Разпилените късчета РОДОЛЮБИЕ. Забравените ЗАВЕТИ

Картинки по запросу българия

Преди да стане партийна повеля, преди да бъде превърнат в официално и задължително чувство, което всеки българин  би трябвало да изпитва, преди да започнем постоянно да говорим и пишем за него –  ПАТРИОТИЗМЪТ бе част от духа и ценностите на Възраждането.

„Малки“, обикновени хора, с не толкова обикновени мечти и идеали, полагаха сърцата и живота си в името на своята родина.

Наред с имената на Левски, Раковски, Каравелов и Ботев, които привикнахме да цитираме на всяко тържество, се появиха и други по-неизвестни, по-необичайни.

Дали сме се замисляли обаче що е то РОДОЛЮБИЕТО?  Какво е всъщност патриотизмът?

Още в първите десетилетия на 20. век, когато започва така наречената криза на интелигенцията ни, е ясно, че е настъпило едно ново време, което рязко е преобърнало ценностната система на цяло поколение. На мястото на патриотичните пориви и родолюбиви стремежи, се появява духовната апатия и безидеалие.

Творци като Вазов, Сирак Скитник, заедно с ключови наши историци и публицисти, упорито започват да призовават за завръщане към ценностните устои и завети на Възраждането.

Времето на големите семейства на задругите бавно, но необратимо залязва.

В народностната психология започват все по-ожесточено да воюват две същностни черти на епохата, два типа живот и ментална нагласа – колективизъм и индивидуализъм, патриархално и модерно, старо и ново.

Тази, в определени сфери, рязка опозитивност дълбоко и болезнено „разкъсва“ литературния ни и културен живот. Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Яворов и Петко Тодоров – известната четворка от литературния кръг „Мисъл“, се заемат да „изчистят“ литературата от архаичните, според тях, вазовски, патриотични елементи.

Преломното ново време налага и своите нови правила.

Една много стойностна публикация – „Нашата интелигенция“, на Боян Пенев, писана в началото на века, синтезира много точно, чрез един верен аналитичен прочит, настъпилата криза в нашето общество през този нов период.

Ето фрагменти от нея:

Със своите твърде повърхностни образователни стремежи, с равнодушието си към всяка духовна проява нашата среда, която обича понякога да говори реторично за духовен прогрес, всъщност се прекланя само пред материалното благо – пред него само благоговее. В други блага тя не вярва и не иска да ги дири. С българската наука не е в никакво съприкосновение – и не науката ни е виновна за това – българското изкуство я интересува толкова, колкото и изкуството на някое съвсем далечно племе, покрай българската книга минава съвсем равнодушно…

Ние всички живеем тук като чужди един на друг. Ако бяхме чужденци, в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде далеч имаме своя родина. А тук като че ли нищо не ни заставя да живеем с една обща цел и да мислим за тая родина: всички я имаме в себе си, убедени сме, че я имаме, и не копнеем за други страни. Ние изобщо не обичаме да копнеем: знаем какво искаме и към що да се стремим, знаем също, че при известни условия, с известни средства можем да го постигнем. Само да прибегнем до тия средства. Едни се колебаят, други смело вървят из своя позорен път. Едни тръгнаха вчера, други ще тръгнат утре…

Българинът не е способен да реагира и негодува. Политически се освободихме, но краят на духовното робство още не се вижда. Второто робство е много по-страшно от политическото. От него никоя външна сила не ще ни освободи – ние сами трябва да се освободим, сами за себе си да станем велика сила. Но де са усилията? А преди тях трябва да дойде съзнанието; след съзнанието – единството и волята…

Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност. Българското общество познава враждата, познава малодушието и равнодушието – но не и творческия ритъм на една хармонична колективна воля….

Ако днес нямаме енергия да се борим с хиляди пречки, нека поне се издигнем до убеждението, че е необходимо да създадем своя култура. Нека поне осъзнаем тия пречки. Средата е по-силна от онова незначително ядро, което иска да се обособи и да се наложи със своята просветена мисъл и воля. Средата смъква до своя уровен една голяма част от нашата интелигенция. Тия, които не се отличават с по-силна воля за творчество, у които умствените интереси не са закрепнали, скоро се изравняват с околното, водят безволно съществуване, забравят някогашните си младежки пориви; способностите им, ако са ги имали, заглъхват незабелязано. Така те сами стават пречка на това, за което някога са се борили. Това е делничната трагедия на интелигенцията – по-страшна от всяка шумна и главоломна катастрофа…

Тъй че, днес за днес, остават да ръководят духовното развитие по-силните, по-устойчивите характери – тия, които имат съзнание и за себе си и, за другите и знаят какво са и какво трябва да бъдат – и се отнасят критично към българската действителност – отнасят се при това не с пасивна, а с активна критика.

Подобни анализи на народопсихологията на българина в края на 19. и самото начало на 20. век, могат да бъдат открити и в статиите на Илия Йовчев, публикувани в неговия вестник „Родолюбец“, в „Размисли“ – те на Стоян Михайловски, в писмата на старозагорския владика Методий Кусев – все личности, които издигат необходимостта от нов духовен ренесанс в нацията ни.

Като че ли една цяла епоха безвъзвратно си е отишла – епохата на нашето Възраждане, времето, когато родолюбието не беше партийна заръка, нито държавна повеля.

Времето, когато истинските ценности бяха  дух и живот!

Лично аз, не вярвам, че тази епоха е отминала невъзвратимо. Страната ни наистина има нужда от този нов духовен ренесанс, когато ще открием разпилените късчета родолюбие и ще ги свържем в единство, на основата на заветите на нашите Бащи!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Разговорът, статия от Илия Йовчев

1262122617_39197167_gold

Знаем ли наистина как да водим един приятен, увлекателен за събеседниците ни, и за самите нас разговор? Или при всеки удобен случай, когато успеем да получим вниманието на някого, гледаме как да изтъкнем и препоръчяме себе си? Ето някои ценни съвети от ИЛИЯ ЙОВЧЕВ,  които той публикува в специална статия със заглавие „Разговорът“ в своя вестник „Народът“, бр.6, 1885г. Накрая авторът помества и ценни сентенции, които подчертават значението на темата за говоренето.

Една от най-красивите дарби, с които е надарен човек, с цел да доставя удоволствие на другите, е дарбата да говори. Но ако тази дарба, както и всяка друга, е занемарена и неразвита, тя не може да изпълни необходимото си предназначение. Много хора обичат да говорят, но малцина са тези, които умеят да водят приятни и полезни разговори. Младите хора, които желаят да се развиват, а и да бъдат полезни и добре приети в обществото, в което живеят, трябва да обърнат внимание на няколко препоръки по този въпрос:

Когато разговаряш с някого, внимавай да не говориш нито много бързо, нито много бавно, понеже и в двата случая ставаш досаден за слушателите си. Не говори с пълна уста!

Пази се, докато водиш разговор, да не прекъсваш събеседника си, понеже това е израз на неучтивост и е грозно.

Пази се да не се проявиш като надут и тщестлавен в разговорите си, не говори за своите добродетели и превъзходства, понеже така може да си спечелиш даже неприятели….

Не осквернявай разговора си с одумвания на други хора.

Когато водиш разговор, гледай да дадеш време и на другия да каже нещо, не си мисли, че ти знаеш „все и вся“, не смятай, че човекът, с който говориш е на по-ниско ниво от теб в знание и достойнство и ти няма какво да научиш от него. Винаги има какво да прибавим към умственото си богатство, докато изслушваме другите.

Не си мисли, че като употребяваш по-сложни и по- „учени“ думи, ще изглеждаш по-умен за слушателите си. Бащиният ти език е достатъчно богат и достатъчно благороден, така че да ти даде думи, с които да облечеш мислите си и да ги направиш приятни за своите слушатели.

Пази себе си от лицемерие, нека докато говориш, твоите устни и погледът ти винаги да изразяват искреност!

Думи, казани навреме, в един разговор, са душата на благородството, те ще послужат на ония, към които са отправени, а на нас ще спечелят истински приятели!

Правилните думи могат да успокоят, да донесат мир на човека, да изцелят и развеселят, те освобождават от негативни чувства събеседника ти.

„Ако наистина искаш да бъдеш досаден за своите слушатели, ето ти тайната за това: разясни им всичко по темата, за която говориш.“

(Волтер)

„Трудно е да се каже правилното нещо на правилното време, но още по-трудно понякога е да не кажем грешното нещо, когато сме ядосани.“

(Сала)

Говоренето е като търговията, ако го започнеш без капитал от знание, ще пропаднеш.

(Стерн)

Мълчанието е голямо изкуство в един разговор.

(Хазлит)

Онези, които много говорят и тези, които малко говорят, са еднакво неспособни за приятелство.

(Хазлит)

 

 

 

Илия Йовчев за патриотизма

Резултат с изображение за стари книги

 

Много ценни редове за патриотима, споделено от Илия Йовчев преди повече от 120 години!

Днес хората имат много изкривено разбиране за патриотизма. Ние говорим за него като че ли той е едно отвлечено чувство на преданост към нашето отечество, което чувство е готово да пламне и да се изяви само ако се появи особена нужда от него. Мислим си, че това е готовност да умреш за родината… Малцина обаче разбират, че истинският патриотизъм е един жив идеал, който води хората да живеят за отечеството си именно тогава, когато няма нужда да умират за него. Да, истинският героичен патриотизъм не е толкова в кратковременния себепожертвователен дух на бойното поле, колкото в здравото, честно и постоянно изпълнение на ежедневните ни ангажименти в дома, семейството, работата ни. Той се заключава в това да се насърчаваме един друг и особено управляващите в почтени и общополезни стремежи.

В една държава като нашата жителите ѝ са заставени постоянно да упражняват своя патриотизъм в бдене и отстояване на интересите си против домогванията на правителството. Патриотизмът като жертване на живота ни е безцелен, или положителна глупост, ако не е придружен от мъдро постоянство за изпълнение на отговорностите ни според изискванията на всяка епоха и време, за да прогресира отечеството ни. Поддържането и насърчаването на управляващите в благородните им стремежи изисква и бдене против слабостите и нахалството на властващите….

Дотолкова, доколкото народът е прост и няма опасност от въстания и въоръжена съпротива, дотолкова злоупотребите и тиранията на властващите ще са неограничени.

(в. „Родолюбец“, бр.2, 1897г.)

