Ревността на Паисий през вековете или още от духовните прозрения на някои българи за нашата „освободителка“

Здравейте, приятели!

Скоро ми попаднаха интересни мисли и факти отново относно панславизма и Русия, които искам да споделя.

Ето извадки от едно писмо на Захари Стоянов до руския публицист Аксаков, един от най-ревностните идеолози на панславизма, в което писмо ясно е дефинирана идеята на панславистите – идея, възприета и разпространявана и от българските русофили, които Богоров, от своя страна,  нарича „подлизурковци“.

„В 24 брой на своята газета вие казвате ясно и открито, че всяко тържество на българите е смърт за Русия, че балканските държави не трябва да имат нищо свое, че те трябва да бъдат притежание на русите, или, по-ясно казано, те трябва да по­гълнат от вашата държава. Колко сте жестоки покровители. Колко се оправдава онова изречение, че вие правите народите на мост, за да преминете по тях, а по-после вземате за себе си и самия мост. Каква правдоподобност в думите на един наш стар деятел, че вие не знаете граматиката, защото не правите разлика между твой и мой!

 И защо налитате като орли на нашата нещастна земица? Малка ли е вашата държава? Не ви ли са до­волни сто милиона верноподаници, състоящи се от 10—15 народ­ности? Не ви ли стигат два милиона солдати? Искате съединението на славяните в едно цяло. Много доб­ре; мисъл прекрасна, към която всеки славянин трябва да се стреми. Коя славянска малка държавица няма [да] се счита ща­стлива да бъде в съюз с велика Русия, да има на помощ ней­ната мощна сила. Но вашето желание за съединението на славян­ските племена е чингизхановско……Вие искате отживелите византийско-татарски начала. Вие искате да млъкне всяка народност , всяко разумно същество да се възхи­щава от цар-колокол и цар-пушка, да няма разлика меж­ду твой и мой, да тържествува само православието, вашето православие, което е по-лошо и от идолопоклонството…..вие искате да се върнат народите във века на татарщината.“

 В своята книга „Русия на изток.Историческо изследване на руската политика на изток и частно – в България“, написана през 1898 г.  племенникът на Г. Раковски – Кръстьо Раковски пише:“ Ние трябва да разберем, че опасността за нас иде от Русия и към нея трябва да се води систематическа отбранителна политика…В разбирането на тази политика е спасението на България и рано или късно тази политика ще бъде политика на мнозинството от българския народ.“

Силни думи!

Винаги е имало обаче и хора от другата страна – българи, които са давали мило и драго да видят България под „крилото“ на Русия. Някои от тях са били Софроний Врачански, Бумов, Цанков…. хора от другата страна, чужди на българското…..

„О, неразумний юроде…!“

Библиография:

1. e-vestnik.bg.

2.“Про и Анти “ (2010г.)

Непознатият Софроний Врачански.

Здравейте!

Преди време ми попаднаха интересни и малко познати факти от живота и делото на Софроний Врачански, които умишлено се премълчават в учебниците. Един от тях се отнася до огромната привързаност (култа) на този наш „възрожденец“ към Русия….

Като един от официалните ръководители на политическия кръг в Букурещ Софроний възрприема себе си като представител на целия български народ и заявява пред руското държавно ръководство молбата на „целия български народ“ да бъдем приети под управлението на руския монарх. Така заедно с него част от българските политици тогава се поставят в услуга на руската външна военна политика относно българите. Нарекъл себе си „архиерей български“, той стои в основата на организиране на военно-разузнавателна мрежа в помощ на руските войски и навлизането им в България.

Пишейки „Възвание към българския народ“ и разпространявайки го сред българите, С. Врачански представя руските войски като „христолюбиво войнство“ !!! , „пазители и спасители на християнската вяра“ и заплашва с „адови мъки“ всеки българин, който се „подаде на изкушението“ да не помогне, а да избяга от руските войски при навлизането им у нас на „осовободителната“ мисия….

Няма нужда от коментар, нали!

В едно от писмата си  Софроний изтъква:“ …В това аз, при чинът си, с клятва мога да кажа, че те всички (българите) единодушно жаднеят от желание да бъдат предадени под русийската държава, но нямат случай да изпросят за себе си (лично) това величествено покровителство…“

На граф Коменски той пише, че русите и българите трябва  да бъдат една вяра, един език и една държава.

Хайде пак, на фона на всички тия слова, да си припомним какво казват З. Стоянов и Раковски по този въпрос, а?

 „О, пусто да остане подобно съединение! Ние го не желаеме и на най-върлите си душмани. Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше “ура”. Как не могат да разберат това московските славянофили?“

„Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашите земи, когато се е произнесла за първи път думата „освободителка, покровителка“! Аман, бей, аман!“ З. Стоянов

Скъпи приятели, ние сме отговорни да кажем истината на поколенията след нас! 

И да пренапишем историята и учебниците! 

 

Някои факти от нашето минало, взети из архива на Антон Кърпачев. Някои истини!

Здравейте, приятели!

Буквално преди дни ми попаднаха части от архова на един кюстендилски възрожденец и обществен деец, почти на никого непознат автор, живял в края на 19 век (около 1840 до началото на 20.). Бях първият човек, който отваря виртуалните страници на записките му. Реших да ги разгледам просто така. И какво намерих там! Човекът е описал в спомените си с един интересен дребен почерк, с нашето старо Ъ и думи, преобладаващи с ятова гласна, какво са преживели кюстендилци при навлизането на руските войски, т.е. нашите „освободители“, в града.

В началото на 1878 г. , през януари, когато градчето е освободено от турци чрез едно въстание от местните хора, които изчистили (по думите на Кърпачев) цялата околност от турски елементи, останалите малко турски семейства, жени и деца, страхливо се криели по къщите. Тогава в града влиза 4-5000 – на руска армия, естествено няма срещу кого да се бие и получават заповед от своите генерали за грабеж. Три дни (според записките на кюстендилския възрожденец) те грабят, рушат и съсипват поголовно….Представяте ли си! После получават заповед да спрат и спират! Е, това е било цялото им „освобождение“! 

Лъгани сме били толкова години за много, много неща, нали? Нашата история НЕ Е такава, каквато я учат децата ни в своите учебници…

В същите записки, които тепърва разчитам, господин Кърпачев, един изключително ерудиран и безспорно интелигентен човек, успява да запише и спомените си от обучението в нашите училища тогава. Не отричам приноса на килийните училища за развитието на образованието ни, напротив, съществува такъв принос, но от друга страна – фактите са си факти. Вижте само за какви наказателни мерки си спомня той, които са били прилагани на 7-8 – годишни деца. Ако детето не чете или не срича правилно, където му сочи учителят, или има лоша дисциплина, не внимава, тогава наказанието е било да му намажат лицето със сажди и да го оставят на вратата на училището, където то стои през целия ден. Всеки един ученик е трябвало да минава покрай тия деца и не просто да ги заплюе, а „да им се изхрачи в лицето“ (цитатът ми е точен). Наказаните деца цял ден е трябвало да стоят с тия храчки по лицето си, намазани и със саждите!!! Може би робският страх, примиренчеството и търпимостта, малоценностите са били вложени в гените на нашите дядовци и бащи не само от нашите поробители. Ден след ден бащи и майки са търпяли децата им да бъдат третирани по този начин….В много отношения и днес сме така, нали?….

Това завинаги отвращава А. Кърпачев от училището и учителите, той започва да се обучава сам и когато по-късно от настоятелствата, чорбаджиите и по-видните граждани на няколко села е канен да бъде учител, отказва категорично, въпреки че единствено на него се съгласяват да му излащат много по-висока заплата, стига да се съгласи. Но той е категоричен! Успява доста да напредне в своето обучение, започва да пише разкази и очерци, има цяла папка с лекции, проповеди и беседи на библейски теми. Познава отлично и цитира с точност съчиненията на Йосиф Флавий, познава Талмуд, древни еврейски литератори и археолози……… 

Понякога се налага да вървим срещу течението, в такива моменти често пъти изглежда, че нищо не е наред…., трябва обаче да продължим, защото кой знае, може би там, някъде, няколко поколения след нас, ни чака един човек от друго време, нашият внук или пра-пра-внук, който със сълзи на очи ще чете, ще слуша, ще научи ИСТИНАТА от нашата история или пример и ще може да тръгне напред и да изпълни мечтите ни, мечти, които са били не просто за нас самите и за нашето добро съществуване, а за поколения напред!

Спомени от килийното училище или нашето образование в миналото.

Много често съм си мислила как е започнало всичко, свързано с образованието ни, какво е ставало тогава, как са обучавали децата в килийните училища. 

Ето нещо от архива на А. Кърпачев, откъси  от неговите спомени за онова, което е видял и преживял в Кюстендилското килийно училище през 1848 -1850 г. Частите от записките на писателя – общественик са напълно автентични, не са публикувани никъде досега. Това е първото им представяне като автентичен писмен текст в този вид:

„В училището ученето на песни, рисуване, гимнастика не се преподаваха, тия три предмета, особено последният, се считаха като противни на православието и законите му. За гимнастика и свирене на музикални инструменти и спомен не биваше да става и ако някой ученик си позволеше подобно нещо, дори и за най- невинните детински игри, вършени през свободното  време в училищния двор, то този ученик се наказваше най-строго – с тъмничен затвор (като убиец) в една стая, която наричахме тъмницата. Тя се намираше под училищната стая в едно мазе – зимник. Наказваше се също и с глад (б.а.за глада и затварянето в тъмница пише и Вазов в спомените си „Даскалите“), с биене  с пръчка по ръцете или с удари по краката. Като за последното си имаше специално приготвен за тази цел уред, наречен „фаланга“, която представляваше дебело дърво с дължина половин метър, с две дупки по средата и едно въже прекарано през тях. Ученикът се насилваше да легне по гръб, двата му крака се прокарваха в дупките, стягаха се, така че да не може да ги помръдне, босите му крака  се изправяха право нагоре. И така учителят започваше своята операция по наказанието, в зависимост от волята си, му удряше до 50 удара с пръчка, от които удари детето пищеше до колкото му държи гласът, но не можеше да се измъкне….“ 

Нататък Кърпачев продължава да описва живота в килийното училище,  взаимоотношенията учител – ученик, които се изразяват единствено в заповеди и  наказания, нека не забравяме, че става въпрос за 7 – годишни деца, които тепърва са се учили да четат и пишат, и са били принудени да понасят подобна жестокост само защото са играели в междучасията, нещо, което, според православните канони, е било забранено. Тези жестокости, по думите на автора, не са повлияли и променили в положителен аспект нито едно от децата.

Петър Берон е един от първите, който открито протестира срещу тези жестокости, вършени в килийните училища и настоява за реформи в тогавашните училища и пълно премахване на физическите наказания.

 Трябва да разберем истината за себе си, за нашата история и нашите корени, за да можем да се променим. Възможно ли е днес да жънем плодовете на неща, които са били посяти толкова отдавна и да градим на една неправилна основа?

Само истината, напълно осъзната от нас, може да ни промени към по-добро.

Нашето образование в миналото II. Промяната в един баща

Килийните училища – това са първите места, където са събрани заедно деца, за да бъдат обучавани от някого…, първият път в нашата история, когато деца са отделени, с цел да бъдат възпитавани, учени, извън семейството, без активната намеса от страна на родителите. Децата са прекарвали по цял ден в училището – от сутрин до вечер.

Антон Кърпачев, за чиито спомени вече стана въпрос, не е единственият, който е преживял и е бил свидетел на различни жестокости в килийното училище.

 В своите спомени (Из „Историята на нашите училища“ 1830 – 1870г.) Илия Блъсков описва страданията, които е преживял, изтезанията, на които е бил подложен като ученик. 1849г. учи в с. Девня, откъдето поради физически и психически тормоз от учителя си, се премества в Черковна и Провадия, там отново преживява същото нещо. Заслуга в това отношение има и безхаберието на собствения му баща – Рашко Блъсков, също учител по онова време, за когото явно подобни мерки – физическите наказания – са си били съвсем в реда на нещата, докато не се случва нещо, което напълно преобръща сърцето на бащата и, както той самият признава по-късно, го „раздира отвътре“.  

1851г. – Илия е ученик в Русе при Парашкев Бояджиев – който по думите му е бил „строг, жесток, крайно ленив и вечно навъсен човек“. Подложен на изключителна жестокост, физически бой, изтезания от учителя си и от неговата съпруга „коконата“, на която той е трябвало да слугува и да върши домакинската работа, Илия един ден си тръгва от там, бяга и търси закрила при баща си в Калипетрово. Нещо се пречупва в сърцето на  строгия баща, като вижда измъчения си син – в синини и белези, изплашен и изморен от всичко преживяно. Тогава Рашко Блъсков решава да се заеме с обучението на сина си, отвежда го вкъщи и започва да го обучава сам. Учи го и след две години подготовка го завежда пред селяните в с. Калипетрово, където са живяли тогава и пред тях Илия полага годишните си изпити, на които се справя много добре. 

По-късно и той, както и П. Р. Славейков, също разочарован, предпочитат да продължат обучението си при частни учители. 

Петър Берон е един от първите реформатори, които застават открито срещу методите на преподаване, грубото държане  и жестоките наказания – изтезанията на малки деца – в килийните училища. По неговите думи децата „теглят напразни мъки в школото толкоз години със страх и треперене и излизат от него, без да знаят името си да напишат дори, без да могат да смятат…“

Мерките за дисциплиниране, които той предлага, вместо това, са : детето да бъде отделено на отделен стол от другите деца, да се говори с него и ако това няма ефект,  да бъде потърсена помощта на родителите, то да бъде върнато при тях, за да не заразява с поведението си другите деца. 

Според Берон учителят трябва да бъде „кротък, добър, благочестив“ и да бъде по-скоро модел за подражание, отколкото преподавател на слово.

Три са приоритетните линии за развитите на образованието ни, които авторът на известния „Рибен буквар“ предлага още тогава: развитие на професионалното образование, образование и за жените, акцент върху изучаването на чужди езици.

Може би едно основно нещо е пропуснал добрият иначе педагог- издигане ролята на родителите като основна в обучението на децата.

Ресурси:

1.Илия Блъсков „Спомени.

2. Никола Ванков „Петър Берон..

3.Борис Йоцов „Илия Блъсков“. Литернет.

Одеското българско настоятелство и нашето образование.

„Който ни освoбоди, той ще ни и пороби!“

Колко пророчески думи! Имало е хора, които с цената на живота си са отстоявали правото си да бъдат свободни, но  е имало в нашата история и такива, които са продавали не само себе си, но са отваряли вратите на нацията ни да бъде завладяна от чужди потисници.

Одеското българско настоятелство е играло подобна роля в миналото. Ако потърсите информация за него в учебниците или официалните енциклопедии, в книги и лекции, ще откриете фрази  за „решаващата роля“ , която е изиграло преди 1878 г. и след това, за нашето образование, за издигане нивото на нашата просветна дейност…. и т.н.

А каква всъщност е истината? Български емигранти в Русия решават с помощта на руското правителство да отворят още по-широко вратите на Русия в България.

 Николай Хр. Палаузов, българин, приел руско поданство, който заема редица високи постове в Одеса – губернски секретар, работи към Руската главна квартира като връзка между руското командване и българското население, именно той дава идеята, създава и оглавява Одеското настоятелство, което през 1854г. е вече налице и има „идеалната“ цел – създаване на независимо българско княжество с помощта на Русия ?! Виж ти! За какво обаче става въпрос – за една добре обмислена политика на съработване, свързване от страна на членовете на това Одеско настоятелство, в което са влизали наши богати търговци, после и книжовници, с Руското правителство. През цялото време тия хора, които разполагали с много средства, поддържат връзка с руското разузнаване и главно командване и го осведомяват за ситуацията в България, разпространяват визията за нашата „освободителка“, разширяват нейното влияние в България. К. Палаузов, Н. Палаузов, В. Рашев  са едни от имената на членовете на това настоятелство, чиято дейност по-късно се разпространила в Петербург и Москва. Много наши известни книжовници се свързват с тях, един от тях е В. Априлов. Създават се първите емигрантски организации в Русия, под влияние на Одеското настоятелство, разширяват се политическите връзки между България и Русия. Ролята на Одеското настоятелство за проникване на руското влияние в земите ни е основна 

 В периода преди и след 1877-78г.  дружеството успява да издейства от Руското правителство, и от славянофилски организации, стипендии за обучение на талантливи български деца и младежи в Русия, които после се връщат в България и стават учители, книжовници, създават училища и разпространяват руското влияние. Около 1000 младежи са обучени през тия години. Учебниците, книгите в училищата ни през периода на Възраждането също са доставени по този начин…..И всичко това е стартирано и направлявано от „българи“!

