Неиздадените приживе спомени на Константин Константинов за девети септември и за нахлуването на червената армия в България

"Неиздадени спомени" - безценна мемоарна книга

КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ – един от несравнимите български майстори на разказа, след 09.09.1944г., както много свои колеги, е подложен на идеологически натиск. Той не издава приживе тази част от своите спомени. Те представляват едно много точно описание на събитията около комунистическия преврат и след това.

Ето какво пише авторът  за девети септември и за картините от онова време:

„Аз съм непосредствен свидетел на тоя исторически девети септември, 1944 и не е потребно да се извръщам назад и да напрягам паметта си, за да си спомня ония дни… особено оня „ден на свободата”…

То беше някаква ЗЛОКОБНА КАРТИНА, видение на ново бедствие, почти всеки човек имаше на петлицата си или в ръка червено цвете, по колите се вееха червени парцалчета – знаменца, втурваше се отнякъде нестройна колона от мъже, жени и младежи с червено знаме все с тия вдигнати юмруци, с викове „Смърт на фашизма!” и с фалшиви песни…

Ето една  възрастна жена – наконтена и ухилена като восъчна кукла, с червени карамфили, като един истински препариран и нагизден труп, който сякаш символизираше кресливо цялата тая зловеща вакханалия…

Това бе една разюздана тълпа, повече настръхнала от злоба, отколкото щастлива, която се въртеше като замаяна, търсейки да излее върху нещо или върху някого отприщените си тъмни инстинкти, защото всъщност никакъв враг нямаше срещу нея…

Всеки ден изчезваха хора, вземаха се апартаменти, коли, покъщнина – без закон, без каквато и да е наредба…Тогава бе така – щом на някого от „революционерите“ му потрябваше кола, първият срещнат частен автомобил се реквизираше без никакви обяснения…

С колко несериозни, почти оперетни, дори нелепи неща се съпровождаше това „народно въстание“, което, ако не бе съветската армия, би могло да бъде смазано от два-три полка войска, ръководени от смели началници.

Дните и седмиците се нижеха бързи, някак без образ, но в същото време настръхнали от тревога, от някакъв страх, който е свил сърцето ти, без да знаеш точно за какво – дни и седмици на оскъдица в прехраната, на липса на топливо и осветление, на мъчителни слухове за изчезнали хора, за арести, за безчинства…

В такива мътни, задъхани, слепи дни ние се носехме неудържимо към някакво неизвестно бъдеще, в което доскоро бяхме вложили най-чистите си въжделения. Постепенно узнахме, че газим в тинесто блато, но все още искахме да вярваме, че ще се измъкнем. Така настъпи новата 1945 година…

Някаква глуха мъгла, която убиваше и светлина, и звуци, се бе спуснала над страната.

Мелницата на Народния съд вършеше усърдно своята работа.

Нека да кажа нещо и за този Народен съд, който няколко месеца заседаваше в Съдебната палата. То бе досущ както в  романа „Боговете са жадни“ на Анатол Франс…с тия тълпи, които викат: „смърт“, с тия коли, които довеждат и откарват обвиняемите…Народен съдия беше и Димитър Полянов, който подписа смъртни присъди и казваше, че е  горд, дето е избран от Партията за тази чест.

„Работническо дело“ сочеше  волята на народа в озверелите тълпи пред Съдебната палата.

Не беше ли това трагичен фарс, зловеща оргия, нещо апокалиптично, пред което стояхме безсилни като схванати и физически, и духом?

Една военна окупация почерни цял народ и той трябваше да благодари за „освобождението си” и да се даде изцяло като плячка.”

 

 

Previous Post
%d bloggers like this: