Из кореспонденцията на Левски.

Levski

Здравейте, приятели,

Има случаи – предполагам, че повечето хора са се сблъсквали с това – когато напразно решаваш и решаваш, каниш се да спреш да пишеш или говориш за нещо, но неизговорени думи, неизписани изречения си стоят и стоят в теб и от време на време прииждат отново….Така е с мен относно Левски. Колкото повече чета за него, толкова повече ми се иска да споделя и с други хора откритото. И за да може наистина да почерпим вода точно от извора, предлагам в този и може би в някой от следващите постове, да се запознаем с части от неговата кореспонденция, която всъщност е много богата. Левски е обичал да пише писма. Ето писмото му до Филип Тотьо, което, с малки изключения, е почти цялото:

„Приятелю и брате Филипе, ние , дейците, сме си посветили живота на Отечеството. Да работим за толкова милиона народ. Трябва да се мисли зряло, за да не изгубим, и да обменяме опити, а и да се съветваме един друг, да се изслушваме и да избягваме и най-малката гордост. Да не присвояваме за себе си нищо…, всеки, каквото си заслужи, то не му се изгубва, било добро или зло. Особено  за нас, които  до смърт сме решени и след освобождението, да служим на Отечеството, не трябват ни такива глупости – Ние сме жадни да видим Отечеството ни свободно, па, ако щат ми нареди да паса и патките после. Не е ли така? По мое мнение е така, най-правилно и най-човешко е аз да не гледам на днешните ми страдания и оскъдности във всичко, нито на ежедневното ми преследване от полицията от град на град, по села и кърища, па и от самите изроди български. Нито пък казвам, че щом съм бил способен в такива страшни и мъчни времена, а сега защо да не съм аз на еди-кое си място?… Напротив, на друг, ако му сече главата повече, трябва сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друго – някое по-долно.Всичко се случва и затова трябва да бъдем внимателни…

В това, братя,трябва да ни бъде всякога умът, за да не даваме лош пример. Ние, ако бъдем такива, тогава никой не ще се възгордее за себе си, за да се раждат вражди помежду ни, от каквито е пропаднало Отечеството ни – имаме хиляди примери. Щял да съди някой си, по някакво вишегласие – право или криво – да ми вземе това, което съм заслужил. Да му е просто!! Аз съм се обещал на Отечеството си – жертва за Освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Нека съди народът, а не аз да давам глас за себе си: това е презряно, глупаво и най-просто нещо. Какво искам аз повече, като гледам Отечеството ми, че е свободно? Нали такова е предначертанието ми – за него. А не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко. Това трябва да бъде за всеки – такова предначертание и тогава работата ни ще свети. И българското ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа!!….“

Не знам какво повече би могло да се добави, може би това е пример за всеки човек, истински решен, да не живее за себе си, а да остави незаличима следа за поколенията след него,  и за своята страна!

Васил Левски, Найден Геров, Христо и Евлоги Георгиеви

Levski_3

Скоро прочетох някъде една мисъл: „Историята е онова, което се е случило наистина, а не това, което някой иска да си мислим, че е станало.“

Какво се е случило наистина? И какво сме си мислили досега?

Ето част от информацията относно Найден Геров и братята Георгиеви, която всеки би могъл да открие, без много усилия, в интернет пространството:

Евлоги и Христо Георгиеви – български предприемачи, банкери, считани за най-богатите български търговци. Родени в Карлово, но живяли в Букурещ. Дарили на страната ни огромна сума пари, заедно с мястото, на което е построен Софийският университет в момента….

Найден Геров – български писател, езиковед, фолклорист, общественик, създател на „Речник на българския език“, създател на първото класно училище…..

Ако разровим обаче из пожълтелите страници на миналото ни, по места, където малко хора решават да отворят, а още по-малко дръзват да пишат за това – какво всъщност ще открием там за тези хора? ( Нека направим, преди това, уговорката, че заслугите им са си заслуги, които никой не желае да отнема).

Лично аз пиша това, защото ми се иска децата ми, моите приятели, хората до мен и тези след мен, да знаят цялата истина и да познават нашата история, такава, каквато е била в действителност.

Ако прелистим из пожълтелите страници на миналото ни, ще открием интересна кореспонденция, писма и документи и още по-интересни взаимоотношения между Левски от една страна, и Найден Геров и братята Георгиеви от друга.

