Узурпирано Възраждане

Питали ли сте се защо „левите“ историци, писатели, учени толкова много обичаха (и още обичат) да се идентифицират най-вече с  епохата на нашето Възраждане и да потърсят своите корени главно там. Хайдушките и четническите движения, Априлското въстание и неговите апостоли – всичко това беше интерпретирано пред масовия читател и в учебниците ни като израз на изконните борчески корени на българина, като форма на зараждащото се още тогава прогресивно мислене, революционно-борчески традиции, намерили вече своя завършен  израз (по-висш етап) – прогресирали в  пролетарското движение по-късно. Типични черти на националната ни идентичност (свободолюбието, чувството за национална принадлежност и собствено  достойнство, родолюбието) бяха заграбени и впрегнати в услуга на един престъпен, чудовищно – манипулативен режим.

Нашето Възраждане, господа историци, няколкото главни потока, които текат в дълбочините на българския дух през този период, а именно: революционизирането (въстанията, бунтовете); борбата за църковна независимост и не на последно място просветителството (революцията в просветното дело), са с типично български характер и корени. Те по никакъв начин не са свързани с дълбоко порочната социалистическа и комунистическа идеология.

Тъй като обаче именно през Възраждането  извисяването на българския дух бе като че ли най-видимо и кулминира в  раждането на същностни събития и значими личности, много удобно беше за нашите „леви“ историци, идеолози, политици и писатели след 1944 година, бързичко  да се идентифицират с това и да узурпират именно  този период от българската история, да потърсят своите корени най-вече там – при Левски, Раковски, Захари Стоянов, Вазов и услужливо да ги нарекат  „едни от първите социалисти“!

 

 

%d bloggers like this: