Д-р Джордж Уошбърн – един нетрадиционен поглед към неговата личност

 

Вероятно повечето от нас знаем кой е Джордж Уошбърн – един от преподавателите в Робърт колеж и негов дългогодишен ректор. Мисионер, за когото България не е била просто мисионерско поле, а истинска кауза. Неговата роля при Съединението през 1885г., според проф. Пантев, е ключова, тъй като Уошбърн участва в дипломатическата подготовка и в защитата след това на делото на Съединението. Определен е като „мъж на точното място и за точното време“. Това, което малко се знае обаче за него, е отношението му към Русия – далновидността и прозорливостта на Уошбърн относно истинските желания на тази държава, или нейни „ламтежи“ към Цариград  (както той ги нарича ), улавяйки сполучливо истината относно намеренията на „освободителката“ ни.

Предупрежденията му по-късно  към Драган Цанков относно опасността от Русия били посрещнати с думите на Цанков: „ние не можем да сме самостоятелни и трябва да правим това, което русите искат“.

Е, май сме се нагледали на подобни държавници, май доста сме слушали думи от този род. Така че това не е рядкост. Рядко срещани  в този случай са личности като д-р Уошбърн, Стамболов, Захари Стоянов, хора, платили висока цена, за да ни кажат истината.

Текстът, който публикувам тук, е извадка от неговата реч, произнесена през 1891г. в един американски университет, с която реч по думите на  някои автори Уошбърн е начертал „вледеняваща картина“ за руските интереси.

Ето думите му:

„Източният въпрос се състои в това кой ще заеме мястото на Турция, особено Европейска Турция? Ще задържи ли Турция своите владения в Европа, или те ще преминат в други ръце? Това, което прави този въпрос толкова сериозен, е икономическата важност на Цариград. Най-много от „Източния въпрос“ се вълнува днес Русия. Тази държава винаги се е стремяла да разшири своите владения на юг, за което е и воювала с Турция, нищо, че претенциите  ѝ са били, че воюва, за да избави християнските племена от турско  владичество. Тези свои планове тя и сама започва вече да не крие след последните войни. При последната руско-турска война някои руски военоначалници са казвали на българите: „Мислите ли, че ние дойдохме тук да се бием заради вашите черни очи? Не, ние дойдохме тук, за да си проправим път към Цариград. Ако ще се противите на това, тежко ви!“ Това е причината, поради която те гледаха и да устроят добра войска в България. Отношението на руското правителство към България оттогава насам напълно оправдава тези думи.

Ламтежите на Русия са да заеме добро разположение в България,  което е необходимо условие за превземането на Цариград; а след това завладяването на целия Балкански полуостров не е толкова мъчно нещо. Но работата не свършва до тук, Румъния ще трябва да стане руско владение, за Русия е невъзможно да завладее Балканския полуостров, без да е превзела Румъния. ….

И какво ще видим след всичко това, ще видим Русия с всичката ѝ ретроградност, с всичката ѝ…, както си я знаем, че  е. Ще я видим господарка и завоевателка на цивилизована Европа.Тези са стремежите на Русия и заради това са вълненията…. Тя е забола очите си в Европа, защото знае, че в Европа има събудени и цивилизовани народи.

Сега въпросът е защо Русия не реализира стремежите си досега, прекият отговор е, защото не ѝ се позволява. Нейните планове са да завладее България, без нея тя не би могла да мръдне и крачка напред. А да има в ръцете си България, означава най-малкото, че ще има и географските условия да превземе Цариград. Жизненоважен е днес въпросът за независимостта на България от Русия.

Първите, които противостоят на тези руски стремежи, са българите, които се борят за независимостта си. Българите са твърде интересен народ и основна народност на Балканския полуостров.  По-рано те изпитваха най-гореща любов и тясна привързаност към Русия като към тяхна „благодетелка“. Но откакто прозряха истинските ѝ намерения, те се заеха да бранят своята независимост от нея. Българите са един доброхарактерен, трудолюбив и събуден народ, които осъзнават своето собствено достойнство като хора, следователно те не биха могли да търпят руски контрол върху себе си. Дванайсетгодишният независим живот на българите може да бъде похвален.

Истината обаче е, че през това време някои от управляващите в България са предприемали  действия срещу своя народ, но донякъде те са извинени. Никой не е безгрешен. (Никой не е изпълнил 10-те заповеди).