„Слепи подлизурковци!“ беше писал някъде З.Стоянов за такива хора, А доколкото си спомням , в своето предсмъртно писмо Левски говори относно такива предатели към родината, да бъдат наказвани със смърт. 

А ние ги сложихме в учебниците на децата си – като примери за възрожденци, които са издигнали просветното ни дело на ново ниво!

Русия, указ 1144

Вижте нещо интересно: 

„Държавен вестник“,  от януари, 1884г. , под номер 1144 присъства следният указ:“ Ний Александър I , с Божията милост и по народна воля княз на българите, прогласяваме, Народното събрание прие, Ний утвърждаваме следующата Конвенция за изплащане от България на Русия разноските по ОКУПАЦИЯТА на Княжеството от Руските императорски войски в размер на 10 милиона рубли и 43 копейки “ !!! 

Били сме ОКУПИРАНИ от руските войски, а не освобождавани и сме си платили за тая окупация!!!

Да сложим това в учебниците на децата, вместо митовете за нашата „освободителка“, а?

Молба към Русия?!

Публикувам един текст, който открих на няколко места (сп. Про и Анти), в. „Поглед“, бр.48, от 02.12.1995г. Въпросният текст е част от Обръщение на българската опозиция към Александър Трети и е писано 14.04.1887г.

Нека не забравяме обаче, че това са били хора на власт, някои от които част от Временното руско управление, заемали са глвни държавни постове тогава:

 „Долуподписаните българи си позволяваме най-почтително да молим Ваше високопревъзходителство да хвърлите в стъпките на негово императорско Величество руския император, наш цар и покровител, най-ниската ни молба- да удостои с всемилостивото си внимание следното изложение на нещата в нашата родина….рискуваща да стане жертва на чуждестранни интриги и на враговете на славянството и православието…България не може да излезе от своето отчаяно положение без външна подкрепа.

За нас тази подкрепа и сила е само от Русия..

Ваше високопревъзходителство, ОКУПАЦИЯТА НА БЪЛГАРИЯ ОТ РУСНАЦИТЕ Е НЕОБХОДИМА И НЕИЗБЕЖНА…Окупацията е необходима не само от политическа гледна точка, но и за да избави България от нравствено – разлагащиш се и деморализиращ социален ред, който постепенно се въдворява в България…“

          Подписано е от: Пл. Гешов, Т. Бурмов, Др. Цанков, Маджаров, Бракалов и др. 

Прочетете статиите за Бурмов и Цанков в Уикипедия и написаното за тях в учебниците по история, по които учат нашите деца в училище, и ще видите абсурда!!!

Аз обаче съм решила да им дам да прочетат това, вместо въпросния урок! 

Daniela

Daniela

Archive

2013 (2)
2012 (2)

Свободолюбието и креативността винаги си имат цена. Историята на Илия Йовчев.

Images

Илия Йовчев е българин – протестант, роден в гр.Троян през 1848 година, който заминава за САЩ, учи в Америка, също в Робърт колеж, завършва журналистика и работи като журналист и писател в САШ, пише публицистични и философски съчинения. По време на пребиваването си в Америка запознава американското общество със страданията на българския народ под турско робство, като публикува статии за бедственото положение на българите. 

След Освобождението се завръща в родината си, като си поставя за цел да подпомогне в изграждането на една нова България, прилагайки на практика демократичните принципи на живот и обществено устройство, които е видял в САЩ.

Според Йовчев познаването на Бога, ако е истинско, би трябвало да доведе отделната личност до желание да повлияе на света около себе си и да работи за трайна промяна в обществения живот. Библейските принципи, според него, трябва да бъдат приложени на практика във всяка една сфера на човешкия живот – личностна, семейна, социална, икономическа. 

 За да запознае нашата общественост с начина на живот и основните фундаменти, на които е построено американското модерно общество, и за да промени в позитивна посока  българската действителност, реформаторът започва да издава вестник „Родолюбец“, който е първият (според някои изследователи) вестник, предназначен за цялото семейство, където са засегнати въпроси, отнасящи се до жените, възпитанието на децата, образованието. На страниците на вестника Илия Йовчев представя политическото устройство и начина на управление в САЩ, като заедно с това, остро критикува нашите политици и по алековски негодува срещу корупцията, лицемерието, лъжепатриотизма.

