Спомени от килийното училище или нашето образование в миналото.

Много често съм си мислила как е започнало всичко, свързано с образованието ни, какво е ставало тогава, как са обучавали децата в килийните училища. 

Ето нещо от архива на А. Кърпачев, откъси  от неговите спомени за онова, което е видял и преживял в Кюстендилското килийно училище през 1848 -1850 г. Частите от записките на писателя – общественик са напълно автентични, не са публикувани никъде досега. Това е първото им представяне като автентичен писмен текст в този вид:

„В училището ученето на песни, рисуване, гимнастика не се преподаваха, тия три предмета, особено последният, се считаха като противни на православието и законите му. За гимнастика и свирене на музикални инструменти и спомен не биваше да става и ако някой ученик си позволеше подобно нещо, дори и за най- невинните детински игри, вършени през свободното  време в училищния двор, то този ученик се наказваше най-строго – с тъмничен затвор (като убиец) в една стая, която наричахме тъмницата. Тя се намираше под училищната стая в едно мазе – зимник. Наказваше се също и с глад (б.а.за глада и затварянето в тъмница пише и Вазов в спомените си „Даскалите“), с биене  с пръчка по ръцете или с удари по краката. Като за последното си имаше специално приготвен за тази цел уред, наречен „фаланга“, която представляваше дебело дърво с дължина половин метър, с две дупки по средата и едно въже прекарано през тях. Ученикът се насилваше да легне по гръб, двата му крака се прокарваха в дупките, стягаха се, така че да не може да ги помръдне, босите му крака  се изправяха право нагоре. И така учителят започваше своята операция по наказанието, в зависимост от волята си, му удряше до 50 удара с пръчка, от които удари детето пищеше до колкото му държи гласът, но не можеше да се измъкне….“ 

Нататък Кърпачев продължава да описва живота в килийното училище,  взаимоотношенията учител – ученик, които се изразяват единствено в заповеди и  наказания, нека не забравяме, че става въпрос за 7 – годишни деца, които тепърва са се учили да четат и пишат, и са били принудени да понасят подобна жестокост само защото са играели в междучасията, нещо, което, според православните канони, е било забранено. Тези жестокости, по думите на автора, не са повлияли и променили в положителен аспект нито едно от децата.

Петър Берон е един от първите, който открито протестира срещу тези жестокости, вършени в килийните училища и настоява за реформи в тогавашните училища и пълно премахване на физическите наказания.

 Трябва да разберем истината за себе си, за нашата история и нашите корени, за да можем да се променим. Възможно ли е днес да жънем плодовете на неща, които са били посяти толкова отдавна и да градим на една неправилна основа?

Само истината, напълно осъзната от нас, може да ни промени към по-добро.

%d bloggers like this: