега защо да не съм аз на еди-кое си място?… Напротив, на друг, ако му сече главата повече, трябва сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друго – някое по-долно.Всичко се случва и затова трябва да бъдем внимателни…

В това, братя,трябва да ни бъде всякога умът, за да не даваме лош пример. Ние, ако бъдем такива, тогава никой не ще се възгордее за себе си, за да се раждат вражди помежду ни, от каквито е пропаднало Отечеството ни – имаме хиляди примери. Щял да съди някой си, по някакво вишегласие – право или криво – да ми вземе това, което съм заслужил. Да му е просто!! Аз съм се обещал на Отечеството си – жертва за Освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Нека съди народът, а не аз да давам глас за себе си: това е презряно, глупаво и най-просто нещо. Какво искам аз повече, като гледам Отечеството ми, че е свободно? Нали такова е предначертанието ми – за него. А не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко. Това трябва да бъде за всеки – такова предначертание и тогава работата ни ще свети. И българското ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа!!….“

Не знам какво повече би могло да се добави, може би това е пример за всеки човек, истински решен, да не живее за себе си, а да остави незаличима следа за поколенията след него,  и за своята страна!