Из книгата на Царица Йоанна „Спомени“

Снимка: Една много добра книга, в която съвсем ясно и от първа ръка човек може да се запознае с картината относно влизането на Червената армия 1944г. в БГ и Народния съд след това! Горещо препоръчвам!

 

Скъпи приятели, това, което ще публикувам в тази статия, според мен, няма нужда от допълнителен коментар. Така че ще си спестя моите интерпретации, тъй като каквото и да кажа, все ще е недостатъчно, за да опише и изрази това, което наистина  изпитвам, докато чета тези спомени.

Авторката предава картини от влизането на Червената армия в България през 1944г. и кървавия терор на така наречения „народен“ съд.

След 9 септември, 1944г.:

„… Започнаха веднага арестите. Бяха освободени от затво­рите политически затворници, но също и обикновени престъп­ници, които бяха рекрутирани в Народната милиция, заела мяс­тото на полицията. Бяха задържани незабавно всички министри от правителствата, следвани едно след друго по време на вой­ната, включително и тези, които бяха обявили война на Герма­ния; всички журналисти от всички партии; много от офицерите, с изключение на членовете на Отечествения фронт. Полицията бе унищожена за кратко време, нападнати бяха магазините и скла­довете; започнаха нощните извеждания от къщите. Никой не зна­еше дали на следващия ден щеше да бъде жив и в дома си, както е правилото на всяка „народна демокрация“.

“ За да поддържат постоянна атмосфера на ужас, руснаците бяха разположили батареи от оръдия в парковете на столицата, които на различни интервали даваха халостни изстрели. В про­дължение на три дни не получих известие от Кирил и регентите, които бяха задържани под арест в същия Царски дворец, от къ­дето малко след това изчезнаха. Техните следи се губят чак до процеса пред Народния съд. Аз не успях да установя никакъв контакт с тях. Вероятно са били отведени в Русия, за да бъдат „обработени“ за това, което би трябвало да отговарят на народ­ните съдии, които щяха – все едно – да ги осъдят на смърт.“

„Кървавата баня“ се развиваше в грандиозни мащаби в ця­ла България. Официалната цифра, съобщена от правителстве­ните власти няколко години по-късно, бе 138 000 души за една страна от седем милиона жители. Но действителните цифри са по-високи. След като затвориха границите, започна „масовата чистка…“

„… Арестите следваха ден и нощ: селяни от селата, държав­ни чиновници без вина, богати търговци, професори, офицери на служба или в оставка, журналисти, свещеници, представите­ли на всякакви идейни течения и така нататък. Някои плащаха значителни суми, за да получат свобода, но биваха залавяни от­ново след няколко дни и ликвидирани.

Заплахата, че можеш да излезеш от къщи и да не се върнеш за доста време (тоест да бъдеш арестуван на улицата) беше така разпространена и поради това, както загатнах, бе установила една любопитна привичка: хората носеха винаги със себе си чорапи и кърпи за смяна и не забравяха никога палтото. Много пъти, за да бъдат арестувани, беше достатъчен някакъв израз на лицето, не­навременен смях, признак на радост, които минаваха лесно за антикомунистически изяви. Дори униформата на „стария режим“ можеше да послужи като мотив за осъждане на смърт. Бяха раз­стреляни много регулировчици, виновни единствено, че са но­сели униформата на Софийското кметство. Храбрият командир на столичните пожарникари Захарчук се самоуби, когато разбра за предстоящия му арест…“

Ето и картината относно Народния съд:

„“На осъдените, преди да ги убият бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията…

…Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. Алабинска. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ”, но веднага му бе счупен черепа с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.” И запя националния химн „Шуми Марица”. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър.

…В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови” ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце…
…Изглежда, че на всеки убит (проф. Ал.)  Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му.  Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит…

…Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра.  Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там не се узна повече нищо.

… Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя Съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от „Кървавия четвъртък”. Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години.“

 

 

Източници:

http://webcache.googleusercontent.com/search?q=cache:3tBrz1HadgUJ:www.extremecentrepoint.com/archives/14230+&cd=21&hl=bg&ct=clnk&gl=bg

http://desebg.com/2011-01-06-11-55-07/573-2012-02-01-06-20-44