“В момента в Украйна се извършва истинско преселение на народите- хора от западна Украйна масово се стичат към Киев, пътищата и превозните средства са задръстени. В Киев се стичат десетки хиляди от цяла Украйна..”
Събитията в Украйна и по-специално масовата съпротива, която хората там оказват на властта напоследък предизвикват доста размисли, провокират въпроси:
Какво е свободата? И каква дефиниция бихме могли да предложим за думата „свободолюбие“?
Преживявали ли сме и ние, българите, някога нещо подобно?
Кои всъщност сме и къде е нашата идентичност – дали тя е в станалата пословична малоценност, страх и настойчиво, понякога показно себеунижение; или сме нещо по-различно от това и корените ни са другаде?
Докато чета за случващото се в Украйна, за протестите там, и гледам възхитителните картини на народното единство, дързост и свободолюбие; наред с всичко това, се сблъсквам (на толкова много места) с коментари и сравнения със ситуацията в България. Повечето от тях съдържат смайващо-обидни като съдържание реплики относно българската апатия, робско мислене, страх и малоценност.
И често пъти, докато четеш подобни съдържания, имаш усещането, че сякаш ти става студено, много студено….
Да, има върху какво да се замислим.
Само че, нека погледнем малко по-надалеч. Познаването на истината за нашето минало, такова, каквото е било в действителност, е единствено правилният изход от хаоса в настоящето и най-верният пътеуказател относно бъдещето ни.
Ако не знаем кои сме, ние няма да сме наясно и накъде отиваме, нито пък къде искаме да стигнем.
Истината…
Априлското въстание – едно събитие в българската история с много и крайно-противоречиви оценки.
Не ми се иска да се впускам в дебати и обосновавания на една или друга теза. Лично мен, когато чета за Априлското въстание, докато ровя в спомените на различни ( някои от тях съвсем непознати) личности, участници във въстанието, или пък потомци на такива, ме впечатлява изключително свободолюбивият дух, който са притежавали тези хора. За това пише и Захари Стоянов в Записките си, докато пресъздава картината за тълпите българи – мъже, жени, деца, възрастни хора, събрани от няколко села, тръгнали да градят своето си „българско царство“:
“Картината пред нас беше величествена. Поибренчени, които така също бяха излезли да ни посрещнат начело със своя свещеник Неделю, падаха пред нас на колене.
– Доживяхме, Боже, да видим бял ден! Честити сме били да посрещаме български аскер!… Сега и да умреме вече, няма да ни останат очите отворени… – говореха със сълзи на очите трогнатите селяни.
Ние се приближихме. Наистина, множеството бяха жителите от три села: Лесичево, Калугерово, мисля, и Церово. Когато тия приели кървавото писмо, без да му мислят надълго и широко, навпрягали колата, надигнали всичко, каквото можат, подкарали добитъка си и заедно със семействата си, въоръжени, потеглили за определения пункт – гората Еледжик – още през нощта. До петстотин кола само можеше да има натоварени с едно-друго.
Кое сърце можеше да остане равнодушно и да се не трогне от тия думи, изказани от простодушните селяни?“
В своята статия за историята около подготовката, избухването и потушаването на въстанието, Стоянка Бръшкова от с. Церово, потомка на Цвятко Бръшков, пряк участник в Априлското въстание и в четата на Бенковски, пресъздава картина, идентична на описаната от З. Стоянов- хората от осем села в района на Пазарджик се събират и поемат към връх Еледжик „с песни“:
„Тук се събират селяните от осемте села, забележително е пълното единство между тях, те създават въстаннически лагер. В лагера царяла военна дисциплина, жените и децата били отделени. „
Пазени били от голямо число въстанници.
Там те прекарали няколко дни.
На всички ни е ясен краят – убийствата, жертвите, изгорените селища. Но героизмът, простичкият мълчалив подвиг на обикновения, с нищо неотличим „малък“ човек си остава, там, заровен в събитията на 1876г. – стои и чака своя копнеещ, жаден за Истината откривател, някой, който няма да се бои от откровените въпроси и не дотам удобните отговори. А просто ще отърси праха и ще открие лицата и имената на тези и обичайни, и уникални; различни, и едни и същи; смели и заедно с това съвсем по човешки загрижени за себе си и семействата си; скучни „чичовци“ и безумни лумпени …
Просто герои!
Герои, които като Стоил Финджеков, топчията, ( един от протестантите в четата на Бенковски , когото войводата на няколко пъти призовава да се моли пред всички за предстоящето дело) , просто ще кажат:
„Аз ще се бия, брате, мой, и ако умрем, нека умрем като юнаци за Отечеството си!“
Или пък ще носят в сърцата си молитвата, която Стоил изрича пред всички в навечерието на въстанието:
„Милостиви Боже, молим Тоята небесна сила да бъде с нас, като сме приели тази народна работа. Ние сме слаби, а врагът ни силен, но Ти, Боже, Си силен безкрай. Не жалим за живота си и ще гоним врага си докрай из бащинията си. О, милостиви Създателю, изповядваме, че съгрешихме пред Теб, ние, бащите ни, и прадедите ни . Послушай с милост молбата ни, Боже…
Молим Ти се, бъди с нас и дай ни сила, за да не се боим от нито един враг в Отечеството ни!“