Илия Йовчев за брака, семейството и любовта

Hannamonika090200030

Здравейте, приятели,

В няколко поста публикувам статии за Илия Йовчев, за неговия живот,редакторска и  публицистична дейност.

Сравнително скоро беше открит и неговият дневник, който наистина представлява интерес по отношение живота, който е водил в Америка като протестантски пастор и проповедник.

Това, с което е  оставил следа обаче, за съжаление само в малка част от обществото ни ( и то главно в хора от научните среди – за Йовчев почти не е  писано), това е неговият вестник „Родолюбец“, издаван 1877 -1878г.

Една от основните цели на вестника е да бъде полезен за цялото семейство, не само за мъжете. Така че на няколко страници, във всеки брой, авторът публикува материали за семейството.

Една от основните рубрики, които Йовчев представя в отделните броеве, е така нареченият от него „Домашен отдел“. Там присъстват статии за любовта, домашното възпитание, семейното щастие, проблемите, пред които е изправен всеки брак, въпросът за жената и за нейната ключова роля в изграждането на едно здраво семейство.

Съветите, които  дава авторът, проблемите, които идентифицира във взаимоотношенията между мъжа и жената, и решенията, които предлага след това, са много актуални и днес. Затова реших да опиша някои от тях. Една от статиите му започва с думите, че „преди женитбата хората умират един за друг, а след медения месец, известно време след това, те вече са готови да умрат един от друг“. Защо наблюдаваме всичко това? Според Йовчев, това е неестествено явление, тъй като любовта е подарък от Създателя.

Предлагам част от негов материал, с малки мои редакции, поради стария правопис, и заради някои по-архаични думи:

„Хората нямат правилно разбиране за любовта и не знаят, че тя трябва да се развива и подхранва. Родителите, например,  не са се научили как да се наслаждават  в отглеждането и възпитанието на децата си. Това е едно широко поле за развиване, усъвършенстване и задълбочаване на любовта между тях двамата…..

Мъжът и жената трябва да са посветени не на кариера и забогатяване, а един на друг и на дома. След женитбата те тепърва ще виждат недостатъците един на друг, но вместо да се взират в тях, е по-добре да се съсредоточат върху достойнствата, които има другият. Илюзиите, които заслепяват повечето семейни, са, че при всички други нещата са наред, само при тях има проблеми, но това не е така, защото върху всеки брак трябва да се работи……Домашно щастие се постига, когато всеки един реши да отстъпи от собствения си егоизъм и прищевки и се посвети да служи на другия и започне да зачита  интересите на човека до себе си толкова, колкото желае да бъдат зачитани неговите интереси!“

Думи, които е болезнено – необходимо  да бъдат чути и днес!

Килийното училище в живота на Илия Йовчев, Васил Левски и….една добра алтернатива в Сопот!

Images

Интересно е нашето минало – историята на отделни личности, на градове, на нацията ни. Ако човек реши да се зарови сериозно  в него, неминуемо идва момент, когато с колумбовска страст достига до някоя неизвестна досега земя, неоткрита истина или непрочетена личност.

Такава личност за мен определено е Илия Йовчев, чиито спомени от пребиваването му в килийното училище открих в бр.67 от 1897г. на в.“Родолюбец“. Почти по същото време подобна съдба има и малкият Васил Иванов Кунчев.

Ето какво пише Йовчев: „Моите първи впечатления от училището се заключават в една картина. Брат ми ме държеше за ръката и ме водеше за пръв път в училище. Първото нещо, което видях още от вратата, беше голямо дърво, като кросно, и едно дете, чиито крака бяха пристегнати вътре, то лежеше по корем. Едно по-едро дете седеше на гърба му, за да го държи, докато дакала през това време биеше пристегнатото дете по краката. Малкият пищеше с всичка сила. Тия деца (наказаните) бяха обявени за „забавени“, трудно възприемащи (които изостават от другите в четене). Като видях всичко това, изскубнах се от ръката на брат си и беж у дома…..Когато по-късно правех някоя пакост, майка ми беше достатъчно само да каже: „Мълчи, че ще викна даскала – веднага преставах…..Много време мина от тогава, но и до днес, струва ми се, още ме болят краката от тая фалага….“

Това, което преживява Илия Йовчев, неговите спомени, не са толкова фрапиращи и потресаващи, може би, като случилото се с Левски. Седемгодишен в Карловското килийно училище, той и съучениците му са били длъжни (което е характерно за правилата в училищния живот тогава), освен учебните си задължения, да вършат и частна работа на самия учител – да поят магарето му, например, без обаче да го яздят. Дошъл ред на Левски да пои магарето, отишъл той, напоил го, но по пътя, на връщане се качил на него. Когато научил за това, учителят завързал малкия за фалагата и го пребил от бой. Левски оживял, отърван от жената на същия учител.

При всички тези преживявания в училище от миналото на Кърпачев, Илия Йовчев,Илия  Блъсков, Левски, присъства един и същи мотив….. Разруха, жестокост и омраза, посяна  в едно цяло поколение тогава!

Имало е обаче и различни хора, хора, за които ни разказва Вазов.

През 1848 година неговият вуйчо Георги Николов, по-голям брат на майка му Съба Вазова, (завършил обучението си в Пловдив, изключително интелигентен за времето си човек, който владее румънски, турски, руски, френски и старогръцки език и притежава доста успешен бизнес като търговец), решава да основе свое частно училище в Сопот (почти по същото време, когато Левски и Илия Йовчев са преживявали своите „голготи“ в килийните училища). Частното училище на Г. Николов е смесено (по спомените на Вазов). Той обучава свои съграждани (безвъзмездно, поради средствата, които притежава) хора от различни възрасти на четене, смятане, писане, при все, че тогава в Сопот има вече взаимно училище. Така той научава и своята сестра – Съба да чете и пише, което  и дава възможност по-късно на самата нея, да започне да записва спомените си, дори прави опити да пише художествени текстове.

Едно и също време ражда различни хора, различни учители, за едните си спомняме с любов, от другите…. се срамуваме. Ние от кои сме? И как ли ще си спомнят за нас следващите поколения?

Левски, Илия Йовчев, Георги Николов – все хора извън  времето, личности, които въпреки всичко са успели да преодолеят негативите на миналото си, да се издигнат над това и да предадат своя завет на няколко епохи след себе си!

 

Библиография

1.Цветанка Неделчева „Непознатият Вазов“.

2.Анани Стефанов „Родолюбци“.

3. В.“Родолюбец“ 1897г.

Димитър Маринов

D_marinov

Здравейте, приятели,

Още преди години четях и изучавах съчиненията на  известния наш историк и етнограф Димитър Маринов, съвсем скоро обаче разбрах някои факти от живота му, запознах се с неговите политически и социални възгледи, които лично за мен разкриха този човек в нова и интересна светлина.

Димитър Маринов е роден през 1846 година в с. Вълчедръм, до гр. Лом, майка му умира малко след раждането, затова бащата се принуждава, поради бедност, да го даде за осиновяване на един богат ломски търговец. През много перипетии преминава животът на Димитър, въпреки всичко той успява да реализира дарбите и талантите, вложени в него. Занимава се с изследователска дейност, работи като директор и учител в няколко училища, директор е на Народната библиотека за период от време, Става основател и първи директор на Етнографския музей в София, избран е и за депутат.

Изучавайки бита и духовната култура на народа ни, издава известния си няколкотомен труд „Жива старина“, автор е на първата биография  на Стефан Стамболов, журналист е и публицист.

Неговите публицистични, научни и исторически трудове  свидетелстват за отличната му ерудираност и талант и  му отреждат място на един от основателите на научната и изследователска мисъл в областта на етнографията и историята  у нас. Освен всичко това, той е един от най-ревностните  родолюбци за своето време. Активно е въвлечен в политическия живот по времето на Стамболов. Изключително проницателен, Маринов  успява да прозре истинските намерения на Русия относно България. Затварян, преследван, изтезаван през периода  на временното руско управление у нас, Д. Маринов пише относно всичко това в своите спомени:“Русите на всяка дума ни завираха в очите това “ Ми для вас кров проливали.“ Отговорът ми беше:“Вьi для нас кровь проливали, а ми от вас кровь пробльовали.“ В същите спомени присъства описан и разговорът между княз Дондуков – Корсаков и дядо Антим, като князът пита: „Ваше блаженство, что думаете – България уже освободена!“ При което Антим отговаря: „Думаю, Сиятелство о том: Ви нас избавили от турок, сегодня кто будет избавит нас от вас?“

„И днес има хора, светски и духовни, които са отчаяни русофили – продължава  Маринов, те вярват, че русите дойдоха да ни освободят и подписването на Санстефанския договор се празнува като дата на нашето освобождение. Тия хора – поети, политици, духовници, са подчинили на руския монархизъм цялата воля на българския народ….Сега съм на 81г. (1926г.), много съм чел, много преживях, много мислих. Като си спомня всички злини, които ни причини Русия, недоумявам на какво се дължи туй заслепено русофилство….Покойният Вазов, който в едно свое стихотворение, клеймеше нашите врагове, избегна да спомене Русия. Написах му кратко писъмце, в което го упрекнах в това, като го запитах:“Руските войски в Добруджа, заедно с румънските, защо бяха дошли – да ни освободят или да ни изковат нови робски вериги?“ А той ми отговори на една картичка: „Драги, бай Митко, прав си, но немам куража да сломя в мене кумира, който сам създадох. Поне засега. Твой Вазов!“ Картичката  прилагам тук, в уверение.

А какво да кажем за онези , които и до ден днешен, чрез своето русофилство, напакостиха и пак пакостят на своето отечество!“

Силни думи, а? Но пък са автентични!

А относно русофилството на Вазов – този „кумир“  той разрушава към края на живота си, но за това в следващия пост…….:)

Димитър Маринов, Иван Вазов и още за нашата обществено-политическа действителност преди 1878г. и след това

Images

Времето  преди и след 1878 година  в нашата обществено-политическа действителност и в психологията на българина е белязано от антагонизма на отношението русофили и русофоби.Мястото на Русия в бита и менталната нагласа на българина е основно. Хора като известния наш историк Димитър Маринов смятат, че България „ще търпи душевно крушение“, докато съществуват в нея „заслепени русофили“ – индивиди, които не са или не искат да прогледнат относно истинската същност на случващите се събития преди, по време и след 1877-78 г.

Личността на Вазов в българската литература и история присъства емблематично  обвързана с любовта към Русия…Предлагам обаче да погледнем отвъд познатите трактовки на този проблем, отвъд написаното в учебници, историческа и критическа литература относно темата – Вазов и Русия. Може би кумирът, за които поетът пише в картичката – отговор до Д. Маринов (предишния пост), не е имал вече власт върху Вазов или…настъпил е вътрешен прелом у поета. Това са най-вече неща от живота му, за които много малко хора са писали.

Ето какво казва по този въпрос най-близкият приятел и изследовател на Вазовия живот и творчество – проф. Шишманов. Когато казал на поета по времето на нападението на румънци и руснаци над България през 1916г.:“Знаеш ли, някаква руска ескадра била обстрелвана от наши аероплани и един руски торпильор се натъкнал на наши мини при Варна и потънал?“

Вазов отговаря: „Хак им е, какво търсят около нашите брегове“

„Да те чуят наши известни хора, които и без това вече не те смятат за свой…., казват, че си станал…стамболовист – продължава Шишманов“

„Ужасни хора….“ е отговорът на Вазов.

На друго място поетът споделя:“Все повече се убеждавам, че Русия не иска силна България.“

Стихотворението „На руските войни“, което носи подзаглавието (Написано при първото появяване на русите в Добруджа като съюзници на румънците и където присъства изразът, че русите ни носят „ново иго“, според Шишманов е свидетелство за промяната в мирогледа и мисленето на Вазов  относно Русия.

Това са част от фактите, които са много малко интерпретирани и изявявани, когато става дума за Вазов. Често пъти не знаем и не разбираме истинската същност на нещата и какво се крие отвътре в човешкото сърце. Аз обаче си мисля, че ако повече хора знаят през какви търсения, преломни моменти, терзания и разочарования е преминал човек като Вазов, който дълги години  се е утвърдил в съзнанието на поколения българи като символ на необратимата обвързаност между България и Русия, ако повече хора познават тези факти, неминуемо биха прогледнали относно някои истини от нашето минало.

Нашето образование в миналото. Социализъм или вяра в Него

Димитър Маринов е известен наш историк, етнолог-изследовател, депутат по времето на Стамболов, основател на Етнографския музей в София и първият му директор, директор на Народната библиотека, окръжен съдия и управител, директор и учител в няколко гимназии в страната ни. Роден е през 1846 година в с. Вълчедръм.

Въпреки трудното детство – смъртта на майката – три месеца след неговото раждане, осиновяването му от друго семейство, борбите, премеждията, сблъсъкът с бедността, Димитър Маринов успява да се издигне над всичко това и да достигне до една позиция на  завидно влияние и управление  в няколко сфери на  нашия обществен и политически живот.

Животът му е изключително интересен и си заслужава да бъде проследен, в тази статия обаче аз искам да обърна внимание на ключовата роля, която е  изиграл относно формирането на определен духовен климат в няколко наши училища в миналото. Реформаторското мислене и действия на Маринов му отварят врати към много високи позиции, заедно с това почти навсякъде той среща съпротива, несправедливи обвинения, предателство, дори от страна на приятели. Преследван, затварян, изтезаван през периода на временното руско управление в България след 1877-78г. , той е гражданин, писател и публицист, който дава една точна  и вярна диагноза на обществено-политическия климат у нас по това време – русофилство, корупция, престъпления на политици, които остават безнаказани (рушвети, кражби, подкупи с користни цели).

„България не е бедна на добри, честни и знаещи люде, които  щяха да бъдат отлични министри и  депутати, ако корумпирани, беззаконни хора не им бяха преградили пътя към ръководството в делата на държавата.“- казва Д. Маринов.

През 1888 г. той стaва директор на Русенската гимназия, като по това време я намира в отчайващо състояние относно учебен процес, дисциплина на ученици, взаимоотношения учители – ученици. Стените са съборени….

Мерките, които той взима обаче (по думите му), са ръководени не просто от желание да въдвори определен ред, а от осъзнаването, че: „Началото на премъдростта е страхът от Господа. Това е вечна истина. Страхът от Бога е създавал и създава хора, притежаващи всички ония добродетели като кростост, смирение, търпение, вяра, любов….Този страх като учител и баща си поставих за цел да вселя в сърцата на моите деца и на учениците си.“

Личните контакти с учениците, поставянето на определени граници, любовта към тях му помагат да превърне същото училище в съвършено различно място.

Интересното обаче в неговите спомени е описанието на навлизането на социалистическите идеи у нас. Ето какво казва за това Димитър Маринов: „По това време социализмът бе ново учение и току-що навлизаше и се разпространяваше в училището…Тогавашното правителство бе обърнало сериозно внимание върху това явление и бе взело сериозни мерки да предпази младежта от това вредно влияние“!!! Мерките – това са били – изключване на ученици и уволняване на учители – социалисти. Като директор Маринов обаче решава да потърси друг подход към такива хора. Взима Библията и организира срещи – разговори в приятелска атмосфера с такива ученици и учители, като просто им говори Евангелието:

“ Понеже социализмът носи в себе си безбожие и обезверяване, реших да му се противопоставя с учението на Христос, като из разяснявах, че социалистическите идеи – това са библейските идеи, Неговото учение, само че без Него, без Бога…., тия и други думи попадаха дълбоко в техните души и когато се връщаха, говореха си на групи и обсъждаха казаното…“

Резултатът е почти отличен, градът и гимназията успяват да бъдат изчистени от това влияние, без драстични изключвания, а пропагандаторите на соц. учение, агитаторите, заедно със собственика на една такава книжарница, са принудени да се преместят в друг град. От тогавашното Министерство на просветата решават да преместят в училището, където Д. Маринов е директор по онова време и ученици от други училища, „заразени със същото вредно влияние“, за да намерят там те своето изцеление….

Страхотен директор, а?

Да имаше повече като него!

 

Левски като педагог – реформатор и изключителен психолог

Vasil-levski

Малко известни факти от живота и дейността на Левски ни отвеждат до времето, когато от май 1864г. до 1866г. той живее в с. Войнягово, работейки като учител. Като такъв работи по-късно и в с. Еникьой (днешна Румъния). Лично за мен беше вълнуващо да открия нови черти от образа на Апостола, който и до днес си остава емблематичен в българската история, когато стане дума за посвещение и безрезервно отдаване в полза на България.

Интересното е обаче, че следите на тази обаятелна личност минават и през историята на нашето образование. Учителстването за Левски не било просто начин за препитание или кратък период на почивка посред усилената революционна дейност. Селяните от Войнягово и до днес са запомнили  разказите на своите предци за кроткия, тих, но с неустоим чар да говори, увещава, насърчава, даскал. Според историка Петър Берлиев, Левски е един от първите реформатори на остарялата педагогическа система на килийното училище, като  акцентът в тях дотогава бил главно върху грубите физически наказания и която напълно пренебрегва общуването, разговорите между ученик и учител. Методите на въздействие и контакт се свеждали единствено до заповеди и наказания.

Левски изхвърля физическите наказания изцяло и вместо това възпитава своите ученици като прекарва време с тях в разговори, хвали и насърчава добрите постъпки и всеки техен успех. Той е първият учител там, който налага взаимоучителния метод на преподаване, изоставяйки остарелите начини на наизустяване на различни пасажи. Берлиев разказва, че Дякона е основателят на физкултурното движение и на физическата подготовка като училищна дисциплина  у нас. (Известно  е, че в килийните училища дотогава  всеки ученик, който играел игри, гимнастика, дори извън училище, е бил наказван много жестоко, а учителите са били уволнявани.)

Обичал е да излиза със своите ученици навън и всеки път, когато времето е било хубаво, по спомените на дядо Петър (негов ученик, който доживява до дълбока старост и разказва за Даскала), Левски преподава на децата сред природата. Въвел е и пеенето вече като светски предмет, не просто пеене на църковни песни. Обичайна гледка за селяните от Войнягово била да гледат младия учител сред своите ученици, който им пее песни и разказва истории за славното минало на тяхната родина.

В свободното си време, естествено, Левски предпочитал да говори с по-будните младежи в селото, които посвещавал с революционните си идеи.

Реформаторството, изключителната решимост да бъде фактор за позитивна промяна в своята страна като че ли преследвали Апостола навсякъде –  и в неговата педагогическа дейност.

По спомените на Антон Кърпачев, а и според други исторически изследвания, всички ученици в килийните училища били длъжни да носят на своите учители (отделно от заплатата, която учителите получавали) и хранителни продукти – кафе, боб, храна, това било нещо съвсем приемливо и обичайно…..Левски и тук бил различен –  никога не взимал храна от ученици и родители, хранел се със собствени средства. Вероятно за това неговата личност и до днес си остава символ на безкористна жертвоготовност, морална чистота, пълна посветеност на делото,  изразени с едни от последните му думи: “ Всичко, което сторих, сторих го за Отечеството си!“

Очевидци на обесването му (включително и неговият изповедник преди смъртта му поп Тодор) разказват, че малко преди да изритат бурето изпод краката му и да увисне на бесилото, се чул викът му: „Боже, избави България!“

Аз мисля, че тази молитва има сила, стойност и значение и днес, както и неговият живот!

По следите на Апостола. Захари Стоянов за Левски – I част

Zs_korica_s

Здравейте, приятели,

Преди няколко дни случайно ми попадна книгата на Захари Стоянов „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“, която е била, по думите на изследователите, най-разпространената книга и най-бързо продадената за времето си. Изворите, които авторът е използвал, са описани в архива му – цели списъци с документи и разкази, спомени от приятели и близки на Левски. Дълго време авторът обикаля из България и събира материал, среща се с хора, познавали Дякона, записва разговорите си с тях. Проследявайки начина, по който е работил Захари Стоянов, сред нашите историци е утвърдено мнението, че той най-добрият ни учен архивограф, който с изключителна точност събира и подрежда изворния материал.

Заедно с купищата писма от хора, благодарни за делото, което е извършил, за написаната книга, авторът на Биографията получава и доста критики и писма, пълни с несправедливи обвинения, едни от които са относно  „русофобската тенденция“ в образа на Апостола. „Страшно ме нападат руските вестници…, наричат ме безнравствен“ – споделя авторът.

„Биографията..“ на З. Стоянов е малка по обем книжка, която наистина предизвиква, това е първата биография на Левски, и е книга за която, вероятно, най-дълго е събиран изходният материал, автентично произведение, чиято цел е била да разкаже за живота и делото на една непреходна личност като Левски. Ето какво споделя летописеца в своя предговор:“ Посрѣдъ възпѣването на генералскитѣ еполети, посрѣдъ френетическитѣ ура и проливането горещи сълзи надъ чуждитѣ гробове и величия, не би било зле, ако тукъ-тамъ се мѣркаше и нѣщо за наши работи, за наши хора. Най-после, и ние сме народъ, Боже мой, и ние имаме националенъ егоизъмъ, человѣческо достойнство, което трѣбва да тържествува надъ чуждитѣ авторитети, трѣбва да ни характеризира като народъ, а не безсъзнателна, самоунижаваща се тълпа…“

Ето откъси от книгата, които характеризират образа на Апостола:

„Левски никого не обижда, съ всѣкиго е внимателенъ, тактиченъ, уважава човѣка и пази достойнството му. Но когато се отнася въпросътъ до предателство, до подлость, до бѣгане отъ отговорность предъ светата народна работа, тогава Левски не слуша само гласътъ на сърдцето си, а преди всичко устава на могѫщата комитетска организация и нейния революционенъ моралъ. Въ тази развихрена борба той нѣма свои страсти, свои лични удоволствия. Въ играта между живота и смъртьта, между робството и свободата, той забравя себе си….“

Интересна история относно поведението и характера на Левски съществува, разказана на З. Стоянов от негови приятели Кара Иван и Андрей (пред които Апостола е споделял). Става въпрос за  времето на пребиваването му в Първата българска легия в Белград.

Когато веднъж сръбският княз отива на посещение при легионерите и ги пита относно целта на тяхното военно обучение, Раковски, не желаейки да открива истинските  намерения (относно подготовката за борба срещу поробителите и освобождение на България), дипломатично отговорил, че те нямат никаква друга цел, освен частна – да помогнат сами на себе си, да потренират.

„Изверг!“ – извикал в този миг Левски и стрелял по Раковски в присъствието на сръбския княз, което според З. Стоянов говори за „… чистосърдечието му и непривикването му да се лигави предъ високитѣ особи“. Е, заради тази своя дързост Левски лежал затворен в Белградската тъмница.“

Четейки Биографията  на Апостола, редактори на вестници и издатели дълго време обвинявали летописеца, възмутени, че представя Левски в такава светлина, на което З. Стоянов отговаря „Фактът, че Левски стрелял по Раковски, но не го улучил, аз не си го изсмуках от пръстите…“

Според  мен обаче именно това  придава на Левски  един по-различен облик и неповторимо обаяние. (Един въпрос – шега от автора на блога : Ако Левски беше президент, имайки предвид именно тази негова безкомпромисност и почти никакво разминаване между принципи и дела, колко от нашите действащи в момента политици, щяха да са живи 🙂

„Аз не искам да се зачерня пред българския народ и да ме обвинява потомството!“ – е казал той.

И още :“ Ще се боря до последната минута на живота си!“

Заветът му: „Никому не се надявайте. Ако ние не сме способни сами да се освободим, то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини отново в робство“ – има капацитета и духовната сила в себе си да издигне нашето национално достойнство на ново ниво.

Опазихме ли този завет?

Васил Левски – член-основател на БАН или отново към истинските корени на нашето образование

Когато чуем имената на Левски, Ботев и Каравелов, обикновено свързваме техните личности с героичната им визия и неоспоримият принос на тези титани на революционното ни дело за освобождението на отечеството ни. Малко от нас обаче знаем за мечтите и реалните им действия относно издигането на нашия народ от  икономическата му и културна изостаналост, резултат от многовековното робство. И тримата са разбирали и адекватно осъзнавали равновесието между нуждата от политическа свобода и просветно издигане и образоване на народа ни.

Още от малък Левски недвусмислено заявява пред своята  майка и вуйчо глада си за знания, за образование. Според неговите биографи, това е основната причина за отиването му в манастира – обещанието на вуйчото, че ще го изпрати да учи в Русия. Така или иначе, това обещание не се изпълнява, но пък и Левски не остава монах….Жаждата за знания у него му дава една специфична проницателност относно същия глад у народа ни и нуждата от адекватни начини за неговото задоволяване. И той, и Ботев, и Каравелов, подобно на Симеон Велики, няколко века преди тях, са разбирали ключовото място, което просветното издигане е заемало в бъдещото израстване на нацията ни.

