Покрай проектозакона за детето, чието обсъждане тече в публичното пространство, все по-често започнах да се замислям над въпроси като семейство, деца, майчинство, права и отговорности, свързани с това. И въпреки че блогът ми е основно насочен към темите образование и история, бих искала да споделя някои свои преживявания и впечатления в тази посока.
Преди години, по-точно 13, когато се роди малкият ми син, преживях нещо, което ме разтърси (и мен, и семейството ми) из основи. Дни наред не можех да спра да мисля за това, а и знам, че никога няма да го забравя.
Бяхме в Родилното отделение на бившата болница „Тина Киркова“, имаше много майки тогава, имаше и доста току-що родени бебета. Бяхме щастливи, макар и не толкова добре изглеждащи, предвид раждането, което току-що бяхме преживели. И все пак бяхме красиви!
Навсякъде, даже и по коридорите, ухаеше на бебчета…..
В стаята ми имаше една жена, която дълги години не беше си имала дете и сега, тъй като синчето ѝ се беше родило в седмия месец, не пожела да я изпишат,( а бебето да си го вземе едва, когато премине задължителните тогава 2,5 кг). Тя чакаше заедно с него. Имаше и 16-годишно момиче, от български произход, което не бе поискало да направи аборт, въпреки че бащата така и не призна детето. Тя не се отказа от него, и реши да си го отгледа.
Една вечер, когато вратата на детското отделение, беше открехната (тогава децата не стояха при нас), можех ясно да видя как в стаята на бебетата нямаше никой от лекари и акушерки, всички гледаха известен филм по телевизията. Всичко беше спокойно до момента, когато една от тях влезе с писък в детската зала. Едно от децата се бе задушило. Това беше детето от съседното на моето бебе креватче, което носеше при раждането номера на майка си – 11. Моят син беше с номер 12.
Минути стоях като изгубена, напълно безизразна пред вратата, гледайки цялата суматоха, ковьоза, тичането и мъртвото дете след това, виждайки малко по-късно и майката, която не знаеше какво бе станало, и усмихната очакваше да ѝ дадат от Детското отделение нейното бебе за последното вечерно хранене…….
После – няма много за разказване – тишина – в мен, около мен, над мен…един пронизителен писък, който сякаш като светкавица раздра коридора на две.
Тази вечер никоя от нас, майките, не даде повече детето си в това отделение. И никой не заспа тая нощ.
Дълго време…, дълго, дълго време, после наблюдавах как всяка майка стискаше детето си в своя скут и мълчеше…..
Сега, когато отново мисля за всичко това, си давам сметка колко свещено нещо е да си майка, да си родител.
Някой, някъде обаче пише закони, измисля, създава предписания относно това какво трябва и какво не да прави един родител, глоби, изземване на деца….Да, като стана дума за взимане на деца и за лишаване от родителски права за щяло и не щяло, пред очите ми излиза тая картина – на разплаканите майки, които здраво стискаха децата си оная вечер: на 16- годишното момиче, чиито ръце още трепереха, когато докосваше малкото си бебе (не знаейки как да го държи). И аз, която трудно можех да повярвам, че при нас нещата всъщност са наред. Смъртта сякаш беше заобиколила детето ми.
Какво стана с майката после – не знам! Иска ми се да вярвам, тъй като аз казах, където трябва, какво съм видяла, имаше и наказания после, иска ми се да вярвам, че при нея специално вече всичко е наред – че и тя самата някъде сега се радва на своето бебе N12 !!