Според доста източници  Евлоги и Христо Георгиеви са основателите на  русофилската организация „Добродетелна дружина“  в Букурещ, която събира богати българи – емигранти. В учебниците по история и в достатъчен брой научни публикации ще открием значителна информация относно ключовия принос, който тази организация със своята благотворителност е имала по отношение на финансово подпомагане на български революционери- емигранти. Нека погледнем обаче какво казва Захари Стоянов в своята биография на Левски за това:

„ Въ това време въ румънската столица живѣели само безчувствени богаташи: Грудовци, Колоневци, Евлогиевци  и пр., които още се трудѣли какъ по-добре да изговарятъ гръцката буква, „θ” и какво окончание да притурятъ на своята фамилия, за да не личи, че е дебело-българска……. Освенъ това, ако Каравелова, Ботйова, Стамболова, [ и други деятели, много по-късно (1870—1875), букурещката богаташка дружина наричаше: чапкъни, вагабонти и бозаджии и не искаше да ги срещне по улицата, то можете да си въобразите, като каква цена е трqбвало да има Левски в очитe на тия хора“ (З. Стоянов)

През 1857г. Найден Геров е назначен за руски вицеконсул в Пловдив. Ревностен русофил, Геров, както и неговите приятели от Добродетелна дружина, вярвали и изповядвали освобождение за България не с нейни собствени сили и ресурси, а единствено с намесата на Русия – независимо по дипломатически път или чрез война. Важно е било то да ни бъде подарено от нашата “покровителка“, а не извоювано от нас самите. Ето защо революционери като Левски, Ботев, Раковски били наричани „вредни“ .

1868г. Левски в писмо моли Найден Геров за услуга, сблъсква се с мълчание…..

През март 1869г. Левски отива в Пловдив, където  Геров е руски консул. Веднага, след заминаването му, Найден Геров пише писмо до Христо Георгиев, като го информира за посещението и получава отговора на Георгиев от 11. 03. 1869г: “Казвай на хората да не вярват на приказките на Дякона…“

След изработването на прокламациите  и обръщението „Към българския народ“, заедно с Теофан Райнов, където Апостолът призовава народа към решителни действия срещу турците, Левски, обикаляйки България, отново стига до Пловдив и до Найден Геров. Видял всичко това, Геров на 30. май.1869г. пише на Христо Георгиев:“ Преди 6-7 дни си замина Дякона, като навсякъде той показва едно възвание към българите – на български и на турски. Аз ги видях. Турското не можах да прочета, но българското не струва нищо – празна работа – и аз се страхувам да не би някои прости хорица да  бъдат подмамени и заблудени от него и да докарат бели и на други хора…“

Същият ден Хр. Георгиев отговаря:“Дяконът е онзи, дето прави лъжливите писма на Райнов (Теофан, сподвижник на Левски), такъв е Дякона. И двамата за пари и баща си продават.“

Няколко години по-късно Евлоги Геогиев получава отново от Найден Геров следното писмо:

02.12.1872

Найден Геров до Евлоги Георгиев в Букурещ

„Господине Евлогие,

…Местните началства най-после издирили хайдутите, които са българе…

Всичко това е работа на бивший дякон Василий Левски, карловец, който

3-4 години ходи из България да проповядува, че уж има някакъв комитет,

който приготовлява освобождението на българите, и е излъгал мнозина да

му се поведат…“

И нататък…..историята на Апостола е ясна, всички знаем как завършва животът му……

Нищо не свършва до тук обаче. Поколение след поколение, млади и стари прелистват из страниците на неговите  послания. И черпят от там вдъхновение, живот, пример, насърчение – черпят мъдрост!

А останалите трима – не знам, фактите говорят сами и те  трябва да бъдат представени ясно, без заобикалки или оправдания, за да може един ден, когато поредните малки ръчички разтворят  своя първи учебник  и детето   засрича  от него историята на нашата страна, да намери там Истината!

 

Библиография:

1.Мерсия Макдермот „Апостолът на свободата

2.Захари Стоянов „Васил Левски – черти из живота му“.

3.Сб.“Васил Левски в спомените на съвременниците си“.

4.Васил Левски – документи“ 1 и 2. том.

5.Стоян Заимов „Васил Левски – живот и дейност“.

 

 

 

 

 

Размисли…..

