За „братушките“, „крушките“ и още нещо.

Посрещане на руските войски във В.Търново

Здравейте приятели,

От дълго време упорито, с пословична ревност и завидна  комунистическа садистичност, в българското национално самосъзнание бяха вкоренявани лъжи и престъпни манипулативни идеи относно събития, личности и цели епохи от нашето минало!

Бяхме лъгани!

Сега обаче е друго време – времето на Истината. Времето на истините относно нашето минало,  истини, които най-накрая трябва да се осмелим да  посрещнем и приемем….

За някои от нас те са може би прекалено  дръзки,  неочаквано  и стряскащо – прями! Но това е, нали за това са ИСТИНИ!

Една от тях е свързана с така наречената „освободителна“  война от 1877 – 78 година и навлизането на руските войски в България, след  това.

Всички помним популярното Вазово стихотворение:

„И момчето дава крушки

на солдатите завчас

и крещи на тях:

„Здраствуйте, братушки!“

Ето какво пишат обаче за това (посрещането на руските войски“) съвременници на въпросното събитие и някои  наши учени. Ето анализът на проф. Пламен Цветков , който е с ключов характер, тъй като разглежда и цитира  руски дипломатически документи по този повод:

„Самото посрещане на руснаците, и то според руски дипломатически документи, няма нищо общо с идиличната картина на Дядо Вазов за дечицата, които посрещали братушките с крушки. Защото руснаците започват да действат като в завоювана територия, с всичко произтичащо от това – произвол. Структурата на екзархията безапелационно е подчинена на руската окупационна администрация, започва един грабеж и едно насилие, което според признанията на един руски дипломат е накарало все повече българи да се питат дали не е било по-добре да си останем под властта на султана, отколкото под могъщественото покровителство на Царя Освободител, наречен “освободител” не заради България, а заради това, че е премахнал крепостното робство в Русия през 1861 година.“

Интересно, нали?!

Това напълно кореспондира и с написаното от кюстендилския депутат в правителството на Стамболов – Антон Кърпачев, нещо, което съм цитирала и  друг път. При влизането си в Кюстендил руските войски получават заповед  от своите началници „За грабеж!“ Три дни грабят поголовно  животни, покъщнина, предмети, след това всичко свършва. Вероятно не е останало и нищо повече за ограбване.

Толкова различна картина от тези, които все още присъстват като познат дискурс в нашите академични изследвания на тази епоха,  и в учебниците!

Ето и на какво друго  се натъкнах, четейки спомените на  Архимадрит Софроний „Спомени от Главната квартира“, той описва  пребиваването на руския император, заедно с войските му, в с. Горна Студена, до Свищов.

Софроний е радостно изненадан от хубавото посрещане на руските войски в Стара Загора и Казанлък, тъй като българите от този край по думите му „даром“ са давали потребното за войските и не се е налагало да го взимат от тях насила.  Това какво ни говори – че картинките с топлите прегръдки  на братушките, които  НАВСЯКЪДЕ  били посрещнати и приети с отворени обятия – нямат нищо общо с истината!

Нещо повече, ето какъв пример дава същият свещеник, пример, (според него) с негативен знак естествено. В цитираната вече книга той разказва за хората от едно съседно  село, които трябвало да посрещнат и да се погрижат за ген. Тотлебен. Селяните обаче не искали. Една от жените Вълкана, от която поискали да даде за генерала пилета,  излъгала, че няма такива и си тръгнала. След това обаче била ЗАСТАВЕНА  от  Софроний  да даде пилетата. С една дума взели ѝ ги насила.

Е, това никак не прилича на посрещане с крушки, венци и цветя, нали? Май е имало и трезвомислещи българи на времето!

Хора с по-буден дух, които явно са прозряли за какво става въпрос.

Хора, които, както и Раковски, Левски, Ботев, Захари Стоянов, са знаели: „Всякога Русия ни е лъгала!“

Не е зле сега, когато нашето настояще правителство с всички сили и средства се стреми да ни вкара отново в обятията на „братушките“ , да си припомним тези истини!

 

Библиография:

„Светът на мегамитовете“, Пламен Цветков

„Спомени от Главната квартира“, Архимадрит Софроний

„Спомени“, Антон Кърпачев