Бебе номер 12.

Images

Покрай проектозакона за детето, чието обсъждане тече в публичното пространство, все по-често започнах да се замислям над въпроси като семейство, деца, майчинство, права  и отговорности, свързани с това. И въпреки че блогът ми е основно насочен към темите образование и история, бих искала да споделя някои свои преживявания и впечатления в тази посока.

Преди години, по-точно 13, когато се роди малкият ми син, преживях нещо, което ме разтърси (и мен, и семейството ми) из основи. Дни наред не можех да спра да мисля за това, а и знам, че никога няма да го забравя.

Бяхме в Родилното отделение на бившата болница „Тина Киркова“, имаше много майки тогава, имаше и доста току-що родени бебета. Бяхме щастливи, макар и не толкова добре изглеждащи, предвид раждането, което току-що бяхме преживели. И все пак бяхме красиви!

Навсякъде, даже и по коридорите, ухаеше на бебчета…..

В стаята ми имаше една жена, която дълги години не беше си имала дете и сега, тъй като синчето ѝ се беше родило в седмия месец, не  пожела да я изпишат,( а бебето да си го вземе едва, когато  премине задължителните тогава 2,5 кг). Тя чакаше заедно с него. Имаше и 16-годишно момиче, от български произход, което не бе поискало  да направи аборт,  въпреки че бащата така и не призна детето. Тя  не се отказа от него, и реши да си го отгледа.

Една вечер, когато вратата на детското отделение, беше открехната  (тогава децата не стояха при нас), можех ясно да видя как в стаята на бебетата нямаше никой  от лекари и акушерки, всички гледаха известен филм по телевизията. Всичко беше спокойно до момента, когато една от тях влезе с писък в детската зала. Едно от децата се бе задушило. Това беше детето от съседното на моето бебе креватче, което носеше при раждането номера на майка си – 11. Моят син беше с номер 12.

Минути стоях като изгубена, напълно безизразна пред вратата, гледайки цялата суматоха, ковьоза, тичането и мъртвото дете след това, виждайки малко по-късно и майката, която не знаеше какво бе станало, и усмихната  очакваше да ѝ дадат от Детското отделение нейното бебе за последното вечерно хранене…….

После – няма много за разказване – тишина – в мен, около мен, над мен…един пронизителен писък, който сякаш като светкавица раздра коридора на две.

Тази вечер никоя от нас, майките, не даде повече детето си в това отделение. И никой не заспа тая нощ.

Дълго време…, дълго, дълго време, после наблюдавах как всяка майка стискаше детето си в своя скут и мълчеше…..

Сега, когато отново мисля за всичко това, си давам сметка колко свещено нещо е  да си майка, да си родител.

Някой, някъде обаче пише закони, измисля, създава предписания относно това какво трябва и какво не да прави един родител, глоби, изземване на деца….Да, като стана дума за взимане на деца и за лишаване от родителски права за щяло и не щяло, пред очите ми излиза тая картина – на разплаканите майки, които здраво стискаха децата си оная вечер:  на 16- годишното момиче, чиито ръце още трепереха, когато докосваше малкото си бебе (не знаейки как да го държи). И аз, която трудно можех да повярвам, че при нас нещата всъщност са наред. Смъртта сякаш беше заобиколила детето ми.

Какво стана  с майката после – не знам! Иска ми се да вярвам, тъй като аз казах, където трябва, какво съм видяла, имаше и наказания после,  иска ми се да вярвам, че при нея специално вече всичко е наред  –  че и тя самата някъде сега се радва на своето бебе N12 !!