Съкровища: вестник „Родолюбец“

Резултат с изображение за съкровища

Всяка страна си има своите ключови личности, живели в различни времена и сезони; хора, които смайват  обикновения човешки ум, предизвикват, слисват…

Те сякаш стоят на пределите на вековете и събират в едно човешката история, заедно с  толкова различните нейни поколения. Изпълват със смисъл нашето съществуване чрез силата на своите послания. Хора, които през времето на своя живот са полагали истинските, здравите основи в нацията ни…

Такъв човек за мен е Илия Йовчев. Една личност, много малко позната у нас, за чийто живот, дейност и история тепърва предстои да се говори…

Неговият вестник „Родолюбец“ – няколко пъти забраняван от тогавашното правителство, а авторът гонен от страната – съдържа едно невероятно тематично богатство. Това е първият български вестник, който е предназначен за цялото семейство и където всеки един – мъжете, жените, девойките, младежите, децата дори, може да открие по нещо за себе си. Ето извадки от отделни статии:

Изкуството да се живее

Изкуството да се живее заслужава да стои редом с най-изящните изкуства на света. Това е изкуство да знаеш как да използваш ресурсите на живота по най-добрия начин, да извличаш доброто от всяко нещо. Да се живее щастливо е голямо изкуство!

Щастието не е като един голям и хубав бисер, то се състои от куп малки и обикновени бисери, които събрани заедно, образуват едно привлекателно цяло! Щастието е съставено от удоволствията на малките приятности, които са пръснати по обикновените пътеки на живота! Щастието е удоволствието, което ти доставя извършването на обикновените ти задължения по верен и почтен начин.

( в. „Родолюбец“, 1897г., бр.37)

За църквите

Духовният механизъм се е завъртял в църквите ни и продължава да си се върти, като всеки изкуствен механизъм, който се върти, без да съобразява движенията си с изискванията на окръжаващите го обстоятелства и с действителността.  Каквото сме наследили от древността, онова от нашата религия, което е успяло да устои на гръцката опресия, това поддържа и до днес духовенството ни без чувствителни изменения. В църквите ни всичко е обрядно и непонятно за хората. Нашите пастири са изоставили обществения живот на няколко вида хищни вълци, които  безмилостно изпояждат  цялата жизненост на народа ни…

(в.“Родолюбец“, 1898, бр.72)

 

Висшата цел на ученето

Ученето променя пределите на нашия свят отвъд  ограниченията на опитностите ни. То разширява умствената ни активност. Ученето размножава приятелите ни. То е ключът към съкровищницата с богатствата на миналите векове, ученето ни среща с мъдрите личности от миналото и настоящето. То сваля звездите за нас и ни открива тайните на вселената. Разширява умствения ни простор, за да можем да видим повече от безконечния кръгозор около нас.

Най-висшата цел на ученето е търсене на истината. Най-голямото вдъхновение за това е любовта към нея. А плодът, висшата награда е, че се научаваме да обичаме и познаваме тази истина.

(в.“Родолюбец“, 1897, бр.40)

 

 

 

 

 

 

 

 

Забраненото родолюбие

 

Преди почти век и половина един Карловец написа „Народе“ с четири въпросителни накрая…  Дали и пред него стояха същите въпроси, които някои от нас си задаваме днес, или това бе просто още един вопъл на гняв, възмущение и дълбока обич?

Темата за родолюбието е третирана и преекспонирана вероятно десетки пъти. Че кой ли днес не е писал за родолюбието? Научихме ли се обаче най-накрая как се обича тая наша България?

Едва ли. Понеже миналото ни е все още едно неразгадано и непознато пространство за нас. Ние така и не познаваме собствената си история, например епохата на Възраждането. За десетилетия наред, по времето на тоталитарния режим, истинските Гласове на нацията ни бяха откраднати, подменени, фалшифицирани. Народностното съзнание бе отровено от нарочните послания, които ежедневно отправяха към нас страниците на всеки учебник и вестник, радиото и телевизията – послания за това какви точно са били Левски, Ботев, Каравелов, Петко Славейков, Стамболов, Иларион Макариополски и какви със сигурност не са били. Какво са мислили, говорили, правили, и още по-важно какво  НЕ СА. Уроци по „родолюбие“ вървяха в училища, институти, университети, детски градини дори.. Уроци по отечествознание. Но тяхното отечествознание…

Тоталитарната история създаде фалшифицирани образи на ключови наши възрожденци и революционери, подмени истинската им идентичност с извратени подобия, чиито послания, статии, дела, и факти от живота им дори, трябваше да обслужват „великите“ идеи на комунизма. Така се родиха ДРУГИТЕ  –  Ботев, Каравелов, Петко Славейков, Ботьо Петков, Йоаким Груев, Неофит Рилски.

Хора, които малко, или много (често пъти изцяло) трябваше да са в услуга на партийните идеали. Така бе променена, подменена, изопачена и изродена историята ни. Така едно цяло поколение бе дресирано да мисли в зададените тоталитарни парадигми, да не си задава въпроси, да не търси и изследва миналото си, за да не би достигне евентуално до някакво по-различно послание (някой бисер), изровен из прашните страници на вековете.  А и това всъщност бе достатъчно невъзможно, понеже стойностните наши книги, вестници, списания бяха скрити и забранени.

Така и не разбрахме, че ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ, осен прословутия си имидж на възрожденски поет и русофил, е бил всъщност и много прозападно ориентирана личност, който още години преди да настъпи комунистическата ера в целия си „блясък“ (след зловещия преврат на 09.09.1944г. и руската инвазия у нас), е казал пророчески:

Колкото за комунизма, който ограничава свободата и прави всички хора да бъдат равни, той не само не ни привлича, но ние го осъждаме, защото освен, че не искаме да имаме общество, в което всички си приличат и където не остава никакво място за оригиналност; ние намираме комунизма за опасен, неправилен, вреден.

 (Петко Р. Славейков, из ст. „Социализъм и комунизъм“)

Същият човек е бил дотолкова влюбен в оная Америка, която неговия приятел, мисионерът, д-р Лонг, му описва, че през далечната 1871г., когато българската общественост знае толкова малко за Америка, се провиква:

Ако метнем поглед през океана и дойдем в Съединените държави на АМЕРИКА, ние ще намерим едно поразително доказателство за онова, което искаме да докажем…

Никъде другаде няма по-голяма свобода в политическо и религиозно отношение. Никъде няма по-малко фанатизъм, никъде няма по-голямо почитане на законите и мира. 

( „Народното просвещение“, в.“Македония“, 1871г.)

Славейков дори пoсвещава  стихотворение на своя приятел, д-р Лонг. Много честите гостувания едни на други са били нещо обичайно. По-късно и двамата Славейкови сина: Рачо и Иван – учат в Робърт колеж.

Д-р Лонг споделя с Иван колко прекрасен човек е баща му:

Неговата сърдечна доброта, пъргавост, поетичният му темперамент и верен усет за истинското, хубавото и доброто ме привлякоха към него. Завърза се веднага приятелство между нас, което никога не се наруши, както и доверието, което имахме един към друг през тези години, пълни със събития. Аз открих гения му в употребата на матерния му език, сладостта, грацията и чистотата във всичко, което излизаше от неговото перо.

А Славейков пък пише на сина си за д-р Лонг:

…Много ми е мъчно, че не можах да намеря време да дойда още веднъж в Роберт колеж да се разговорим по-надълго с г-на ЛОНГА. Ще се помъча обаче да поддържам една преписка с него върху течението на работите..

(Славейков, П. Р. Съчинения. т. 8)

Ами БОТЕВ, та ние доскоро дори не знаехме, че именно той е бичувал от страниците на вестниците си „двойната ни освободителка“ и наред с всички антируски карикатури в „Тъпан“, е казал:

Русия, тази развратница и мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да затрие от лицето на земята българските колонии.

И още:

За голям наш СРАМ и проклетия, намират се измежду нас такива синковци, които, като не вярват в собствените ни сили като народ, чакат най-вече от РУСИЯ – свободата да им се спусне отгоре със зюмбюл. Всяко народно движение, всяка мисъл за свобода им е като трън в очите.

(в. „Знаме“,1875)

А ето и написаното от него за американския демократичен модел:

Ние твърде добре знаем, че американските училища не зависят нито от правителството, нито от духовенството, а никой от нас не може да каже, че тия училища не прогресират и че тяхната програма не отговаря на тяхното предназначение. Ние виждаме  също така, че множество европейски училища се намират под контрола на министерствата и под тежките ръкавици на архиереите, но нито един от нас не може да каже, че тия училища принасят необходимата полза и че програмата им отговаря на своето предназначение.

(в. „Свобода и независимост“, 1872г.)

През  1915 година, пред приятеля си проф. Иван Шишманов, ВАЗОВ споделя:

Объркан съм…Все повече се убеждавам, че РУСИЯ не иска силна България!

Проф. Шишманов ще запише всичко това в своя „Дневник“, за да го направи публично достояние по-късно. Заедно с още споделени редове от поета, една година по-късно, пак по отношение на Русия: 

В своето стихотворение „Скръбта на Александър Втори“ аз (Вазов) казвам – „Конец на връзки, родни!“, но моите колебания, моите разочарования датират отдавна.

(проф. Иван Шошманов „Дневник и досиета 1879-1927)

В  романа си „НОВА ЗЕМЯ“ Вазов казва за социализма:

…мечтайте, бълнувайте, това е сe по-добро, отколкото да се храните със социалистическо учение. Тая храна ще ви отрови умовете, ще ви изсуши сърцата, вий ще станете може би добри резоньори и изкусни пропагандисти на утопии, но ще престанете да бъдете млади хора, ще престанете да вярвате в човека и в живота…

Да, Борисе, по-добре бъдете поети: поетизирайте колко щете – вий от това ще изгубите само време, ако не спечелите нищо – катерете се по кулите и планините, както сега правите с негова милост, живейте в надземните области, пишете даже лоши стихове – но бягайте от тая отрова – социализма…

Вие ще изкилите умовете на младежта, както вас други изкилиха…

Вие няма да идете да орете и копаете, нито ще хванете занаят – защото живият труд ви е мъчен и не прилича на заучена гладка фраза. Как ще живеете? Вий трябва да живеете пак за сметка на някой чужди труд, на някой чужди пот, без да давате в замяна своите.

