Училището на дaскал Тони – Из „Спомените на Никола Обретенов“

Pic

Нашето образование в миналото!

Tолкова  истини излизат на бял свят, които вероятно винаги са си били там, просто ние, може би, не сме гледали на тях по правилния начин.

Едни от материалите, които наскоро ме впечатлиха бяха спомените на Никола Обретенов за русенските училища през Възраждането, като при едно паралелно търсене, открих същите неща и в други източници.

Хората ( и децата специално), от тогавашния Русчук са били познати с автентичния си глад за знания, като в началото на 19.век учителят, който първи въвежда в преподаването си, освен религиозни, вече и светски предмети, е така нареченият „даскал Тони“. Усещайки жаждата на децата, той  открива училище в бащината си къща. Интересният му начин на преподаване (вече и чрез взаимоучителния метод) привлича неочаквано много, и за самия него, ученици. За тази цел той строи нова къща и продължава да обучава децата там, като вече вмъква в обучението си, освен смятането, и преразказани, на достъпен за децата език, библейски истории.

В града по това време съществуват още няколко килийни училища, но славата на училището на  даскал Тони бързо се разпространява в околността  и почти всички деца от другите училища се преместват в  училището на даскал Тони.

Тъй като те вече не се побират в къщата му, това го принуждава да потърси съдействието на Общината  и на по-влиятелни граждани на Русе,  за да бъде построена самостоятелна сграда, която да може се използва за училище.

Така, по спомените на Обретенов, през 1841г. отваря врати едно Общо училище, което вече се намира в голяма двуетажна сграда.

Ето какво се получава обаче, при намесата на Общината и на някои от гражданите.  При вида на  нарасналия брой ученици, те  решават, че даскал Тони вече не може да обучава сам толкова много деца и преместват при него даскал Парашкев.

Какви са спомените на Никола Обретенов за даскал Парашкев – той е бил, като че ли, пълната противоположност на даскал Тони:

„ Когато някой ученик не написваше правилно някоя дума при диктовката на черната дъска, даскал Парашкев го улавяше за косата, блъскаше главата му в дъската и повтаряше думите: „Каската каласън!…“, докато му разтърси добре мозъкът и ученикът оставаше като замаян. Един ученик от бой остана куц, на друг беше счупена ръката; на трети беше начернено лицето с мастило, след което даскалът го качи на магарето с гърба към главата на магарето и заведе ученика при баща му, на дюкяна…..Вече всеки учител носеше в класа пръчки.“

Хубавото е, че точно тази история – с начерненото лице на ученика, не свършва до тук – бащата се оказва човек съвсем на място и като вижда шествието, водено от начернения му син, качен на магаре, грабва  най-дебелата пръчка, която намира наблизо и се спуска първо върху учителя, след това и към останалите „активисти“ на въпросното събитие. Още на следващия ден, даскал Парашкев вече е изгонен от града, за да бъде върнат обаче обратно (поради ходатайството на влиятелни хора), само няколко дни по късно.

Позната история за това как нещо красиво, родено в сърцето на един човек, много бързо бива разрушено, след намесата на Общината тогава (държавата сега).

Мисля си обаче, ами, ако този баща не беше сам и единствен тогава…,ако към „даскала“ и неговите хора се бяха спуснали повече родители, които да застанат за децата си, може би тогава въпросната история щеше да има един по-различен край?

 

 

 

 

 

%d bloggers like this: