Просто размисли…

 

“В момента в Украйна се извършва истинско преселение на народите- хора от западна Украйна масово се стичат към Киев, пътищата и превозните средства са задръстени. В Киев се стичат десетки хиляди от цяла Украйна..”

Събитията в Украйна и по-специално масовата съпротива, която  хората там оказват на властта напоследък предизвикват доста размисли, провокират въпроси:

Какво е свободата? И каква дефиниция бихме могли да предложим за думата „свободолюбие“?

Преживявали ли сме и ние, българите, някога  нещо подобно?

Кои всъщност сме и  къде е нашата идентичност – дали тя е в станалата пословична  малоценност, страх и настойчиво, понякога показно себеунижение; или сме нещо по-различно от това и корените ни са другаде?

Докато чета  за случващото се в Украйна, за протестите там,  и гледам  възхитителните картини на народното единство, дързост и свободолюбие;  наред с всичко това, се сблъсквам (на толкова много места) с коментари и сравнения със ситуацията в България. Повечето от тях съдържат смайващо-обидни като съдържание реплики относно българската апатия, робско мислене, страх и малоценност.

И често пъти, докато четеш  подобни съдържания,  имаш усещането, че сякаш ти става студено, много студено….

Да, има върху какво да се замислим.

Само че, нека погледнем малко по-надалеч.  Познаването на истината за нашето минало, такова, каквото е било в действителност, е единствено правилният изход от хаоса в настоящето и най-верният пътеуказател относно бъдещето ни.

Ако не знаем кои сме, ние няма да сме наясно и накъде отиваме, нито пък къде искаме да стигнем.

Истината…

Априлското въстание – едно събитие в българската история с много и крайно-противоречиви оценки.

Не ми се иска да се впускам в дебати и обосновавания на една или друга теза. Лично мен, когато чета за Априлското въстание, докато ровя в спомените на различни ( някои от тях съвсем непознати) личности, участници във въстанието, или пък потомци на такива, ме впечатлява изключително свободолюбивият дух, който са притежавали тези хора. За това пише и Захари Стоянов в Записките си, докато пресъздава картината за тълпите българи – мъже, жени, деца, възрастни хора, събрани от няколко села, тръгнали да градят своето си „българско царство“:

“Картината пред нас  беше величествена. Поибренчени, които така също бяха излезли да ни посрещнат начело със своя свещеник Неделю, падаха пред нас на колене.

– Доживяхме, Боже, да видим бял ден! Честити сме били да посрещаме български аскер!… Сега и да умреме вече, няма да ни останат очите отворени… – говореха със сълзи на очите трогнатите селяни.

Ние се приближихме. Наистина, множеството бяха жителите от три села:  Лесичево, Калугерово, мисля, и Церово. Когато тия приели кървавото писмо, без да му мислят надълго и широко, навпрягали колата, надигнали всичко, каквото можат, подкарали добитъка си и заедно със семействата си, въоръжени, потеглили за определения пункт – гората Еледжик – още през нощта. До петстотин кола само можеше да има натоварени с едно-друго.

Кое сърце можеше да остане равнодушно и да се не трогне от тия думи, изказани от простодушните селяни?“

В своята статия за историята около подготовката, избухването и потушаването на въстанието, Стоянка  Бръшкова от с. Церово, потомка на Цвятко Бръшков, пряк  участник в Априлското въстание и в четата на Бенковски, пресъздава картина, идентична на описаната от З. Стоянов- хората от осем села в района на Пазарджик се събират и поемат към връх Еледжик „с песни“:

„Тук се събират селяните от осемте села, забележително е пълното единство между тях, те създават въстаннически лагер. В лагера царяла военна дисциплина, жените и децата били отделени. „

Пазени били от  голямо число въстанници.

Там те прекарали няколко дни.

На всички ни е ясен краят – убийствата, жертвите, изгорените селища. Но героизмът, простичкият мълчалив подвиг на обикновения, с нищо неотличим „малък“  човек си остава, там, заровен в събитията на 1876г. – стои и  чака своя копнеещ, жаден за Истината откривател, някой, който няма да се бои от откровените въпроси  и не дотам удобните отговори. А просто ще отърси праха и ще  открие лицата и имената на тези и обичайни, и уникални; различни, и едни и същи; смели и заедно с това съвсем по човешки загрижени за себе си и семействата си; скучни „чичовци“ и безумни лумпени …

Просто герои!

Герои, които като Стоил Финджеков, топчията, ( един от протестантите в четата на Бенковски , когото войводата на няколко пъти призовава да се моли пред всички за предстоящето дело) , просто ще кажат:

„Аз ще се бия, брате, мой, и ако умрем, нека умрем като юнаци за Отечеството си!“

Или пък ще носят в сърцата си молитвата, която Стоил изрича пред всички в навечерието на въстанието:

„Милостиви Боже, молим Тоята небесна сила да бъде с нас, като сме приели тази народна работа. Ние сме слаби, а врагът ни силен, но Ти, Боже, Си силен безкрай. Не жалим за живота си и ще гоним врага си докрай из бащинията си. О, милостиви Създателю, изповядваме, че съгрешихме пред Теб, ние, бащите ни, и прадедите ни . Послушай с милост молбата ни, Боже…

Молим Ти се, бъди с нас и дай ни сила, за да не се боим от нито един враг в Отечеството ни!“