Чичовците

Всички познаваме Вазовата повест „Чичовци“. В последно време, като виждам случващото се в страната ни, все повече се замислям върху някои послания от тази творба.

Какво беше ежедневието на чичовците, на фона на времето, в което живееха – епохата на османската власт върху България? Вазовите герои (зад чиито образи стоят реални прототипи) прекарваха дните си в дребнави сплетни, клюки, вражди, пълни със страх, потънали в грижите за собственото си оцеляване. На думи – патриотизъм велик, недостижим; на дела – страх, страх и пак страх. Появяването на онбашията, който няма абсолютно никакво намерение дори да се занимава с тях, извиква у чичовците дълбоко вкоренения в робското им мислене и манталитет първичен инстинкт за самосъхранение, който ги е превърнал в роби на себе си и своя страх…

И разбира се, авторът не ги мрази, не е и необходимо, неговият хумор в самата си същност си остава добродушен и искрено човечен, та нали това е поколението на неговите бащи, роднини, познатите лица от Бяла черква – неговите чичовци.

Но не е въпросът за това…

От другата страна на времевата граница обаче са онези различните, за които чорбаджи Марко от „Под игото“ казва:

„Лудите, лудите –  те да са живи!“

В крайна сметка и той става част от тях.Там е Мунчо, за когото Вазов конкретизира в края на „Под игото“:

„Обесиха го на касапницата.

Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.“

Там са и хората от селцата Поибрене, Церово и околните, за които Захари Стоянов, Стоян Заимов и отделни участници в Априлското въстание по-късно  в своите спомени разказват, че „цели села…без да му мислят надълго и широко, навпрягали колата, надигнали всичко, каквото можат, подкарали добитъка си и заедно със семействата си, въоръжени, потеглили за определения пункт – гората Еледжик – още през нощта“ с думите:

„Доживяхме, доживяхме…“ – да видят и преживеят свободата, макар и само за няколко дни.

„Едничкото просто обстоятелство – пише Захари Стоянов – че хора селяни, мирни земеделци, за нищо непетимни, напускаха своето любимо село и милото си бащино огнище и отиваха в неизвестност, по пустите гори, да се скитат из студените усои под открито небе само и само да метнат от гърба си тежкия товар – робството. Това само обстоятелство, казвам, беше достатъчно да въодушеви и да трогне…“

Два вида хора, два типа менталност….

Едните – вкопани в дребнавото си ежедневие, в грижата за себе си и своето,  и другите – поколението на Лудите, Лумпените, тези, за които животът не се измерва просто и само с продължителността на дните, а с качествените позитивни промени, които си в състояние да предизвикаш в живота на хората около теб, в страната си.

И понякога не става въпрос за възрастова граница –  младите и старите – не!

Гладът за свобода е извел към връх Еледжик и 80-годишни възрастни хора, готови да бранят мечтата си за независимост…

От коя страна сме ние – поколението на майките и бащите, хора вече над 40-те, а може би и повече?

Дали сме като Чичовците, мъдри  само за себе си, тежко приковани към дребнавите грижи и проблеми относно собственото си оцеляване…

Или сме от онези „Лудите“, които, водени просто от една мечта, без много да му мислят, просто тръгват напред, окупират Институти, Университети, мечтаят нависоко, копнеят силно, призовават на висок глас, падат и отново се изправят…

Поколението на Лумпените!

 

 

 

 

Next Post