Откъде можехме да знаем, например, че КРАВЕЛОВ,  който за години толкова успешно минаваше за комунистическия идеал на революционера – патриот, чийто патриотизъм е здраво вкоренен в основните ‚прогресивни“ социалистически принципи, същият Каравелов  е бил толкова  прозападно и главно –  проамерикански  ориентиран, че пише в своя вестник:

Америка днес е една от ония държави, които служат за пример за човешко възпитание и образование въобще. Ако американецът възпитава и образова децата си, той прави това не защото иска да им даде просто някакво учено име, или да направи от тях славни генерали, или професори… Той иска да ги запознае с оная наука, която ще облекчи живота им и ще направи приятно и полезно тяхното съществуване…

(Каравелов, Л.  За воспитанието въобще. „Знание“, бр.19, от 15.10. 1895г)

Колко ли още, и още, послания и истини са били дълбоко заровени, престъпно укривани от няколко поколения българи?

Чрез чудовищни лъжи, подменени исторически факти, старателно заличени редове, в народната масова памет бе създаден един фалшифициран образ на истинската ни родина, така и до днес нашите младежи се лутат като поколение без корени, без идентичност. Те не знаят, (а най-нелепото е, че един масов процент от тях и не искат да знаят) истината за своето минало, кои всъщност сме ние, българите?

И трябва да позволим на „Един Голям, много Голям, със златен венец на главата“ (както Елин Пелин рисува в „Спасова могила“ Исус) да запали отново оня неистов Паисиев глад у нас, онова ревниво автентично РОДОЛЮБИЕ, което ще каже:

Разяждаше ме ревност и болка за моя български род, че няма събрана история за преславните дела от първите времена на нашия род…Така аз презрях своето главоболие, което от много време имах, и болките в стомаха презрях, заради голямото желание, което имах. И от много време погребаните и забравени неща събрах заедно….

Внимавайте вие читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете за своя род и за вашите отци и праотци… За вас е необходимо да знаете за делата на вашите бащи, както това знаят всички други народи за своя род и език, имат истории и всеки от тях знае, разказва и се хвали със своя род и език.

 

 

 

 

 

 

 

Необикновени срещи с обикновени ГЕРОИ – II. „Игра със смъртта. По острието на бръснача“ от Дянко Марков

„Игра със смъртта. По острието на бръснача“ е следващата книга от поредицата мемоарна литература, описваща преживяванията на отделни хора в комунистическите лагери, мини и затвори. Нейният автор отново е Дянко Марков. През редовете, представящи дни и нощи, прекарани в неописуемо душевно и физическо страдание, прозира рядка проницателност и откровеност. Истините, които книгата заявява, отдавна са надживели своето време, преминали са лимитите и конкретиката на една определена епоха и от мемоарни страници, пресъздаващи просто няколко години в лагера, са „пораснали“ в послания към няколко поколения.

Аз вярвам, че тези завети (от подобни книги) трябва да се чуят от нашето поколение, и да бъдат предадени на другите, които идват след нас.  За да успеем да възстановим здравите основи, които хора като Дянко Марков са полагали през годините. Да се протегнем отвъд националното си чувство за малоценност и незначителност, да прогледнем за истинската си себестойност като нация и да се идентифицираме с достойнството и величието на духа, с които тази книга  заразява.

Ето и отделни пасажи:

Убийството на може би над 30 000 хиляди български граждани, този геноцид над елита на българската нация бе важен етап в програмата на Московския комунистически интернационал за Балканите. Крайната цел беше ликвидирането на българската нация като историческа индивидуалност и превръщането ѝ в Задунайска република на съветската империя на злото. Екзекуторът беше естествено българската секция на московския Коминтерн, погрешно наричана все още от историци и юристи: „българска“ комунистическа партия. Империята на злото – московската, наред с тиранията, залегнала в основата на комунистическата политическа религия, беше известна със стремежа си през България да излезе на топло море. България беше обречена от тази империя – и затуй у нас беше въдворен най-тежкият режим и гнет.

Считам за изключителна своя отговорност ясно и категорично да заявя, че е настъпил решителният момент да погледнем към миналото, без да се страхуваме да кажем истината. А истината е, че въпреки всички мракобесни опити за погазване на човешкото достойнство и свобода, дори в най-зловещите години на тоталитарния комунистически режим, в България са живели хора, готови да жертват живота си в името на ценностите си и независимостта си.

Самият Дянко Марков е такъв човек, който е прекарал 4 години  в Софийския централен затвор, в мините Богданов дол, после пак в Софийския и в Плевенския затвори. Именно тези свои преживявания описва в книгите си. Ето какво казва той за „Игра със смъртта. По острието на бръснача“:

Тя е завет на среброкосите към младите: Борете се, не се отчайвайте никога, защото доброто винаги, рано или късно, побеждава злото. Злото е нещастно, дори когато е временно силно и на власт. В това нещо ние се убедихме. Там нямаше щастливи между тези, които изтезаваха, като се почне от следователите, агентите, доносниците, които ни пращаха в наказателните лагери.  Доброто е пътят към щастието!

Но не е толкова лесно да бъдеш добър и въобще да останеш човек посред условията, в които са живели в комунистическите лагери и затвори хората като Дянко Марков, решени обаче да запазят човешкото си достойнство. Разнообразните методи за смазване и прекършване на волята, които сега ни изненадват, тогава са били нещо обичайно, като това например:

Всеки, който го е изпитвал, знае, че продължителното гладуване е нетърпимо болестно състояние, единственият цяр на което е храната. В ДС, както и във висшестоящата инстанция КГБ, знаеха това.Там бяха разработили на научна основа приложението на този способ – параметри, дозировка, времетраене, действие, за да могат да редуват състояние на глад с полуситост – нещо, което можеше да превърне всяко човешко разумно и волево същество в гладно животно, готово на всичко, за да преодолее нетърпимата болка на това състояние.