N676835425_1298976_562

Здравейте,

Споделям някои размисли от статии, изследвания и интервюта на историка проф. Николай Овчаров относно нашето минало. Според мен, е важно да знаем и доброто, и не толкова приятните факти от миналото ни, трябва да познаваме истинската си история, за да знаем кои сме и най-вече КОИ НЕ СМЕ:

“ Националният нихилизъм до такава степен е отровил българския народ – казва Овчаров –  че често пъти дори историците се питат дали миналото ни величие се е случило някога. И тогава идва ред на историческите паметници, призвани да съхраняват и припомнят древността.

9.. и 10. век Средна и Източна Европа се поделят между две могъщи империи, чиито почти хилядолетен сблъсък е обагрил политическата картина на този регион. Това са Източната римска империя, наричана по-често днес Византия, и България.

Сега България е малка и слаба държава, зависима от прищевките на Великите сили. Съвременният българин трудно може да си представи огромната имерия, простряла се от Карпатите до Бяло море, от Днепър  до днешна Унгария.

Във Второто българско царство, в кореспонденцията на българските владетели със западните крале и Папата през XIII-XIV век – при цар Иван-Асен Втори и неговите наследници особено, а и при цар Иван Александър през XIV век виждаме, че те са наричани императори. Впрочем, титлата „цар“ е фактически славянският вариант на императорската титла. Идваща от „цезар“. Тя означава император. Българските владетели винаги са преследвали целта- създаване и утвърждаване на могъща империя. В най- пълен план тя е постигната по времето на цар Симеон през IХ-Х в. и на цар Иван Асен II през ХIII в.“

Българските царе не просто се наричат „императори“, по думите на Овчаров, те доказват това в цялостната си политика, те имат имперско самосъзнание и подобно мислене и менажиране дори в строителството, литературата, философията.

Най-общо казано, има три големи разцвета на Средновековна България. Единият е по времето на цар Симеон, който е наречен „Златен век“ и заради развитието на просветата и културата.  Другият голям период е в началото на Второто българско царство при цар Калоян и цар Иван-Асен ІІ, в който България отново придобива своите граници, разгромява своите съперници кръстоносците и епирския деспот Теодор Комнин, обявил се за император. И третият период е XIV век, времето на цар Иван Александър – т.нар. „Втори Златен век“.

„Може би едно от най-важните неща за една империя е писмеността, просвещението – продължава Овчаров. В края на краищата именно българската империя става люлка на славянската писменост и оттук тя поема към други православни държави – Русия, Сърбия, Влашките княжества от XIII-XIV век. В тези княжества, както знаем, официален език по това време е именно българският. Естествено, трябва да се има предвид и богатото ръкописно наследство на Средновековна България, което, за съжаление, е доста унищожено.“

Някъде прочетох, че единствено Истината може да ни направи свободни. Лично аз смятам, че познаването на действителната ни история ще ни помогне да се избавим от малоценности, робско мислене и самосъзнание, гордост, мания за велiчие….

За да успеем да открием истинското си духовно наследство и идентичност.

Бебе номер 12.

Images

Покрай проектозакона за детето, чието обсъждане тече в публичното пространство, все по-често започнах да се замислям над въпроси като семейство, деца, майчинство, права  и отговорности, свързани с това. И въпреки че блогът ми е основно насочен към темите образование и история, бих искала да споделя някои свои преживявания и впечатления в тази посока.

Преди години, по-точно 13, когато се роди малкият ми син, преживях нещо, което ме разтърси (и мен, и семейството ми) из основи. Дни наред не можех да спра да мисля за това, а и знам, че никога няма да го забравя.

Бяхме в Родилното отделение на бившата болница „Тина Киркова“, имаше много майки тогава, имаше и доста току-що родени бебета. Бяхме щастливи, макар и не толкова добре изглеждащи, предвид раждането, което току-що бяхме преживели. И все пак бяхме красиви!

Навсякъде, даже и по коридорите, ухаеше на бебчета…..

В стаята ми имаше една жена, която дълги години не беше си имала дете и сега, тъй като синчето ѝ се беше родило в седмия месец, не  пожела да я изпишат,( а бебето да си го вземе едва, когато  премине задължителните тогава 2,5 кг). Тя чакаше заедно с него. Имаше и 16-годишно момиче, от български произход, което не бе поискало  да направи аборт,  въпреки че бащата така и не призна детето. Тя  не се отказа от него, и реши да си го отгледа.

Една вечер, когато вратата на детското отделение, беше открехната  (тогава децата не стояха при нас), можех ясно да видя как в стаята на бебетата нямаше никой  от лекари и акушерки, всички гледаха известен филм по телевизията. Всичко беше спокойно до момента, когато една от тях влезе с писък в детската зала. Едно от децата се бе задушило. Това беше детето от съседното на моето бебе креватче, което носеше при раждането номера на майка си – 11. Моят син беше с номер 12.

Минути стоях като изгубена, напълно безизразна пред вратата, гледайки цялата суматоха, ковьоза, тичането и мъртвото дете след това, виждайки малко по-късно и майката, която не знаеше какво бе станало, и усмихната  очакваше да ѝ дадат от Детското отделение нейното бебе за последното вечерно хранене…….

После – няма много за разказване – тишина – в мен, около мен, над мен…един пронизителен писък, който сякаш като светкавица раздра коридора на две.

Тази вечер никоя от нас, майките, не даде повече детето си в това отделение. И никой не заспа тая нощ.

Дълго време…, дълго, дълго време, после наблюдавах как всяка майка стискаше детето си в своя скут и мълчеше…..

Сега, когато отново мисля за всичко това, си давам сметка колко свещено нещо е  да си майка, да си родител.

Някой, някъде обаче пише закони, измисля, създава предписания относно това какво трябва и какво не да прави един родител, глоби, изземване на деца….Да, като стана дума за взимане на деца и за лишаване от родителски права за щяло и не щяло, пред очите ми излиза тая картина – на разплаканите майки, които здраво стискаха децата си оная вечер:  на 16- годишното момиче, чиито ръце още трепереха, когато докосваше малкото си бебе (не знаейки как да го държи). И аз, която трудно можех да повярвам, че при нас нещата всъщност са наред. Смъртта сякаш беше заобиколила детето ми.

Какво стана  с майката после – не знам! Иска ми се да вярвам, тъй като аз казах, където трябва, какво съм видяла, имаше и наказания после,  иска ми се да вярвам, че при нея специално вече всичко е наред  –  че и тя самата някъде сега се радва на своето бебе N12 !!

 

 

 

А, Б, В на Родолюбието или историята на хаджи Вълко Чалъков

Photo_verybig_467394

Здравейте, приятели!

Интересна е нашата история! Когато най-малко очакваш или търсиш, ще „доведе“ до теб уникални личности, събития, истини.

Понякога научаваме забележителни уроци именно от места и хора, които предварително сме етикирали с познатата ни фраза: “ Може ли (оттам) да излезе нещо добро?“

Е, оказва се, че може! Много често е изключение е, но красиво изключение!

Обичам изключенията!

Скоро четох отново за историята на нашето образование в миналото – личности, книги, списания, училища…

Така се натъкнах на „История на българската литература“ от Димитър Маринов (известен наш етнограф, историк, депутат по времето на Стамболов, основател на Етнографския институт, писател) – книга, в която той разказва за просветната дейност в Копривщенския край и споменава името на чорбаджи Вълко Чалъков.

Вървейки по тази диря, успях да открия някои неща, свързани с този човек и с неговия живот.

Вълко Чалъков е много известен в миналото богат копривщенец. В своята къща в Копривщица, през 1822г, той основава първото местно училище, различно вече  от килийните, където преподава даскал хаджи Геро. Много скоро обаче става ясно, че там, в тази къща, е тясно и не се побират всички гладни за знания деца.

Тогава хаджи Вълко замисля да построи голяма училищна сграда в града и за тази цел дарява мястото, на което ще се строи бъдещото училище, наема за учител Неофит Рилски, като му дава предварително 6 000 гроша и основава каса, като агитира всички богати копривщенци да дарят там средства за сградата. Скоро парите били събрани и през 1837г. училището отворило врати, като в него преподавал не кой да е, а самият Неофит Рилски, и то по взаимоучителния метод. Мечтата на хаджи Вълко за издигане  нивото на образованост на хората от своя роден край била на път да се осъществи.

Богатият чорбаджия продължил да съдейства за развиване на училищата в региона, като замислил да открие подобно училище и в Пловдив. За съжаление турските власти му попречили и той концентрирал усилията си в подпомагане и финансово спонсориране на дейността на учители като Неофит Рилски, Христо Пуляков, Йоаким Груев.

От всички краища на страната ни се стичали будни и ученолюбиви българи, които желаели да бъдат обучавани в новооткритото училище на хаджи Вълко по взаимоучителния метод.

Нещо интересно в тази история е, че тя е много показателна за начина на създаване на училища в България през този период – не дирижирани от горе, нито контролирани от шепа мними родолюбци….Не! Инициативата, средствата, включително и управлението и цялостното функциониране на такива просветни заведения после, била частна – на богати българи, хора от народа, с една дума – родолюбци!

И това ми напомня истината, че всъщност няма никакво значение какво притежаваш, с какви средства разполагаш, важното е какъв си отвътре.

Сетих се, по този повод, и за думите на Михалаки Георгиев, в един от своите разкази, когато той се обръща към своя читател (перефразирам думите, заради спецификата на езика на писателя – северозападен диалект):

„Иди сега на гробищата и разрови в два гроба. Вземи костите на единя, после и на другия и ги сравни. Да видим дали ще можеш да познаеш кои са на беден и кои на богат човек. Когато си тръгнем  от този свят,  не отнасяме нищо със себе си. Бог ни е дал  материалното богатство за изпитание и трябва да се намерим за верни.“

 

 

 

Домашни училища през Възраждането

Здравейте, приятели!

Напоследък все по-често се замислям върху нашата история и неоткритите все още нейни тайни. Понякога тя  ми прилича на древно скривалище, на тайник, който ревниво пази своите истини за личности, събития, забравени завети…..

Да….Нашето Възраждане!

Започне ли да изследва тази тема, особено историята на образованието през този период, човек  ще попадне на ред публикации в духа на „сериозния принос, който са оказали килийните училища по това време за развитието на образованието ни като цяло“.

Вероятно има някаква истина в това.

За мен интересното беше друго,   попаднах на интересни факти и събития от живота на  личности, за които не знаем нищо и които не присъстват на страниците на нито един учебник.

Това са главните герои на този разказ.

Тричко Станков Гусин бил син на заможен селянин, баща му го изпраща да учи абаджийство, но той заедно с това се научил и да чете и пише. Бил добър абаджия и скоро станал известен в Трънско и Брезнишко.След като се забогатява, той решава през 1778г. да отвори килийно училище в родното си село Берайнци.

Той нямал педагогическа подготовка и напълно самостоятелно стигнал да идеята да въведе взаимноучителна метода,при която напредналите ученици помагали на новопостъпилите. За първи път разчупил традициите на килийните училища, преподавайки вече не само религиозни предмети, а  и българска история.

Две години след откриването на училище в Берайнци Никола Тошкин Стари открил килийно училище в Трън. Характерно за тези две училища е, че те се разширявали и преуспявали без помощта на светски учебници и помагала, като Рибния буквар и Взаимноучителните таблици на Неофит Рилски, които се появили през XIX век.

Такова училища е имал и вуйчото на Вазов, братът на Съба Вазова – Георги Хаджиконстантинов, който открил в дома си първото частно смесено училище в региона. Воден от идеята за ясна практична приложимост на наученото, той обучавал своите ученици по математика (смятане), четене, история.Така научил и своята сестра да чете и пише, като баба Съба е известна дори и със своите опити за творческо писане.

Обучението в този вид училища е било на индивидуална основа, като учителят се е занимавал с всяко дете поотделно.

Мнението на някои наши историци е, че именно този тип училища са положили основата на истинското образование в България, обществените килийни  учебни заведения възникват едва след това.

Училища от този тип започнали да се откриват занаятчийски работилници, дюкяни, домове, като за целта не било необходимо кой  знае какво – една стая в домашна атмосфера, няколко деца, гладни да бъдат научени, и  хора, обикновени занаятчии, шивачи, кръчмари…., решени да дадат на децата си най-доброто и да научат и другите как да правят това.

 

Библиография

1. www.sibir.bg, „Да се знае, да се помни“.

2. „История на българското училище.“

3. http://www.sopot-municipality.com/, „Радиното училище“.

 

Йото Варджията и неговият син Елин Пелин или…отново – СРЕЩУ ТЕЧЕНИЕТО

37fc57193131294017a362e600acfb05

Не е лесно, когато вървиш срещу течението, нали?!

Който го е преживял, ме разбира най-добре. Толкова хора преди нас са избирали тази посока и са имали непоколебимото убеждение, че именно тя е единствено правилната за тях.

Кой  е бил Йото Варджията и кой всъщност е в края на краищата синът му Димитър Иванов или познатият на всички ни Елин Пелин.

Според историите на съвременници на семейството, Иван Стоянов (бащата на Елин Пелин) е бил най-грамотният човек в Байлово, имал е 11 деца и се е погрижил нито едно от тях да не остане неграмотно, като някои от синовете му имали и висше образование. Как обаче обучаваш децата си, като никъде в  цялата околност няма нито училище, нито учители, а и ти самият си необразован достатъчно…

Е, трябва ти само едно голямо сърце, посветена любов към семейството и децата ти, и страстно желание да успееш на всяка цена.

Йото Варджията, както го наричали в селото, изхранвал семейството си основно, като продавал вар на пазара и винаги на връщане купувал за вкъщи по  някоя книга. Така той събрал една много богата библиотека в собствения си дом, като в нея били съчиненията на  Любен Каравелов, творби на Вазов, получавал всички вестници и списания…..

Добродушен, духовит, влюбен в книгите,  бащата решил да направи нещо повече за своето село, повече от това просто да се погрижи за „аз, мене и моето“. Обикаляйки околността, той намерил учители, на които започнал самият той да плаща (по-късно да доплаща) заплатите, предоставил своя дом и там отворило врати първото училище в околността, което било домашно училище, но в него идвали деца от няколко села. Там бащата изучил и своите деца, като нито едно от 11-те не останало неграмотно.

Нали си представяте колко трудно е било на едно дете, родено и отгледано в такава среда на обич и свободолюбие, където и най-малката искра на креативност била забелязвана и насърчавана, колко трудно е, когато едно такова дете (Елин Пелин) попадне по-късно в обичайното училище, при всички останали.

Малкият Димитър така и не успял  да се адаптира и да влезе в традиционните рамки в нито едно от 6-те училища, където бил преместван, като постоянно го наказвали и изключвали ту от едно, ту от друго, заради слаби оценки и много отсъствия.

Така авторът на  „Гераците“, „Земя“, „На браздата“, „Ветрената мелница“ не успява да завърши гимназия. Първи гимназиален клас учи в София, след това е  преместен в Златица, после и от там изключен, отива в Панагюрище, след това отново София,  после Сливен…

След жестоко пребиване от страна на учителя си по музика в София, (за което самият Елин Пелин споделя в своите спомени) защото не могъл да напише правилно едно нотно упражнение, младият (вече автор на някои творби) завинаги напуска системата и се отказва от училище.

По същото това време, докато би трябвало да е на училище, той прекарва своите дни в Библиотеката, нощем – вкъщи над книгите. Забележките към него били, че не проявява никакъв интерес към уроците, а непрекъснато чете и пише.

След напускане на училище, отваря вечерно училище в родното си село, където учи своите съселяни да четат, да пишат предава им съвсем практични знания и умения.

Докато обикаля така от едно училище в друго, той е вече писател на хонорар и издава някои от първите си разкази.

Така не поради, а въпреки училището, и благодарение на родената и отгледана в къщи любов към книгите, благодарение на креативността и желанието да успее, да пробие, да продължи до края, до нас са достигнали разкази като :

„Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе.”

и познатото ни:

„Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя, па духна тих ветрец, очисти небето и пекна топло есенно слънце. Засъхнаха нивята. Оправи се време –– само за оране.”

 

Библиография

1. „Спомени за Елин Пелин от негови съвременници“, С., 1022г.

2.Елин Пелин, „Събрани съчинения – беседи, изказвания, интервюта.“

Ученическите години на БОТЕВ

Здравейте, приятели!

Снимката, която виждате, е от барелеф на Ботев, който се намира на сградата на гимназия в Одеса (днес голямо и модерно учебно заведение), където навремето е учил поетът.

Какви ли са били ученическите години на Христо Ботев , какъв ученик е бил той в Одеската гимназия и при собствения си баща?

В своята биография на Ботев Захари Стоянов представя ранни спомени от детството на поета, което е преминало в Калофер, в училището, където учител е бил самият даскал Ботьо Петков- бащата. Христо е бил непримирим, неподвластен на строгите училищни норми и правила, с неудържима енергия, и постоянна   жажда към новото и непознатото, което създавало доста главоболия на баща му. Даскал Ботьо често наказвал своя син, включително и физически. Като че ли не успял да види, улови и доразвие творческия плам – иновативността на малкия, които били ясно заявени още тогава.

