Нашето минало е изпълнено с истории за хора, чийто живот и послания са като дълбоки кладенци, откъдето години наред можем да черпим вдъхновение и пример. Просто трябва да ги открием.
Преди много, много години, в земята на Израел, живял един човек на име Елисей, когото Билията нарича „пророк“. Е, не всички го обичали, но им вдъхвал респект, тъй като той не премълчавал истината и живеел в святост и чистота, по такъв начин, че когато си отишъл от този свят, около година след смъртта му (според история, записана в Стария завет), в неговия гроб набързо сложили друг мъртвец, когото нямали време да погребат отделно. Мъртвият, току-що паднал върху елисеевите кости, оживял веднага– толкова голяма била силата останала върху тези кости – взривоопасните парченцата живот, които мъртвите останки съдържали…
Едно докосване, нужно било само едно докосване.
Мисля си за нас и за нашия народ, за това необикновено докосване, което би могло да отключи непреодолимата сила на живота и потенциала, заложени дълбоко в духовните гени на нацията ни.
Докосване до нечии думи и завети, докосване до личности от миналото ни, живели извън пределите на своето аз и оставили трайна следа – хора, не непременно известни на всички, повечето от тях са потънали някъде във времето, заедно със своите послания…
Среща с тях – непознатите, или пък прекалено познати, но единствено в парадигмите, които тоталитарният дискурс упорито градеше десетилетия наред в народната памет, в учебниците, в научните трудове.
Е, време е за истината!
Време е да открием заветите на тези хора, да избършем праха от тях, да ги издигнем високо и предадем на поколенията – настоящите и следващите…
Понякога е нужен само лъч, просто един светъл лъч от Небето върху нечия снимка, думи или постъпка, за да оживее посланието. Послание – ясно и дръзко, пренесено през времена, сезони, поколения…
Само лъч светлина върху заветите!
Дълбоко в духовната утроба на нашето минало са заключени скрити съкровища – документи, истории, личности, които очакват своето възкресение от забравата, от манипулативното подменяне и пренаписване, в услуга на контролиращи властови механизми. Монополи и структури, които унищожиха ИСТИНАТА и заличиха автентичните ценностни ориентири на една цяла нация.
Скъпоценните бисери от нашето минало са там, чакайки да бъдат открити!
Времето на търсене и преоткриване на идентичността ни като нация е време на среща с истината за нашите корени.
Марин Маринков от село Церово (Пазарджик), роден и живял години преди Освобождението, преживял и самото Освобождение, е един от първите протестанти в селото, който е и сред основателите на евангелската църква там – създадена години преди войната през 1877-78г.
Според разказаното от неговата вече 93 годишна внучка (баба Мица), чиито спомени записахме, дядо Марин и негови приятели, съседи, познати са се събирали по поляните и така са провеждали своите първи евангелски служби, преди да си построят собствена сграда.
Преживявали са разнородни по форма и съдържание конфликти с местните православни свещеници. В спомените на поколенията е съхранена най-вече историята за един свещеник, който се опитал да организира запалването на новопостроената евангелска сграда. Неговата съдба (както и тази на хората, които водил), никак не била завидна. Явно нашите предци никак не са страдали от излишна религиозност и криворазбрано чувство за смирение и покорство…
Истории, съдби, личности – наглед съвсем обикновен живот, воден от дядо Марин и неговите съседи, повечето от които също протестанти (Иван Чеширов, съсед на Марин, е един от тях), ежедневие, семейство, деца, грижи за стопанството вкъщи, обработване на земята.
В епохата, в която са живели тези хора, (средата и втората половина на 19. век) характерно за страната ни е колективното битие, общностната патриархална форма на живот, почти всяко семейство е било една малка задруга. Самата задруга представлявала затворена функционална система, съставена от няколко поколения с общ корен помежду им, свързани по кръвна линия, в повечето случаи обхващала от 20 до 50 човека (няколко семейства с родствени връзки, напр. дядо и баба, синове и снахи, внуци). Вътре в задругата се извършвали всички човешки дейности – трудови, битово-комунални, празнични. Тя имала капацитета да задоволява напълно потребностите на своите членове.