Аз още пиша, въпреки ослепяващите ми очи. Моята дъщеря, която присъства тук и е най-добрият ми помощник в живота и крепител, разчита моите „гарванаци“. Аз представям вече 4-та книга като свидетел. Свидетелствам като истински участник в събитията. Това завещавам на млада България. Бъдете добри! Бъдете свободни хора, но не забравяйте колко скъпи жертви е струвала тази свобода и я съхранявайте! Тя не е дадена веднъж завинаги. Тя трябва да се отстоява непрекъснато. Дори и в най-мрачните мигове на отчаяние помнете, че преди вас е имало хора, които са преминали през много по-големи ужаси и са успели да съхранят човешкото в себе си.

Нека ги има моите писания и нека всеки си направи заключения за това. Тържеството на добрия човек е единствената възможност да се противодейства срещу тържеството на злото. Това е пътят на гражданина, за да излезе моята страна от дъното! Това е пътят на европейската цивилизация – да парира злото в света. Тя е призвана да извърши това.

 

 

 

 

 

Необикновени срещи с обикновени ГЕРОИ. Книгата на Дянко Марков „Свидетелствам под клетва“

alt

Здравейте, приятели!

Това е началото на една поредица, в която ще презентирам много стойностни за мен  хора, които познавам лично. Някои от тях са малко известни на широката общественост. Иска ми се да бъде дадена повече гласност на техните книги. Тези хора са прекарали една част от живота си по комунистическите лагери и затвори. Представили са своите спомени от този период в книги. Тези малко известни произведения искам да предложа на вашето внимание като нещо наистина скъпоценно и непреходно, понеже съдържат Истината за зловещите времена, след преврата на 09.09.1944г. Времена на чудовищна и ненадмината по своята жестокост комунистическа стихия, която  само в България отнема хиляди  човешки животи.

Една от тези книги се нарича: „Свидетелствам под клетва“, написана от Дянко Марков.

Когато отивам в дома на Дянко Марков, вратата ми отваря самият той. Усмихнат, сърдечен, с една никак неотговаряща на възрастта му, непривична жизненост. Беше изключително зарадван на тази среща – кафе, кекс, наоколо пълно с книги, от всички страни – по рафтове, в библиотеката и просто така върху шкафовете – книги и пак книги. Говорим… Успях най-накрая да отклоня намерението му да ми подари една от своите книги с думите, че искам просто да вложа някакви финанси като акт на благодарност, а иначе ценността на книгата му безспорно надвишава паричната си стойност. Получавам и брой от вестника му, по-късно и документи и покана за присъединяване към съюз „Истина“…

Ето част от биографията на Дянко Марков. Той е роден през 1922 г. в Плевен. Майка му е гимназиална учителка, а баща му е убит веднага след 9 септември 1944. Дянко Марков завършва Военното училище на Негово Величество. Произведен е в чин подпоручик на 3 март 1944г. Участва във Втората световна война като летец-бомбардировач от 5-и въздушен полк и се бие срещу Германия. Награден е с орден за храброст.През август 1948 г. е осъден в процеса за т. нар. Втори легионерски център.

През 1948-1952 г. е политически затворник, като освен през затвора, минава и през най-големия политическия лагер на остров Персин, до Белене. След промените е избран за народен представител от Български демократически форум в СДС в 37-о и 38-то Народно събрание. Бил е председател на БДФ,  главен редактор на списание „Един завет” и на вестник „Истина”. Дългогодишен организационен секретар е на съюз „Истина”.

В книгата „Свидетелствам под клетва“ авторът описва едно от най-тежките си преживявания – неговото затваряне, в началото на комунистическия терор, в една подземна шахта:

Поручик, арестуван сте… Отведете го в шахтата… Слязохме в мазето, водещият ми отключи врата, изад която към пода залитна почти безчувствен висок млад мъж. Фелдфебел-школникът го прихвана ловко през кръста, а с другата ръка ме блъсна на освободеното място. Захлопна вратата. Ключалката щракна. Моят свят остана отвън и никога нямаше да се върне: до края на дълголетния ми живот. Но още не знаех това.

Моят нов свят започваше с „килия” с размерите 50 на 50 сантиметра. Кофа за отходната нечистота заемаше почти целия под. Нямаше прозорец. Дупка над вратата с размер на тухла бе отворът за въздух. Вратата просвределена с дупка-шпионка; без стъкло, да не би някой заключеник да успее да го свали и пререже вените си.

Първите денонощия в „шахтата” аз не мигнах… Когато и третият ден изтече, без да бъда повикан на разпит и без да ми бъде предявено някакво обвинение, аз разбрах, че каквато и да е конкретната цел на мъчителите, чрез този продължителен инквизиционен режим те искат да сломят физическата и волевата ми устойчивост и да ме превърнат в друго същество, покорно изпълняващо тяхната воля….

