Някои факти от нашето минало, взети из архива на Антон Кърпачев. Някои истини!

Здравейте, приятели!

Буквално преди дни ми попаднаха части от архова на един кюстендилски възрожденец и обществен деец, почти на никого непознат автор, живял в края на 19 век (около 1840 до началото на 20.). Бях първият човек, който отваря виртуалните страници на записките му. Реших да ги разгледам просто така. И какво намерих там! Човекът е описал в спомените си с един интересен дребен почерк, с нашето старо Ъ и думи, преобладаващи с ятова гласна, какво са преживели кюстендилци при навлизането на руските войски, т.е. нашите „освободители“, в града.

В началото на 1878 г. , през януари, когато градчето е освободено от турци чрез едно въстание от местните хора, които изчистили (по думите на Кърпачев) цялата околност от турски елементи, останалите малко турски семейства, жени и деца, страхливо се криели по къщите. Тогава в града влиза 4-5000 – на руска армия, естествено няма срещу кого да се бие и получават заповед от своите генерали за грабеж. Три дни (според записките на кюстендилския възрожденец) те грабят, рушат и съсипват поголовно….Представяте ли си! После получават заповед да спрат и спират! Е, това е било цялото им „освобождение“! 

Лъгани сме били толкова години за много, много неща, нали? Нашата история НЕ Е такава, каквато я учат децата ни в своите учебници…

В същите записки, които тепърва разчитам, господин Кърпачев, един изключително ерудиран и безспорно интелигентен човек, успява да запише и спомените си от обучението в нашите училища тогава. Не отричам приноса на килийните училища за развитието на образованието ни, напротив, съществува такъв принос, но от друга страна – фактите са си факти. Вижте само за какви наказателни мерки си спомня той, които са били прилагани на 7-8 – годишни деца. Ако детето не чете или не срича правилно, където му сочи учителят, или има лоша дисциплина, не внимава, тогава наказанието е било да му намажат лицето със сажди и да го оставят на вратата на училището, където то стои през целия ден. Всеки един ученик е трябвало да минава покрай тия деца и не просто да ги заплюе, а „да им се изхрачи в лицето“ (цитатът ми е точен). Наказаните деца цял ден е трябвало да стоят с тия храчки по лицето си, намазани и със саждите!!! Може би робският страх, примиренчеството и търпимостта, малоценностите са били вложени в гените на нашите дядовци и бащи не само от нашите поробители. Ден след ден бащи и майки са търпяли децата им да бъдат третирани по този начин….В много отношения и днес сме така, нали?….

Това завинаги отвращава А. Кърпачев от училището и учителите, той започва да се обучава сам и когато по-късно от настоятелствата, чорбаджиите и по-видните граждани на няколко села е канен да бъде учител, отказва категорично, въпреки че единствено на него се съгласяват да му излащат много по-висока заплата, стига да се съгласи. Но той е категоричен! Успява доста да напредне в своето обучение, започва да пише разкази и очерци, има цяла папка с лекции, проповеди и беседи на библейски теми. Познава отлично и цитира с точност съчиненията на Йосиф Флавий, познава Талмуд, древни еврейски литератори и археолози……… 

Понякога се налага да вървим срещу течението, в такива моменти често пъти изглежда, че нищо не е наред…., трябва обаче да продължим, защото кой знае, може би там, някъде, няколко поколения след нас, ни чака един човек от друго време, нашият внук или пра-пра-внук, който със сълзи на очи ще чете, ще слуша, ще научи ИСТИНАТА от нашата история или пример и ще може да тръгне напред и да изпълни мечтите ни, мечти, които са били не просто за нас самите и за нашето добро съществуване, а за поколения напред!

%d bloggers like this: