Едни емблематични редове от Вазовия разказ „Кардашев на лов“, някакси естествено породиха въпросите, които според мен не бива да бъдат отправяни единствено към тези 17-18-годишни единадесетокласници, на които се преподава произведението, а по-скоро, май ние трябва да си ги зададем. Ето какво казва Вазов чрез своя герой:
Всичко у нас има посредствена, пошла, обикновена развръзка. Иди търси романтизъм и рицарска доблест в нашата действителност…
Хора, пресметливи и практични имаме легиони; благоразумни Санчопансовци имаме цяла пропаст… Аз искам да видя един Дон Кихот!… Един Дон Кихот, който да полудее за някаква идея – халосана, недостижима, но велика!
Лично аз, за себе си, се замислих – дали пък наистина не станахме прекалено практични, прагматични, разумни и безопасни? Опитомихме мечтите си, балансирахме пориви и идеали, като че ли забравихме „вкуса“ на онова заветно родолюбие, родено в сърцата на хора, чийто живот е преминал срещу течението. И някак си опасно далечни и чужди вече са ни думите на оня безумец, тръгнал с голи ръце да посича вятърни мелници:
Свободата, Санчо, е едно от най ценните блага, с които Бог дарява хората.С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека.
Като че ли една много точна илюстрация на тези думи е картината на оная върволица от хора – стотици и стотици, които по време на Априлското въстание, излизат от селата Церово, Мечка, Поибрене и други около Пазарджик, и се отправят към местността Еледжик, решени да извървят до край пътя към своята мечта – една нова, вече свободна България – малки деца вървят редом с 80-годишни старци…
Голяма част от тях после плащат с живота си за дързостта и свободолюбието си.
Но примерът им остава, заветите се предават!