Самата Русия се дразни от този стремеж на българите към независимост от нея и затова досега е направила всичко, каквото е могла, за разсипването на България. Например детронирането на княз Александър и др…. Някои руски вестници бълват  всякакъв вид клевети за България, в които клевети са намесили и Робърт колеж. Че Робърт колеж възпитава в русофобство и д-р Уошбърн прокарва английска политика тук, като получава за това и добри пари, бръкнал съм бил в тлъстите английски джобове…

Както и да е, аз съм убеден, че българите храбро ще се бият за свободата си, както направиха с насъсканите от Русия сърби, в разстояние на една седмица ги направиха да изчезнат като дим пред тях. Бяха пред самия Белград, и оттам ги спряха само дипломатически ходове от по-високо ниво.  Обаче не ще и дума, че пред едно по-силно действие от страна на Русия, българите ще бъдат безсилни.

Това, което държи Русия настрана засега, е, че при едно такова действие, тя ще срещне турска войска, италианска, германска, още австрийска…

Такива са работите около „Източния въпрос“… Всичко е съсредоточено във въпроса за независимостта на България от Русия. Беше време, когато центърът беше Цариград, сега  е България.“

 

Библиография

  1. Андрей Пантев, „Робърт колеж“
  2. В. „Свобода“ – април, 1891г.
  3. Джеймс Кларк, кн. „Американците откриват българите“.
  4. Иван Илчев, Пламен Митев, кн. „Докосвания до Америка“.

Мъдрости на повече от 120 години или из древните списания….

 

Преди месеци ми попаднаха няколко заглавия на вестници и списания, издавани у нас през 1892-93г. и след това. Реших да споделя интересни мисли от едно списание „Християнски свят“, което е излизало в България от 1892г. до 1937.

В списанието съществуват няколко постоянни рубрики: „Наука и техника“; ‘За младите“ и др., в които са публикувани статии от научно-полулярен характер – за животните, за планетата ни, открития;  има и секция със съвети за дома. съществуват и редовни публикации – във всеки брой по една статия за биографията и делото на известни личности, променили световната история – астрономи, учени, държавници, велики генерали, откриватели….

Ето някои интересни, забавни, но същевременно и много мъдри редове. Лично за мен е така ценно, и респектиращо, да се сблъскам с философията и прагматичното мислене  на нашите прадеди. С техните вълнения, радости и свежи остроумия, с мъдростта им, която крие в себе си толкова чар и живот. Изключително е актуална и днес. Ето едни напълно уместни (за нашето време) и практични съвети:

  Как да живеем един век?

Живей колкото се може повече навън! Не оставяй да мине и един ден, без да си бил 3-4 часа навън.

Дръж всичките си умствени и телесни сили заети в работа! Избягвай пресилване от всякакъв вид – ядене, пиене или друго нещо.Бъди уверен в това, което правиш!

Никога не се отчайвай! Бъди весел, не давай място на гнева и не оставяй днешната работа, днешните мъчнотии, за утре!

А това са редове от публикация, свързана с един конкурс, обявен в лондонски вестник – за най-точното определение на думата „дом“:

Един лондонски вестник предложил награда за най-добро определение на думата „дом“. Изпратили му 5000 отговора, ето някои от тях:

Домът е мястото, където целият външен свят е изключен за теб, а светът отвътре е заключен в любов!

Домът е най-спокойното, най-доброто, най-милото място в целия свят. Това е сцената на най-чистите ти радости и най-дълбоките скърби!

Домът е мястото, където най-добре си прекарваш, но и най-много роптаеш!

Много обичано от народа място, но и място на парадоксите – където жената работи в отсъствието на мъжа, а мъжът си почива в присъствието на жената.

Ето и размисли по един толкова актуален за нас въпрос – късметът, явно и нашите прадеди ги е занимавало това:

Късметът и Трудът (трудолюбието)

Късметът се надява на случайности, трудолюбието на характер!

Късметът очаква нещо да се случи, трудът с остър и проницателен ум създава нещо ново! Късметът лежи в леглото и очаква пощальонът да му донесе известие за някакво наследство, а трудолюбието става сутрин рано и отива на работа. Късметът крачи надолу към сиромашия, а трудолюбието върви нагоре – към независимост!

Недейте отдава несполуките си на лошия късмет, ще ви кажа къде е проблемът – вие просто сте мързеливи! :)

„Напиши това, което виждаш!“

Преди много, много години, векове преди времето, в което живеем сега, в древната земя на Израел се родил и живял авторът на последната глава от Библията, наречена „Откровение на Йоан“. Йоан бил единият от дванайсетте апостоли, следвали Исус през целия Му земен път. Накрая на живота си апостолът, изпратен на заточение на о-в Патмос, могъл да види чудни пророчески картини. Освен, че ги видял, Йоан  разбрал нещо много важно – че те не са само за него – а за да ги предаде на хората, за да ги напише:“Напиши това, което виждаш!“

Мисля си, колко от нас осъзнаваме, че целият ни живот, всъщност, е едно „писане“, едно  предаване – ти предаваш постоянно – позитивни, или не толкова добри послания  с начина, по който живееш, говориш и се държиш. Ние „пишем“ с живота си нашите „послания“ непрекъснато. Не е нужно да си Йоан, за да „напишеш“ нещо и да го предадеш….

Същото е и с историческите истини. Колко от нас, когато разбираме за неща, когато „проглеждаме“ за определени истини, факти, събития и личности, осъзнаваме, че заедно с това върви и отговорността – да предадем, да направим достъпно и за някой друг откритото, особено за поколенията след нас?

Ами, ако става въпрос за дълго афиширани, цитирани стотици пъти през годините в учебници и училища, наизустявани неведнъж… лъжи! Или пък за нагло, упорито и последователно укривани истини?

Преди повече от година, когато четях и изучавах дадени събития и периоди от нашата история, попаднах на фрагменти от факти, отделни мисли, цитирани сведения от архиви и чуждоезични документи за дейността на американските и английски мисионери у нас, за приноса на западната цивилизация в развитието на страната ни, особено в периода в края на 19. и началото на 20. век. Много от нас знаем и сме чели за мисионерите, но вероятно не всички сме чували, а и няма да открием в популярната литература фактите, че в България през обозначения вече период – края на 19. и началото на 20. век е имало елитни западни училища. И това не са били типичните мисионерски учебни заведения, които са функционирали в доста наши села и градове, а едни модерни (за времето си) гимназии и основни училища, получили статута и правата, каквито са имали държавните ни училища. Само в София изследователят Александър Величков (изучавал в детайли част от архивите за американските училища в региона) пише за няколко американски учебни заведения: две детски градини, едно основно училище и един смесен колеж. Освен това, в с. Пордим е имало американско селскостопанско училище, а в Ловеч девическо училище. Авторът прави уговорката, че тъй като архивите са доста на брой и досега не са проучени всичките, можем да говорим единствено за тези училища засега, които са били и най-известните.

В годините преди 1878г. и особено след това, в националните училища в страната ни, за период от време, са използвани американски учебници, преведени от мисионерите. Те били предназначени за мисионерските училища, но са поискани и за другите, тъй като са били много подходящи. Това са  по предметите: анатомия; физиология и хигиена; алгебра; философия. По астрономия също. Част от тия учебници са останали в училищата и през 90-те години след Освобождението, тъй като е нямало по-добри от тях.

В Академичните истории на България, в История на българската литература (изд. на БАН) можем да прочетем за позитивното и повсевместно формиращо влияние на руската обществена мисъл в страната ни, тъй като много от нашите културни дейци, поети, писатели са завършили образованието си по това време в Русия. На изключително малко места обаче можем да открием писано за ключовата роля на западното влияние у нас.

За същите американски училища Величков пише, че през 1925г. в България тези учебни заведения са достигнали  широка  популярност и са получили огромна подкрепа от българската общественост до такава степен, че масово родителите избирали тях за децата си. Констатациите  за непрекъснато нарастващия брой на деца, записали се в американските училища, породили негодуване в някои среди у нас. Затова били създадени Учебни съвети за контрол по тези въпроси. За тези органи –  Съветите –  пише в докладите на МНП  от разглежданите години. Те, заедно с Учебния комитет към същото Министерство, трябвало да започнат „разяснителна работа сред родителите за пренасочване на подрастващите към държавните учебни заведения“.  Отчети с подобен характер – за застрашително нарастващата популярност на училищата се срещат и през следващите години. А в „разяснителната работа„  сред родителите се включила и Българската православна църква.

Това е само един отрязък, няколко реда от архиви и документи за истинската картина на развитието на нашето образование и просветност през представения вече период. А ето и нещо, още по-интересно – за дейността на един човек само – мисионерът Джеймс Кларк:

 Сблъсквайки се с нищетата и непросветеността на българите под турско робство, Кларк решава, че ще е най-полезен, ако започне с образоването на жените и за целта открива в Стара Загора училище за девойки. По-късно открил и училище за момчета в Пловдив. Поради върлуващата малария в двата града Кларк премества училищата в Самоков и те са съществували там чак до 1944 година. Той бързо научил български език, сближил се с българите. Ходил по селата да учи селяните как да обработват земята си, как да отглеждат децата си, как да се грижат за болните, за личната и домашна хигиена. Понякога дори им вадел развалените зъби, за да ги спаси от зъбобол. Скоро д-р Кларк научил и турски език и започнал, покрай другата си работа, да пише писма до султана, в които изтъквал неправдите срещу българския народ…

Е…? Един човек само…! Който бил решен да предаде нещо.