Последното, което разбрах в тия часове на размисъл, бе, че и в тоя мой бъдещ живот, който си представях мъчителен, безнадежден и опозорен, честта и човешкото достойнство ще могат да бъдат отстоявани също тъй успешно, както и в предишния, стига човек да съхрани основите на своята душевност от разяждащата стихия на безнадеждността, съблазънта и малодушието… Реших, по едно денонощие ще посвещавам да мисля за най-близките си: майка ми, тримата ми братя и момичето, което обичах. След 5 денонощия щях да реша какво да правя.

Ето че времето на комунизма свършва, започва преходът. Съществува ли демокрация у нас през всичките тези години на преход? Ето какъв отговор на този въпрос дава книгата:

Понятието „демокрация“ приляга само като черна ирония на състоянието, в което се намира Отечеството ни. За това състояние неотдавна предложих определение: демократична метаморфоза на комунистическото всевластие.

Време е да научим истината за онези времена, да я разпространим, да я кажем на нашите деца, на хората около нас!

Избити са, в повечето случаи по най-жесток начин, над 20 000 невинни, несъпротивляващи се хора…  Като изключим точните данни за Народния съд – 2730 смъртни присъди, историческата ни статистика не разполага с данни за избитите без съд и присъда, умрелите в затвори и лагери, безследно изчезналите…

Историите на личности като Дянко Марков са вероятно стотици – повечето от тях напълно неизвестни на нас, тъй като самите хора  се водят безследно изчезнали. Комунистическата диктатура години наред системно и последователно заличаваше Истината, историците от този период пренаписаха учебниците. Сега обаче, когато необратимо настъпва ново време, когато хора като Дянко Марков се осмеляват да говорят и пишат за преживяното от тях тогава, лично аз мисля, че си струва  да ги подкрепим и да разпространим техните истории!

Забравените и непознати личности в нашата история

 

 

Историята ни е пълна с личности, чиито имена и  съдби не познаваме. Те са или  престъпно заличени от народната памет. Или просто все още никой не е „изровил“ техните послания.

През времето на тоталитарния режим не само бяха унищожени мислещите хора в нацията ни.  Едно все още  удобно премълчавано престъпление бе целенасоченото осакатяване на народната памет. България влезе в епохата на една чудовищна духовна инвалидност. Манипулативно, в услуга на господстващия комунистически режим, бе пренаписана историята ни – нови автори, канонизирали вече новите “герои” на деня в своите нови учебници: учебници, книги и цели дисертации дори,  изпълнени със зловещи лъжи.

Това, за съжаление, е само едната страна на нещата. Защото от другата страна стои дълбоката апатия към ценностите на миналото ни, която като нация притежаваме и която, вероятно, е ключовият фактор толкова достойни личности в българската история като цяло и до днес да потресаващо непознати за нас.

Затова този блог има за цел най-напред да изяви истината, която комунистическите диктатори се опитаха многократно да екзекутират. И най-вече да разкаже за тези  забравени герои, живели в различните епохи на българската история – те: „малките“, непознатите и много често смятани за незначителни. Истината за забравените, заличени от народната памет личности от периода на нашето Възраждане, от времето преди или след това. Има за цел да даде гласност на техните послания, за да може нашите деца и самите ние  да разберем за вдъхновяващия им и необикновен героизъм.

Да бъдат огласени и чути заветите им!

 

 

 

 

 

 

Има ли книги?

Резултат с изображение за книги

 

Интересен въпрос, изваден от Дневника на американския мисионер Уилям Мериам, в него той е записал преживяванията и  впечатленията си по време на пребиваването си по нашите земи. За мен този Дневник е, освен всичко друго, и един реалистичен поглед към действителността в страната ни в края на 19 век, лишен от русофилство или русофобство, от ненужен национализъм и шовинизъм. Просто истината – така, както са я преживели те, мисионерите. Хора, избрали да бъдат нейни посланици. Мъдростта, която са притежавали, ги води до решението да пренебрегнат строго религиозната пропагандна дейност и да решат да отговорят на истинските нужди на българите по онова време, на огромния им глад към просвещение и образование; на страстта към книгата! Така, освен книжки и брошури на християнска тематика, пътувайки от град на град и в различни села на страната ни, мисионерите носели със себе си и преведена на български образователна и художествена литература. Виждайки този глад у българите, Съветът на протестантските мисии в чужбина взема решение да финансира превода на учебна и художествена литература от английски на български език. Именно тези книги американците носели със себе си.

 Годината е 1860, а градът, който мисионерите посещават, е Стара Загора, там те донасят книги в две училища, Мериам пише в Дневника си, че, отделно от това, учителите от този град били събрали пари за закупуване на философски пособия от Америка, които поръчали чрез американците.

Копнежът към книгата, към просвещението не секвал, по-заможните българи купували повече книги, в отделните градове пред книжарниците, където Мериам и приятелите му продавали книги, имало опашки от чакащи българи да се докоснат до този нов свят, който непознатите мъже им носели.

Различна картина, нали? Обществото ни днес, младите хора като че ли все още не познават болките на този глад!

Ето какво описва още Мериам при посещението си в едно българско училище в Пазарджик:

Отправени бяха много искания към нас за Библия на български, три малки момичета идваха четири пъти да разглеждат книгите, които бяхме донесли, като си приказваха нещо помежду си. Едното от тях привлече вниманието ми, то взимаше в ръце Евангелието, като го притискаше с ръце към гърдите си с искрящи очи. Момичето можеше да чете бавно и ми показа това. Когато дойде за четвърти път да почете, не можах да се въздържа и ѝ подарих Евангелието! Никога няма да забравя нейния радостен поглед!