 Разбира се, това не остава без последствия, Йовчев се превръща в обект на жестоки преследвания. Арестуван е няколко пъти, наричан подигравателно „американецът“, тормозен психически и физически. Това го принуждава отново да замине за САЩ и да прекара известно време там.

Когато пак се връща в България, започва още по-пламенно да изобличава в своите статии, които са наричани от наши учени „критика по американски образец“. След ново преследване, заминава за трети път за Америка, където умира през 1907г.

Вестник „Родолюбец“ съдържа принципите и вярванията на един истински родолюбец, заел се с нелеката задача да реформира мисленето и битието в живота в своята страна. Това, което Илия Йовчев предлага като реформи в сферата на икономиката, производството, занаятчийството и обществения живот, не среща одобрението на управляващите и на хората, от които зависи тогава прилагането на  демократичните принципи. Някои от тези принципи и модернизацията, за която той говори, вече са факти – реалност са на българска почва – години след смъртта на писателя – журналист.  

Трябвало е обаче един обикновен, не толкова известен и до днес човек, с различен дух,  чието име, и до сега, присъства единствено в няколко научни публикации, да реши да победи собственото си его и желанията за щастлив живот, да излезе извън познатите норми и да посвети себе си на нещо по-голямо…

Някой, който според едни други стандарти, е всъщност надживял времето си…..

Следва – „От страниците на в. „Родолюбец“

Библиография:

сб.“Проблеми на българската градска култура“, т.4

Дария Василева „Приносът на Илия Йовчев…“

Бисери от страниците на вестник „Родолюбец“. Илия Йовчев.

Biser_mida

Здравейте, приятели,

Съвсем скоро си мислех за това как нашата история, миналото ни, са пълни с толкова много неразкрити и непрочетени – събития, случки, личности. За тях познатите ни книги и библиотеките упорито мълчат. Когато попаднеш по следите на някой от тези  бисери, усещането е, като че отваряш вратите на скрита съкровищница. Врати, за които хората са  забравили.

 Горе – долу така се чувствах днес, докато прелиствах страниците на вестник „Родолюбец“ (1888 – 1889г.)

Трябва да минем през шлаката и гнилите останки от измислени истини и полуистини, или открити лъжи за нашето минало, да  изровим истината за нашите корени, за нашата история оттам и  да я оставим да ни  срещне и промени. След това да я предадем на поколенията след нас.

Да предадем това, което сме открили.

Съдбата на Илия Йовчев е пример за това как всеки, който реши да превърне живота си във фактор на позитивна промяна, всеки, който иска да повлияе и трансформира града и страната си, неизбежно се сблъсква със съпротива. 

Вестник „Родолюбец“ със своите остри и смели статии (по отношение на правителството и делата на някои наши министри тогава) е бил наистина голямо предизвикателство за времето си, а според мен и сега. Естествено, той засяга и един доста актуален (напоследък в този блог) въпрос – взаимоотношенията ни с Русия 🙂 Само че за това, може би, друг път.

Ето някои от акцентите на Йовчев от страниците на вестника : политика, новини – какво става в света около нас, като в почти всеки брой авторът запознава читателите с онова, което се случва в Англия,  с принципите, на които е изградено политическото устройство и икономиката в САЩ, обстановката в Италия и т.н. Присъстват статии, като рубрики, отново във всеки брой за любовта и брака, за семейството,  за възпитанието на децата, за икономика и търговия, съвети към търговци и занаятчии относно изграждането на проспериращ бизнес. Има отделна статия, която засяга принципни въпроси относно отглеждането и възпитанието на момичета. Поместени са и рубрики за образованието. Според Илия Йовчев: „Напредъкът в образованието е пряко обвързан със свободата и демократичните принципи.“ 

А относно протестанството авторът пише, че „За да бъде постигнат напредък на протестанството в България, трябва да има коренна промяна, като протестанството трябва да въведе под съвсем практични начала действията си и да влезе усърдно в практичния живот на хората. Целта не е да се произвеждат свръхдуховни фанатици, а да вземем библейските принципи: „обичайте се един друг’, „Който не работи, той и да не яде.“, ‘Който не обича брата си , когото вижда, как ще обича Бог, когото не вижда“ и да ги употребим за подобрение на социалното положение на хората.“

(в.“Родолюбец“ 1888г.)

Следва: Илия Йовчев за брака и семейството…..