По-късно, вече ученик в Одеската гимназия – със съдействието на Одеското настоятелство, проблемите на Ботев с училището като че ли се задълбочават. Със сълзи на очи,  той пише на баща си: „Повече не мога тук да се намирам… И учителите, и порядъкът тук са зверски, няма никаква човещина. Трябва да си каменен, за да можеш да изтърпиш всичко това.“ (1864г.)

Разбира се, бащата го увещава да се примири, да приеме всичко това и да го изтърпи – заради своето  по-добро бъдеще.

Май именно заради своето бъдеще, Ботев не е трябвало да се примирява.

Малко по-късно той е изгонен (изключен) от гимназията заради лошо поведение, бягства от часове и слаби оценки?! Това да ви напомня нещо …или някого?

Елин Пелин, например…

Защо точно гениите на нашата литературна мисъл и националните ни герои, въпреки огромния си глад за знания, са били или изключвани, или сами са напускали училище – Ботев, Левски имат една и съща съдба, Елин Пелин, Алеко (е бил обучаван вкъщи), Илия Йовчев……

Господин Тошкович, от Одеското българско настоятелство, от когото лично е зависело кои българчета да бъдат обучавани там с парична помощ от настоятелството, гони  Ботев с думите:

„Докога ти ще да ни срамиш тука пред хората и началството? Защо си се бунтувал, защо не си  ходел редовно в гимназията? Я се погледни какъв си изпокъсан, на какво си заприличал? Ще ме принудиш да кажа на полицията да те изгони вън от държавата. Ти си бил достоен само за пъдарин и за извозчик, а не и за ученик между благородни хора!“

Така  „скандалджията”, както още бил наричан от тях,  и който още там, в  Одеса, пише неповторимата си творба „ Хайдути”, малко по-късно вече е вън от гимназията.

Някой от същите тия хора в Одеса, години  след това, ще напише:

„Кой се интересуваше тогава от него? Ако го знаехме тогава, че той ще бъде Христо Ботйов, поет, революционер и войвода, то да сме го носели в пазвата си.”

„Ако знаехме тогава….”

Е, вече знаем всички,…..знае светът!

„Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите”

Да!  Никак, никак не е лесно да вървиш срещу течението…

 

 

Oще малко за Кирил и Методий. По-големият брат.

C4054150ab

Едва ли има българин, който да не знае, че  24 май e Празникът на славянската писменост и книжнина!

Това е празник, с който ние българите определено най-много  има за какво да се гордеем, въпреки познатите трактовки на въпроса относно произхода на двамата братя, че са били гърци, византийци, руснаци дори?! Според не малко учени, (не само българи), Кирил и Методий са с български произход, те  имат майка Мария, за която данни от по-късно писани жития твърдят, че е българка.

Основни аргументи за българските им корени  са твърденията на най-близкостоящия до братята ученик Климент Охридски, който пише, че Кирил е „по род и рождение българин“. Също и думите на  самия Кирил, че  родът му е аристократически, „от друго царство“.  По това време от всички славяни  цар  са имали само българите.

Другият аргумент  на тези учени е фактът, че братята не биха могли да познават до такова съвършенство езикът на българските славяни по онова време, че да могат да създават и нови думи със сложни значения на него, освен, ако той не им е бил майчин, тъй като тогава той не се е преподавал никъде.

За най-важни като информация се смятат откритите през 1843 г. от руския учен Горски Пространни жития на Кирил и  Методий, наречени“ Панонски легенди“.

Мястото, което заема Кирил в тези  и в други източници, включително и в по-съвременни текстове, посветени на живота и делото на двамата братя,  сравнено с редовете, отделени за Методий,  никак не е равностойно.

Всички сме чели и слушали за Константин – Кирил Философ, за неговите заслуги относно създаването на азбуката ни, в учебниците  по литература и по история има достатъчно материал, описващ  делата му. Цитирани са и думите му, изречени  на няколкото мисии,  на които той е бил изпратен. Равностоен негов сподвижник обаче, по всички тези места, е разбира се, Методий – по-големият брат.

Кой е всъщност Методий?

Първият син в семейството,  който сам поема в ръцете си трудната задача да се погрижи за своя малък брат (разликата им е била около 10 години), за да може той не просто да извърви достойно житейския си път,  да създаде азбуката, да осъществи мечтите си. Не!  За да може да изпълни съдбата си!

Да забравиш за себе си в името на някой друг – какво всъщност означава това? Може би – никога да не претендираш, да не се стремиш  доброто, което правиш, да бъде видяно и непременно оценено.