Трябва да знаем истината за тези хора, истината за нашето минало, за стойностните личности, живели преди нас. Мисля си обаче, че тепърва ще се наложи да дълбаем, да изследваме и откриваме действителната история и факти за приноса на западната цивилизация относно формирането ни като нация.

 

 

Библиография:

1.Анева, Н.“Родът Кларк е свързан с България от средата на 19. век“, (в. „Сега“, 2003г.).

2.Величков, Ал. Някои аспекти на развитието на американските училища в България между двете световни войни.

3.Величков, Ал. Американската просветно-благотворителна мисия на Балканите и в Близкия изток.

Иван Вазов и социализмът

Илюстрацията, която съм използвала, много добре подчертава една мисъл на Вазов за социализма, която е от романа му „Нова земя“:

„Сега у гимназистите е на мода СОЦИАЛИЗМЪТ, както у жените – турнюрът – еднакво неуместни и БЕЗОБРАЗНИ у нас”

 (Стърчащата отзад част на роклята се нарича „турнюр“,  вид малка възглавничка, предназначена да повдига полата отзад).

Колко точна аналогия само :)

Романът на ВАЗОВ – „НОВА ЗЕМЯ“ – при самото му излизане е напълно отречен от критиката. По-късно, по времето на комунизма, ни беше втълпявано, че този роман е  една от най-несполучливите (калпави) творби на Вазов. Относно тази книга авторът е бил обвиняван от социалистическата критика в „демонстративно подчертано негативно отношение към социализма“. Виж ти, какви нещица относно СОЦИАЛИЗМА и СОЦИАЛИСТИТЕ намираме вътре в това иначе „калпаво“ произведение:

„…мечтайте, бълнувайте, това е всe по-добро, отколкото да се храните със социалистическо учение. Тая храна ще ви отрови умовете, ще ви изсуши сърцата, вий ще станете може би добри резоньори и изкусни пропагандисти на утопии, но ще престанете да бъдете млади хора, ще престанете да вярвате в човека и в живота…

Да, Борисе, по-добре бъдете поети: поетизирайте колко щете – вий от това ще изгубите само време, ако не спечелите нищо – катерете се по кулите и планините, както сега правите с негова милост, живейте в надземните области, пишете даже лоши стихове – но БЯГАЙТЕ от тая отрова – социализма…“

Вие ще изкилите умовете на младежта, както вас други изкилиха…

Вие няма да идете да орете и копаете, нито ще хванете занаят – защото живият труд ви е мъчен и не прилича на заучена гладка фраза. Как ще живеете? Вий трябва да живеете пак за сметка на някой чужди труд, на някой чужди пот, без да давате в замяна своите.“

А ето и откъси от „Под игото“

 “Ние виждаме само един враг – турците, и против тях възставаме. Колкото до принципите на социализма, с които ни гощавате, те не са за нашия стомах, българският здрав смисъл ги отхвърля и те нито сега, нито кога да е могат да намерят почва в България.”

( Реплика на Бойчо Огнянов)

За жалост, много голям идеалист се оказа този Вазов герой. Не само че намериха почва у нас тези идеи, но и пуснаха доста дълбоки корени.

Колко бяхме излъгани само през всичките години комунизъм,  нали?

Нека да кажем и напишем ИСТИНАТА за тези наши писатели, поети, национални герои в прав текст, понеже лично на мен ми омръзна да живея в лъжи, или с половинчатата истина!

Кой е Вазов всъщност?

Е, със сигурност не е бил социалист, щом е казал и написал подобни редове. Ето и това:

„Ние виждаме рояк проповедници и социални буривестници, които… развиват теориите на СОЦИАЛИЗМА…,  реформаторстват, пишат Господ с малко «г», садят велики принципи, сеят грандиозни идеи. Господа, сейте гори!

По ще бъдете полезни на България…“

„Аз поддържам, че това явление (социализмът) е УРОДЛИВО, то е отрова за душите и умовете на нашата учаща се младеж. И ако бъде по- трайна, а не само една преходна мода — то това ще бъде истинска беда.”

Колко прав се оказа той….

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Откъси от публицистиката на Ботев

 

А ето и откъси от публицистиката на Ботев! Според мен тези редове  нямат никаква нужда от интерпретации, пояснения, анализи. Просто трябва да бъдат прочетени. Казани са от един дълбок мислител и търсеща личност и носят със себе си оня особен вид притегателност, която лъха само от думите  на истински жертвоготовните личности, безумно влюбени в Отечеството си…

И поставят въпроси, въпроси, много въпроси към нас, за които май все още нямаме отговор…. Почти като онова „Народе????“ на Левски.

