Разпилените късчета РОДОЛЮБИЕ. Забравените ЗАВЕТИ

Картинки по запросу българия

Преди да стане партийна повеля, преди да бъде превърнат в официално и задължително чувство, което всеки българин  би трябвало да изпитва, преди да започнем постоянно да говорим и пишем за него –  ПАТРИОТИЗМЪТ бе част от духа и ценностите на Възраждането.

„Малки“, обикновени хора, с не толкова обикновени мечти и идеали, полагаха сърцата и живота си в името на своята родина.

Наред с имената на Левски, Раковски, Каравелов и Ботев, които привикнахме да цитираме на всяко тържество, се появиха и други по-неизвестни, по-необичайни.

Дали сме се замисляли обаче що е то РОДОЛЮБИЕТО?  Какво е всъщност патриотизмът?

Още в първите десетилетия на 20. век, когато започва така наречената криза на интелигенцията ни, е ясно, че е настъпило едно ново време, което рязко е преобърнало ценностната система на цяло поколение. На мястото на патриотичните пориви и родолюбиви стремежи, се появява духовната апатия и безидеалие.

Творци като Вазов, Сирак Скитник, заедно с ключови наши историци и публицисти, упорито започват да призовават за завръщане към ценностните устои и завети на Възраждането.

Времето на големите семейства на задругите бавно, но необратимо залязва.

В народностната психология започват все по-ожесточено да воюват две същностни черти на епохата, два типа живот и ментална нагласа – колективизъм и индивидуализъм, патриархално и модерно, старо и ново.

Тази, в определени сфери, рязка опозитивност дълбоко и болезнено „разкъсва“ литературния ни и културен живот. Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Яворов и Петко Тодоров – известната четворка от литературния кръг „Мисъл“, се заемат да „изчистят“ литературата от архаичните, според тях, вазовски, патриотични елементи.

Преломното ново време налага и своите нови правила.

Една много стойностна публикация – „Нашата интелигенция“, на Боян Пенев, писана в началото на века, синтезира много точно, чрез един верен аналитичен прочит, настъпилата криза в нашето общество през този нов период.

Ето фрагменти от нея:

Със своите твърде повърхностни образователни стремежи, с равнодушието си към всяка духовна проява нашата среда, която обича понякога да говори реторично за духовен прогрес, всъщност се прекланя само пред материалното благо – пред него само благоговее. В други блага тя не вярва и не иска да ги дири. С българската наука не е в никакво съприкосновение – и не науката ни е виновна за това – българското изкуство я интересува толкова, колкото и изкуството на някое съвсем далечно племе, покрай българската книга минава съвсем равнодушно…

Ние всички живеем тук като чужди един на друг. Ако бяхме чужденци, в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде далеч имаме своя родина. А тук като че ли нищо не ни заставя да живеем с една обща цел и да мислим за тая родина: всички я имаме в себе си, убедени сме, че я имаме, и не копнеем за други страни. Ние изобщо не обичаме да копнеем: знаем какво искаме и към що да се стремим, знаем също, че при известни условия, с известни средства можем да го постигнем. Само да прибегнем до тия средства. Едни се колебаят, други смело вървят из своя позорен път. Едни тръгнаха вчера, други ще тръгнат утре…

Българинът не е способен да реагира и негодува. Политически се освободихме, но краят на духовното робство още не се вижда. Второто робство е много по-страшно от политическото. От него никоя външна сила не ще ни освободи – ние сами трябва да се освободим, сами за себе си да станем велика сила. Но де са усилията? А преди тях трябва да дойде съзнанието; след съзнанието – единството и волята…

Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност. Българското общество познава враждата, познава малодушието и равнодушието – но не и творческия ритъм на една хармонична колективна воля….

Ако днес нямаме енергия да се борим с хиляди пречки, нека поне се издигнем до убеждението, че е необходимо да създадем своя култура. Нека поне осъзнаем тия пречки. Средата е по-силна от онова незначително ядро, което иска да се обособи и да се наложи със своята просветена мисъл и воля. Средата смъква до своя уровен една голяма част от нашата интелигенция. Тия, които не се отличават с по-силна воля за творчество, у които умствените интереси не са закрепнали, скоро се изравняват с околното, водят безволно съществуване, забравят някогашните си младежки пориви; способностите им, ако са ги имали, заглъхват незабелязано. Така те сами стават пречка на това, за което някога са се борили. Това е делничната трагедия на интелигенцията – по-страшна от всяка шумна и главоломна катастрофа…

Тъй че, днес за днес, остават да ръководят духовното развитие по-силните, по-устойчивите характери – тия, които имат съзнание и за себе си и, за другите и знаят какво са и какво трябва да бъдат – и се отнасят критично към българската действителност – отнасят се при това не с пасивна, а с активна критика.

Подобни анализи на народопсихологията на българина в края на 19. и самото начало на 20. век, могат да бъдат открити и в статиите на Илия Йовчев, публикувани в неговия вестник „Родолюбец“, в „Размисли“ – те на Стоян Михайловски, в писмата на старозагорския владика Методий Кусев – все личности, които издигат необходимостта от нов духовен ренесанс в нацията ни.

Като че ли една цяла епоха безвъзвратно си е отишла – епохата на нашето Възраждане, времето, когато родолюбието не беше партийна заръка, нито държавна повеля.

Времето, когато истинските ценности бяха  дух и живот!

Лично аз, не вярвам, че тази епоха е отминала невъзвратимо. Страната ни наистина има нужда от този нов духовен ренесанс, когато ще открием разпилените късчета родолюбие и ще ги свържем в единство, на основата на заветите на нашите Бащи!