Скъпи приятели, това, което ще публикувам в тази статия, според мен, няма нужда от допълнителен коментар. Така че ще си спестя моите интерпретации, тъй като каквото и да кажа, все ще е недостатъчно, за да опише и изрази това, което наистина изпитвам, докато чета тези спомени.
Авторката предава картини от влизането на Червената армия в България през 1944г. и кървавия терор на така наречения „народен“ съд.
След 9 септември, 1944г.:
„… Започнаха веднага арестите. Бяха освободени от затворите политически затворници, но също и обикновени престъпници, които бяха рекрутирани в Народната милиция, заела мястото на полицията. Бяха задържани незабавно всички министри от правителствата, следвани едно след друго по време на войната, включително и тези, които бяха обявили война на Германия; всички журналисти от всички партии; много от офицерите, с изключение на членовете на Отечествения фронт. Полицията бе унищожена за кратко време, нападнати бяха магазините и складовете; започнаха нощните извеждания от къщите. Никой не знаеше дали на следващия ден щеше да бъде жив и в дома си, както е правилото на всяка „народна демокрация“.
“ За да поддържат постоянна атмосфера на ужас, руснаците бяха разположили батареи от оръдия в парковете на столицата, които на различни интервали даваха халостни изстрели. В продължение на три дни не получих известие от Кирил и регентите, които бяха задържани под арест в същия Царски дворец, от където малко след това изчезнаха. Техните следи се губят чак до процеса пред Народния съд. Аз не успях да установя никакъв контакт с тях. Вероятно са били отведени в Русия, за да бъдат „обработени“ за това, което би трябвало да отговарят на народните съдии, които щяха – все едно – да ги осъдят на смърт.“
„Кървавата баня“ се развиваше в грандиозни мащаби в цяла България. Официалната цифра, съобщена от правителствените власти няколко години по-късно, бе 138 000 души за една страна от седем милиона жители. Но действителните цифри са по-високи. След като затвориха границите, започна „масовата чистка…“
„… Арестите следваха ден и нощ: селяни от селата, държавни чиновници без вина, богати търговци, професори, офицери на служба или в оставка, журналисти, свещеници, представители на всякакви идейни течения и така нататък. Някои плащаха значителни суми, за да получат свобода, но биваха залавяни отново след няколко дни и ликвидирани.
Заплахата, че можеш да излезеш от къщи и да не се върнеш за доста време (тоест да бъдеш арестуван на улицата) беше така разпространена и поради това, както загатнах, бе установила една любопитна привичка: хората носеха винаги със себе си чорапи и кърпи за смяна и не забравяха никога палтото. Много пъти, за да бъдат арестувани, беше достатъчен някакъв израз на лицето, ненавременен смях, признак на радост, които минаваха лесно за антикомунистически изяви. Дори униформата на „стария режим“ можеше да послужи като мотив за осъждане на смърт. Бяха разстреляни много регулировчици, виновни единствено, че са носели униформата на Софийското кметство. Храбрият командир на столичните пожарникари Захарчук се самоуби, когато разбра за предстоящия му арест…“
Ето и картината относно Народния съд:
„“На осъдените, преди да ги убият бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията…
…Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. Алабинска. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ”, но веднага му бе счупен черепа с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.” И запя националния химн „Шуми Марица”. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър.
…В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови” ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце…
…Изглежда, че на всеки убит (проф. Ал.) Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит…
…Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там не се узна повече нищо.
… Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя Съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от „Кървавия четвъртък”. Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години.“
Източници:
http://desebg.com/2011-01-06-11-55-07/573-2012-02-01-06-20-44