Може би същият този глад и желание да издигне нивото на образованост в своя народ го водят към учителската професия – в с. Войнягово и в Еникьой, като и на двете места неговата работа като учител е пряко свързана с разпространението на революционните идеи у народа ни. Захари Стоянов разказва, че основната причина да напусне Еникьой, било едно интересно обстоятелство – руски черкезки банди се подвозавали и грабели села и градове в България по времето на учителстването на Левски. Непомиримият с всякакъв вид робство, даскал Васил, организирал своя чета, съставена от младежи от околността, които той специално обучавал на физическа подготовка. С тази чета той се бил с черкезите и защитил съселяните си.

Решени да работят за образоването на своя народ, да отключат една коренна промяна в разбирането на българите относно тяхното историческо минало и израстването на самосъзнанието им на ниво, което ще ги направи способни да извоюват националното си освобождение, през 1869 година в град Браила, Ботев, Левски  и Каравелов, заедно с други наши българи – патриоти, основават Българското книжовно дружество, което по-късно преминава в БАН.

Основателите на Книжовното дружество си поставят за задача- „изучаването и популяризирането на живота и делата на тези знаменити личности … от просветения свят, които са „оказали незабравими услуги на своя народ и отечество и въобще на човечеството“.

Целта на Дружеството, според устава, е: „да разпространява всеобщото просвещение у българския народ и да му показва пътя към неговото веществено обогатяване“.

Имали са за цел също и да съберат в един специален кабинет – хранилище на  българските старини: наши ценни ръкописи, книги от миналото ни, истории, които дават знание за българските корени.

Българското книжовно дружество е създадено с частни средства, във вид на дарения, едно от които е на Левски – 22 франка и 70 бана, който обратно на някои от останалите, не дава празни обещания, а направо дарява своя скромен, според повечето историци, принос. Да, така е!

Някъде четох обаче, че, когато оценяваме едно дарение, (в случая става въпрос за пари),  не трябва да гледаме на това, което е дадено, а на онова, което остава у човека, след като е дал. Може би това е била неговата малка лепта. И ако след нея са останали единствено голямото сърце, безграничната жертвоготовност и необяснимата, заразителна, която, така или иначе, не познава лимити,  любов към родината?!

Е, тогава ли…?

Тогава, значи си дал всичко!

 

Захари Стоянов: Социализмът в България

41590_61865652002_5855131_n

Здравейте, приятели,

Копирам откъси  от една доста интересна статия на Захари Стоянов: „Социализмът в България“, която лично на мен ми хареса много. Материалът е взет от:/publicistika.blogspot.com/.

„Обвиняват ни нашите приятели, че ние не сме признавали за България учението на социалистите и че сме били казали, че много по-добре щяло да бъде, ако подобни сподвижници на подкладките се явяват по-рядко в България. За да дадем подобно мнение, което досега не сме изказвали никога, разбира се, че сме имали своите благосклонни причини и мотиви. А тия мотиви и причини не са друго нищо: нашето изключително положение измежду другите европейски държави и поведението на някои от социалистите в България, руси и българи. Мнозина от тия последните, които знаят и запетаите от съчиненията на К. Маркса, на Ласала, Бакунина, Чернишевски и други отци от новото учение, не бяха в състояние да изучат и познаят България, нейното икономическо състояние, разпределението на земите и пр., и пр. Те не можаха да си въобразят даже, че може да има някоя страна, която да прави изключение, която да няма нужда от техните рецепти…..
Ще да освободим „труда, ще да сторим и направим, щото богатите синове да не се възпитават на гърба на сиромашките – се провикваха тия нещастници във вестничетата “Демократът” на Белова и Благоева и „Народная воля” на Сакантия и Аджелето.
И смешно, и глупо! Но трябва да се каже, защото така бил писал Чернишевски и Маркс, прочее и за България трябва да се приспособи тяхната дума. Няма що. Момченца, прочели по две-три книжки от изданията на „Руската социална библиотека“…

Трябва да се подкопаят фалшивите конституционни и парламентарни форми, трябва да се обяви отчаяна борба против богатите, буржоазите, притежателите, владетелите и техните господари монарсите. Трябва да улесним положението на работника, да му покачим заплатата и т. н.
Огън, слама и топъл вятър!….

