Професор Геза Фехер или явлението „гезафехеровщина“ у нас

Професор Геза Фехер е унгарски археолог, прабългарист, живял в България в началото на 20-ти век. Според някои учени, той е основател на прабългаристиката у нас.

Двайсет и две години той работи и живее у нас, изследвайки бита, културата и историята на прабългарите. Наред с изследванията, статиите, които Фехер публикува, ученият участва в археологически разкопки не само в България,  но и в чужбина, целта на тези разкопки  е намиране на паметници, чрез които да бъде проучена културата и историята на прабългарите.

Представяйки епистоларното му наследство, П. Пейковска описва и  трудностите, с които той се е сблъсквал в различните страни, по време на своите проучвания. В Бесарабия и Добруджа е задържан четири пъти от румънските власти; обхожда Гърция, Турция и Сирия, като минава през сирийската пустиня до Багдад и оттам преброжда цяла Персия.

Прабългарската култура, според Геза Фехер, поставя основите на източната европейска цивилизация. Някои от трудовете му са:  „Военното дело на прабългарите” (С., 1938), „Облеклото и оръжието на старата българска войска” (С., 1942).

През 1927 г. цар Борис III го награждава с ордена „За наука и изкуство”.

Идва обаче емблематичната 1944 година, когато е извършен комунистическият преврат в страната ни, година, която променя завинаги и съдбата на проф. Геза Фехер. Той е обвинен в „антисъветски настроения“.

Достъпът до България му е забранен, тъй като според тогавашните академици и професори от БАН, той е „създал расова теория в българската археология” и е обявен за „чужд политически агент у нас.“

През 1948 година в резолюция на Археологическия институт на БАН Геза Фехер официално е обявен за великобългарски шовинист, въпреки че самият той не е българин. Нещо повече, същата година тогавашният председател на БАН акад. Тодор Павлов (небезизвестно име), при обсъждането на новия учебник по история, прави едно доста сериозно  предупреждение относно необходимостта историческата наука да се освободи от всякакви негативни явления като „гезафехеровщина“.

Като партийно поръчение, в линия с марксическата история на нашия народ,  на историците им е поставена официално задачата   да докажат, че славяните биха създали България, дори и без прабългарите, и че Апаруховите българи неизбежно са били претопени в голямото славянско море. Нещо, което трябвало да залегне в новите учебници. Е, факт е, че точно това учихме тогава.

Веднъж завинаги, по думите на академика-марксист, Т. Павлов, , трябва „да се ликвидират всякакви остатъци от гезафехеровщината у нас,  която е насочена против славянството, против руския и български народ….и е в основата на всички антисъветски хипотези и настроения, насаждани от реакционни буржоазни елементи.“

Какво изказване само! Така този автор се превръща в поредния забранен учен у нас, а книгите му биват иззети и инкриминирани. Едва след промените през 90-те години, на пазара се появява, през 1998, 2000 г. негови творби. Но истината е, че все още не знаем достатъчно за него и неговото дело.

Един унгарски професор идва в България,  живее и работи тук за десетилетия, за да изследва, да се докосне до културата, бита и наследството, оставено ни от нашите прадеди, за да изяви пред света мощта и величието на някогашното ни минало и ключовата му роля в изграждането на цивилизацията  в  Източна Европа!

Що се отнася до нас обаче, ние все още не познаваме, или пък незнайно защо отричаме, своята истинска история. Изглежда ни е страх да не се превърнем в националисти, или шовинисти, та толкова притеснено понякога изговаряме израза „Велика България“.

И тъжната истина е, че именно пък това име „Велика България“ не е измислено от българи, за пръв път то е употребено през 10-ти век от двама византийски историци – Теофан и Никифор, като название на някогашната Кубратова България.

Какъв е проблемът тогава, защо не познаваме миналото си, защо не искаме да знаем за него? Защо не знаем нищо за такива хора като Геза Фехер, или пък, когато четем книгите им, сме толкова скептични?

Може би наистина пропастта между предишните ни величия и срамът на настоящето, в което живеем, е вече толкова голяма, че ни боли, винаги, когато си го спомняме.

 

БИБЛИОГРАФИЯ

1.Пенка Пейковска, Из епистоларното наследство на Геза Фехер като учен-българист, 1998г.

2. Васил Гюзелев, Иван Божилов, История на България, т.1.

3. Геза Фехер, Прабългарите – произход, , история, бит и култура, 2000г.