Подобни задруги са представлявали семействата на Дядо Марин, на Иван Чеширов и на други хора от селото.
Ето защо, когато пишат за протестантите в Церово, а и за околните села, в периода преди Освобождението, главно заради колективната форма на живот, която става гарант за единството на семейството и дома, и се превръща в модус на съхранение и предаване на автентични християнски ценности – в този случай, изследователи и историци (които не са много, специално за този край) предават информацията по този начин, например, че протестантите в Церово са 30 къщи, или 20 къщи и т.н. Т.е., не става въпрос за отделни личности, а за цели домове.
Тази специфична, напълно библейска цялостност и единство на дома и рода, ние в модерното вече общество отдавна сме изгубили.
Това е бил начинът на живот по времето на дядо Марин в Церово.
Едно обикновено битие на още по-обикновени хора, които не влизат в никакви книги, почетни списъци, доклади от конференции…
Като че ли напълно невидими….
Хора, предпочели да живеят извън преходните човешки адмирации…
Оказва се, че именно тези личности, заедно с още някои, (отново протестанти), са основните генератори на възрожденските процеси в Пазарджишкия край (главно в Церово и околните села), през 60-те и 70-те години на 19.век. Това е времето на Левски, когато той посещава села и градове в България, изграждайки мрежа от революционни комитети.
Според доклад на Стоянка Бръшкова, потомка на участник в Априлското въстание от Церово, революционен комитет в селото е изграден през втората половина на 19.век. В него взимат участие и представители на протестантството, които по онова време (отново според сведения на Ст. Бръшкова) са 30 къщи. За същите протестанти пише и Димитър Страшимиров в своята „История на Българското възраждане“, като единствено в бележка под линия споменава и факта, че протестантите са имали свой отделен протокол и собствен клетвен лист в четата на Бенковски. Авторът прибавя и някои имена там, за които обаче все още съществува спор, тъй като е възможно да са дублирани.
Част от протестантите от Церово са: Иван Чеширов, Марин Маринков, Владимир Кочов, Анчо, Стоян Сердаров. Тези хора (вероятно към 15-20 човека), заедно с протестанти от околните села, са били не само двигатели на възрожденския революционен подем в Пазарджишкия регион, те успяват да се организирани в специален взвод – Протестантски взвод, в Хвърковатата чета на Бенковски, като Иван Чеширов е бил десетник в нея.
Някои от тези имена по-късно, след Освобождението, което почти всички протестанти, взели участие в Хвърковатата чета, доживяват (по сведения, дадени от Баба Мица и нейните роднини), не са записани в нито един списък, нито пък са четени по време на празнични чествания, тъй като същите тези хора са отказали след Освобождението предложената им пенсия за заслуги. Марин Маринков е върнал царския жест с думите:
Аз си имам земя, с която ще се изхранвам, ще работя земята си и ще изхранвам семейството си. На мен не ми трябва никаква пенсия, нито каквато и да е помощ от държавата!
Истинските ценностни ориентири – артезианските кладенци в нашето минало!
В този случай, при хората от Церово, това са свободолюбието, креативността (някои от тях са били наистина богати), силно развитото общностно чувство, смелостта, посветеното родолюбие и безрезервната жертвоготовност, отдавна преминала отвъд мисълта за мен и моето.
Те не си търсели извинения – в кризисното време, грижата за семейството… Просто са направили своята част – без много шум и излишно парадиране, извън очакването на признания и почести, и именно в това е силата и непреходността на техните завети!
И не е било никак лесно на хората след потушаването на Априлското въстание, тъй като според разказаното от потомци на участници във въстанието, селото било изгорено до основи и изграждането му трябвало да започне отначало. Ето описаното от потомката на Цвятко Бръшков:
Издевателствата над въстаниците, над мирните жени и деца били неописуеми, страданията неизброими. Церово било изгорено до основи, с черквата и училището. Когато оцелелите въстаници се върнали в селото, видели единствено дим и нито една къща. Но притекли се на помощ американските мисионери д-р Лонг и д-р Ригс и помогнали за възстановяването на Церово.
Така животът започнал отново! С много вяра, постоянство и мъдрост.
И с неоценимата духовна, но и чисто практична и материална помощ на американските мисионери.