Съвсем чужди и горчиви ягоди е социализмът в България. Както портокалите, лимоните и смокините не можат да вържат плод по студената Витоша и Стара планина, така и той е без корени и почва.

Казват, че съединението било нужно между два братски народа, продължава нашият гений Д. Благоев. Нали българският и руският народ са два братски народа? Защо тогава тези два братски народа да са разделени? По-нататък тая креклива жаба се мъчи да докаже, че съединението щяло да даде по-голяма власт и сила както на княза, така и на правителството му, та затуй само не трябвало да се предприеме. Той умозаключава, че човек със съвременен идеал трябвало да тури това съединение на такива базиси, щото да бъде войската уничтожена най-напред….

Кръжокът на Д. Благоева, все от нихилисти и конспиратори, както ще да видят читателите по-долу, е участвувал в много мръсни съзаклятия против българските борци за свобода и независимост….

В нас социалистите са зараза, щом поискат да сеят социализъм на българската почва. Ние съветваме нашата младеж да се пази от тия болни хора, за които отечество не съществува. От българската интелигенция се изисква само едно: да пази тя своята земя от всякакви чужди „доброжелатели“, да се стреми към запазванието свободата и независимостта на България и да поддържа и насърчава онова правителство и ония деятели, които са доказали вече своя патриотизъм. А който иска подкладки, освобождение на „труд” и социализъм, нека иде да продава краставици в Русия, Англия, Франция и др. България няма нужда от такива ципори.“

Захари Стоянов

Из кореспонденцията на Левски.

Levski

Здравейте, приятели,

Има случаи – предполагам, че повечето хора са се сблъсквали с това – когато напразно решаваш и решаваш, каниш се да спреш да пишеш или говориш за нещо, но неизговорени думи, неизписани изречения си стоят и стоят в теб и от време на време прииждат отново….Така е с мен относно Левски. Колкото повече чета за него, толкова повече ми се иска да споделя и с други хора откритото. И за да може наистина да почерпим вода точно от извора, предлагам в този и може би в някой от следващите постове, да се запознаем с части от неговата кореспонденция, която всъщност е много богата. Левски е обичал да пише писма. Ето писмото му до Филип Тотьо, което, с малки изключения, е почти цялото:

„Приятелю и брате Филипе, ние , дейците, сме си посветили живота на Отечеството. Да работим за толкова милиона народ. Трябва да се мисли зряло, за да не изгубим, и да обменяме опити, а и да се съветваме един друг, да се изслушваме и да избягваме и най-малката гордост. Да не присвояваме за себе си нищо…, всеки, каквото си заслужи, то не му се изгубва, било добро или зло. Особено  за нас, които  до смърт сме решени и след освобождението, да служим на Отечеството, не трябват ни такива глупости – Ние сме жадни да видим Отечеството ни свободно, па, ако щат ми нареди да паса и патките после. Не е ли така? По мое мнение е така, най-правилно и най-човешко е аз да не гледам на днешните ми страдания и оскъдности във всичко, нито на ежедневното ми преследване от полицията от град на град, по села и кърища, па и от самите изроди български. Нито пък казвам, че щом съм бил способен в такива страшни и мъчни времена, а сега защо да не съм аз на еди-кое си място?… Напротив, на друг, ако му сече главата повече, трябва сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друго – някое по-долно.Всичко се случва и затова трябва да бъдем внимателни…

В това, братя,трябва да ни бъде всякога умът, за да не даваме лош пример. Ние, ако бъдем такива, тогава никой не ще се възгордее за себе си, за да се раждат вражди помежду ни, от каквито е пропаднало Отечеството ни – имаме хиляди примери. Щял да съди някой си, по някакво вишегласие – право или криво – да ми вземе това, което съм заслужил. Да му е просто!! Аз съм се обещал на Отечеството си – жертва за Освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Нека съди народът, а не аз да давам глас за себе си: това е презряно, глупаво и най-просто нещо. Какво искам аз повече, като гледам Отечеството ми, че е свободно? Нали такова е предначертанието ми – за него. А не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко. Това трябва да бъде за всеки – такова предначертание и тогава работата ни ще свети. И българското ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа!!….“

Не знам какво повече би могло да се добави, може би това е пример за всеки човек, истински решен, да не живее за себе си, а да остави незаличима следа за поколенията след него,  и за своята страна!