НАРОДЕ????

Вече  повече от век, тази една-единствена дума, написана   от Левски, в неговото джобно тефтерче, предизвиква, обърква, вдъхновява, плаши…

Изредиха се учени, писатели, поети да я обясняват, тълкуват, разчепкват. Има редица статии за това, мнения, изследвания, пред мен имам и цяла книга, озаглавена така…

„Народе“ – с четири въпросителни след нея.

Какво ли е искал да каже?

Лично аз, не знам и някак си не ми се иска да ставам част от дългата върволица на херменевти,  които определят написаното по-скоро като „отчаян вопъл, скръбен възглас, стенание.“, вик, изтръгнал се от личност, безумно обичаща България, и едновременно с това разочарована от картината, която вижда около себе си.

Обикновено в края на такива статии следват предположенията, че, ако можеше сега Дякона да види България, щеше да е още по-разочарован, неща, които и аз  съм писала.

Само че, приятели, тази вечер, на протеста, докато стоях и гледах хората около себе си…видях толкова различна картина, полярно противоположна на обичайната – апатия, опресия, задуха, или с други думи – комунизъм.

Около мен стояха не лумпени (както прочетох някъде в печата), а  обикновени хора –  преподаватели, които току-що бяха излезли от Университета, майки с деца. Една количка с близначета се намираше точно до мен, малко по-нататък татко с кенгуру и малко бебе вътре, младежи…

Този точно народ, към когото се беше обърнал Апостола преди век.

Само че сега този народ е вече различен, звучи различно  и изглежда красиво – вече не в познатите апатично – сиво,  с подчертано червени примеси на много места. Не! Той е пъстър, свободен – променен!

Пораснал!

И  лично на мен това  „Народе“ на Левски,  вече ми звучи   по-скоро като  възхищение,  удивление и радост – неща, които нося в сърцето си, когато си мисля за хората на България!  

 

 

 

 

 

 

Previous Post