По следите на Апостола. Захари Стоянов за Левски – I част

Zs_korica_s

Здравейте, приятели,

Преди няколко дни случайно ми попадна книгата на Захари Стоянов „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“, която е била, по думите на изследователите, най-разпространената книга и най-бързо продадената за времето си. Изворите, които авторът е използвал, са описани в архива му – цели списъци с документи и разкази, спомени от приятели и близки на Левски. Дълго време авторът обикаля из България и събира материал, среща се с хора, познавали Дякона, записва разговорите си с тях. Проследявайки начина, по който е работил Захари Стоянов, сред нашите историци е утвърдено мнението, че той най-добрият ни учен архивограф, който с изключителна точност събира и подрежда изворния материал.

Заедно с купищата писма от хора, благодарни за делото, което е извършил, за написаната книга, авторът на Биографията получава и доста критики и писма, пълни с несправедливи обвинения, едни от които са относно  „русофобската тенденция“ в образа на Апостола. „Страшно ме нападат руските вестници…, наричат ме безнравствен“ – споделя авторът.

„Биографията..“ на З. Стоянов е малка по обем книжка, която наистина предизвиква, това е първата биография на Левски, и е книга за която, вероятно, най-дълго е събиран изходният материал, автентично произведение, чиято цел е била да разкаже за живота и делото на една непреходна личност като Левски. Ето какво споделя летописеца в своя предговор:“ Посрѣдъ възпѣването на генералскитѣ еполети, посрѣдъ френетическитѣ ура и проливането горещи сълзи надъ чуждитѣ гробове и величия, не би било зле, ако тукъ-тамъ се мѣркаше и нѣщо за наши работи, за наши хора. Най-после, и ние сме народъ, Боже мой, и ние имаме националенъ егоизъмъ, человѣческо достойнство, което трѣбва да тържествува надъ чуждитѣ авторитети, трѣбва да ни характеризира като народъ, а не безсъзнателна, самоунижаваща се тълпа…“

Ето откъси от книгата, които характеризират образа на Апостола:

„Левски никого не обижда, съ всѣкиго е внимателенъ, тактиченъ, уважава човѣка и пази достойнството му. Но когато се отнася въпросътъ до предателство, до подлость, до бѣгане отъ отговорность предъ светата народна работа, тогава Левски не слуша само гласътъ на сърдцето си, а преди всичко устава на могѫщата комитетска организация и нейния революционенъ моралъ. Въ тази развихрена борба той нѣма свои страсти, свои лични удоволствия. Въ играта между живота и смъртьта, между робството и свободата, той забравя себе си….“

Интересна история относно поведението и характера на Левски съществува, разказана на З. Стоянов от негови приятели Кара Иван и Андрей (пред които Апостола е споделял). Става въпрос за  времето на пребиваването му в Първата българска легия в Белград.

Когато веднъж сръбският княз отива на посещение при легионерите и ги пита относно целта на тяхното военно обучение, Раковски, не желаейки да открива истинските  намерения (относно подготовката за борба срещу поробителите и освобождение на България), дипломатично отговорил, че те нямат никаква друга цел, освен частна – да помогнат сами на себе си, да потренират.

„Изверг!“ – извикал в този миг Левски и стрелял по Раковски в присъствието на сръбския княз, което според З. Стоянов говори за „… чистосърдечието му и непривикването му да се лигави предъ високитѣ особи“. Е, заради тази своя дързост Левски лежал затворен в Белградската тъмница.“

Четейки Биографията  на Апостола, редактори на вестници и издатели дълго време обвинявали летописеца, възмутени, че представя Левски в такава светлина, на което З. Стоянов отговаря „Фактът, че Левски стрелял по Раковски, но не го улучил, аз не си го изсмуках от пръстите…“

Според  мен обаче именно това  придава на Левски  един по-различен облик и неповторимо обаяние. (Един въпрос – шега от автора на блога : Ако Левски беше президент, имайки предвид именно тази негова безкомпромисност и почти никакво разминаване между принципи и дела, колко от нашите действащи в момента политици, щяха да са живи 🙂

„Аз не искам да се зачерня пред българския народ и да ме обвинява потомството!“ – е казал той.

И още :“ Ще се боря до последната минута на живота си!“

Заветът му: „Никому не се надявайте. Ако ние не сме способни сами да се освободим, то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини отново в робство“ – има капацитета и духовната сила в себе си да издигне нашето национално достойнство на ново ниво.

Опазихме ли този завет?