Да си съгласен да останеш в сянка за хората от този свят…..

Ето и кратко описание в „Панонски легенди“ на  онова, което Методий най-много е обичал да прави: «И така той с молитва, а Философът със слово обориха евреите и ги посрамиха». Цитатът описва сътрудничеството на Методий относно мисията при хазарите.

Факт, който малко хора знаят е, че Методий всъщност е бил и много добър оратор. Като млад, преди да отиде в манастир, едва двайсетина годишен, е бил назначен за  „архонт“ (един от преводите на думата е княз)  на Славянско княжество в границите на Византийската империя, бил е женен и е имал деца. Светското  му  име (Методий е монашеското), се е превеждало Страхота. Още от малък е бил много известен на високопоставени тогава личности със своите знания и с красноречието си.

Конфликтът с немските епископи, разпрата с тях, показва, че по ораторско майсторство той никак не е отстъпвал на брат си. На язвителните думи на немския крал, че се е изпотил при спора, Методий  отговаря с анекдота за изморения философ и обяснява  причината: “Препирах се с простаци.”

След смъртта на Кирил, той и учениците са подложени на големи гонения и мъчения. Методий е бил свален от ръководството на църквата – епископски пост, и затворен, като там изтърпява различни наказания – да стои продължително време навън – на  зимен студ и дъждове, бил е бит с бич на църковен събор, пред всички. За всичко това свидетелстват писма на папа Йоан Павел Осми до немските епископи.

Методий умира през  885г.

Животът  му  е точен израз на  неговите думи:

“Казвам истината пред царете и не се срамувам, а вие правете с мене каквото искате. Аз не съм по-добър от ония, които, като са говорили истината и  чрез много мъки са се освободили от тоя живот.”

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

  1. Панонски легенди.
  2. Методий – първенството на втория,  доц. д-р Пламен Павлов.
  3. Степан  Н. Куртев, „Методий извън сянката на брат си“.
  4. Петер Юхас , „Кирил и Методий в Българската Моравия“.
  5. „Създаване и разпространение на славянската писменост“.

Едно различно училище на един още по- различен баща

92_1653525

Здравейте, приятели!

Открих една интересна история от нашето минало и реших да я споделя, тъй като е материал, който говори за „малките“ обикновени хора и за техния скрит героизъм, който много рядко би могъл да стане известен, освен, ако не го изровим от страниците, не го изтупаме от прахта и не го издигнем високо пред нашите деца като  още една част от цялостния портрет на нашата забравена  идентичност.

Нашите бащи и техите завети – кои са били те, хората, живели няколко века преди нас,  и какво са ни казали всъщност.

Един такъв човек, за който прочетох наскоро, е поп Никола от с. Драгойново, който имал двама сина. Децата растели и на бащата все повече започвала да му тежи грижата за тяхното обучение,  момчетата станали  вече петнайсетгодишни, а учител и училище в селото, ( и в околните градове и села ),  на практика  нямало.

Подтикнат от тази нужда –да образова децата си,  Никола започнал да търси и разпитва за учител,  накрая  намерил свой стар приятел – монахът Захарий и го завел  вкъщи, където двамата заедно, през 1824г., открили  първото училище в региона – домашното училище в къщата на Никола.

По този начин се родило не само това по-различно училище, така било  поставено началото и на просветителското движение в този район. Става въпрос за  дълбок  копнеж в сърцето  на един баща –  да даде образование на децата си, да обучи своите синове. Не само мечтата, копнежът, а и практичните действия, които той предприел после– неговата решимост да продължи докрай, въпреки трудностите и привидната невъзможност. Може би затова този свещеник в някои материали  по въпроса е представен като един от „пионерите на домашното образование у нас.“

Това своеобразно училище, в къщата на Никола, било предназначено да функционира главно, за да бъдат обучени двамата му сина , такава била първоначалната идея,  но в крайна сметка , виждайки глада, който се породил в сърцата  на другите хора от селото и от околните села, Никола и учителят Захарий  отворили вратите и приели в дома не само още  деца, но вече  и по-възрастни  хора от селата, които искали да бъдат научени. Освен писане и смятане, учениците били обучавани и по история на България.

След завършване на бащиното си „училище“, двамата сина на Никола, Симеон и Константин, продължили обучението си  вън от своето село. По-късно , завръщайки се отново в родния си край, станали едни от първите просветители в този район.