Малко по-късно мисионерът казва:

Търговците от Пазарджик ни описват един ясно изразен повишен интерес към книгите. Хората от други места, пристигащи  в града, са посрещани от деца, които крещят: „Има ли книги?“

Възраждане! Събуждане! Да, това е една вярна дефиниция на тези думи! Какво всъщност означава „възраждане“? Кога наистина започва то? Според мен, едва ли щяхме да имаме подобен период в нашата история, без дейността и приноса на мисионерите! И ако все пак бихме имали, как ли щеше да изглежда той!

Едно е ясно обаче – сега, във времето, в което живеем, имаме откровена нужда от едно ново Възраждане. Така необходимо ни е да събудим отново тоя искрен, натрапчив, болезнен, необикновен ГЛАД към книгата!

Библиография:

  1. Из Дневника на Уилям Мериам („Докосвания до Америка“)
  2. Александър Величков „Американската благотворителност и българите“.

Малко размисли за наследството

Човешките родословия са много интересна тема за изследване. Да…, феноменът „наследствено предаване“ е забележителен. Лично аз наблюдавам обаче, че повечето пъти ние, хората, сме свикнали да поставяме акцент върху негативите, които носи онаследяването. Говорим за отрицателни наследствени черти, за така нареченото обременяване, с което се налага понякога години наред да се борим. И упорито продължаваме да чоплим какво сме получили чрез нашите духовни и физически гени, и с което ще трябва да се справим  – през следващите години например. А забравяме да се обърнем към миналото си и внимателно да погледнем позитивите, които имаме в наследството си, или иначе казано – живите корени в историята на нашето семейство или нация, корени, по които продължават да протичат завети, здравословни традиции, автентично и изпитано във времето посвещение към рода и народа.

Имаме толкова много примери за това!

Напоследък  чета за времето на Българското възраждане – личности, събития, просветителска дейност, борба за политическа и църковна независимост – една красива симбиоза от вярност, доказана жертвоготовност и героизъм на известни вече и не толкова познати наши герои, чиито имена не стоят в кабинетите на политиците, нито пък се говори за тях в училищата. Това са онези хора, за които можем да кажем, че действително са изнесли духовния, социално-политически и на чисто прагматично ниво (действия) товар на възраждането, осъзнаването и събуждането на народа ни.  Вероятно това е могло да се случи именно защото те самите са избрали да си останат безименни и не толкова актуални за времето…, а и след това.

Ако човек реши да повърви по следите на времето и започне да чете за периода в българската история: втората половина на 19. и началото на 20. век, ще попадне на един феномен (особено в началото на века), който може да бъде идентифициран и като дълбок, пълноводен поток, част от нашето автентично, позитивно и благородно наследство; здравите корени, от които и до днес можем да черпим живот. И правилните личностни модели, които би трябвало да познават нашите деца, за да могат да се идентифицират с тях, а не със страха, малодушието или явната корумпираност на настоящия ни политически елит.

Отрицанието, дори категоричната омраза към социалистическото учение, към комунизма в наши ключови личности: интелектуалци, писатели, политици, публицисти, свещеници присъства като една постоянна тенденция в техните художествени и културни изяви, в текстовете им. Тук могат да бъдат изброени познатите и не толкова известни имена като: Вазов, д-р Кръстев, Пенчо Славейков, Методий Кусев, Петко Славейков, Стоян Михайловски, Георги Стаматов, заедно с още поети и публицисти от началото на века, чието творчество не е толкова популярно…

Ето обаче един пример за ролята, която здравословната семейна среда изиграва в оформянето  на Пенчо Славейков като личност с ясно заявена позиция и възгледи, освен западното образование и възпитание, което поетът получава, непримиримия негативизъм към социализма и социалистите  Славейков онаследява от своя баща. Години преди Пенчо да започне своята перманентна и нелека битка с елитни личности, проводници на социализма у нас, с тяхното учение, бащата Славейков, който изследва корените и произхода на тази идеология, ще каже в статията си „Социализъм и комунизъм“:

Колкото за комунизма, който ограничава свободата и прави всички хора да бъдат равни, той не само не ни привлича, но ние го осъждаме, защото освен, че не искаме да имаме общество, в което всички си приличат и където не остава никакво място за оригиналност; ние намираме комунизма за опасен, неправилен, вреден.

Е, при такова наследство, съвсем естествено и нормално е по-късно синът Славейков да успее дотам да предизвика на страниците на сп. Мисъл, (като част от редакторския му екип), един от най-сериозните адепти на социализма у нас, (самият Благоев), че доста изнервеният  Благоев със сигурност не е успял да премери думите си, защото в следващия брой на „Мисъл“ Пенчо Славейков продължава дебата, започвайки с думите:

Защо ни псувате, господин Благоев, защо ни псувате, нали се уговорихме да държим добрия тон…

Примери, примери… един от тях е и владиката Методий Кусев, за  когото има цяла книга с оплаквания, жалби и документи от заведени дела срещу него от социалисти. Едно от обвиненията е, че на тяхно събиране на Бузлуджа свещеникът, заедно със свои верни хора, насила ги е свалял от трибуните и е прекъснал цялото събрание.

Ето за такова наследство говоря…