 

„И сам вече не знаеш какво да мислиш за тоя народ, който търпи така безпрекословно и който не възстава, за да разбие веригите на своето робство и да се отърси от тях….

Аз бих желал да зная ще произведем ли и ние някога нещо човешко, ще бъдем ли някога хора? Това си зависи от нас и от нашата честност. Ако желаем да бъдем свободни хора, то трябва да пожертваме своето спокойствие. Без жертви не може.“

„Бедният ни народ! Той няма писатели, които да разкрият неговия страдалчески живот, няма журналисти, които да му открият новите в съвремемнната наука идеи, няма учители, които да го научат какво да прави, за да се освободи. Развържете му първо ръцете, дайте му хляб. А после му говорете за аргонавтите.“

„Във всеки един народ, в началото на неговото възраждане и приемане на европейската култура и цивилизация, на всяка стъпка се появяват смешни, скръбни и даже възмутителни черти. Погледнете на нашия народ и ще се уверите, че това е така. Маймунство почти във всяко едно отношение. Но за да се поправят тия пороци, е необходимо да имаме такива печатни органи, които по своя специфичен начин да бъдат бич за политическите, литературни и обществени маймуни. „

…………..

„Един от най-лошите навици е да покрие човек истината и с булото на патриотизма да потули нравствената голота на което и да е дело, или лице.Стига сме си вярвали, че с голи думи ще можем да просветим народа. Стига сме лъгали бедния народ  – взимаме парите, а нищо добро да не вършим за него:  обещаваме му, че ще го просветим, без ние самите да сме просветени с науки, изкуства, художествено творчество.“

………………

А какво правят нашите прокопсани народни представители? —Няма вече надежда от правителството. Това трябва да си запише в мозъка всеки българин…..

Предателите и шарлатаните трябва да се преследват безпощадно. Ако те се не срамуват да тъпчат със своите нечисти нозе правото на народа, то защо да се срамувам и аз да прекрача прага на техния развратен живот? Частният живот на човека е тясно свързан с неговата обществена деятелност. Аз ви уверявам, че ако българите  не  ставаха шпиони и ако не предаваха бащите си за един огризан кокал…, то турците отдавна вече биха положили оръжието си. Да живеят подобни “патриоти”!  Аз ви уверявам, че ако в нашето нещастно отечество не бяха тия изроди, то турската държава отдавна вече би се разнизала и сама. Кой ни е крив? Ако честните българи  биха имали повече енергия, то те би трябвало по-напред да пожънат своите собствени ниви, а после вече да косят чуждите ливади. . . Няма помощ! Ние сме изгубени хора. Когато един народ не смее да защищава честта на децата си, то тоя народ е достоен за презиране. Разбира се, че и аз принадлежа към числото на тоя „волски” народ. Аз съм вол, ние сме волове…

Кой е крив? Ние сами. Аз и до днес още не мога да се начудя на нашите българи, на техния заешки характер, на тяхната унизителна покорност и на тяхното безсъвестно мълчание.

С други думи, българският народ е роб на турците, роб на себе си, роб на метала и роб даже на своето образование и просвещение. Погледнете на неговия волски труд, на неговите безчовечни страдания и на неговата даже физиономия, и вие тутакси ще да се уверите, че той действително „работи като вол, събира като пчела и живее като свиня”.

Но, както и да е, а аз обичам народа си, аз милея за него и за това, при всичкото си негодувание против неговата политическа апатия, аз вярвам, че скоро ще  дойде онова време, когато от една страна ще  се препълни чашата и на неговите страдания, а от друга — и той самият ще чуе гласа на своите верни синове и ще да разбере, че в катехизиса на свободата отмъщението е много по-голяма християнска добродетел, отколкото търпението,

…………

Разбира се, че както всяка една разумна личност, така и всеки колко-годе събуден народ, който е призован да вземе участие в нравственото и умственото развитие на човечеството, преди всичко е длъжен да си избере някаква определена цел за своя живот, пък тогава вече да търси средства за нейното постигане, и тогава вече да избира тоя или оня исторически път. Вярно ли е това наше убеждение или не е, ние не можем тук да се разпростираме и да разсъждаваме, но като погледнем в какво положение се намира нашият народ, какви са действията на неговите предводители, пастири и учители и какво направление имат стремежите на нашето така наречено младо поколение, то достигаме до убеждението, че у нас не съществува нито определена цел, нито честни и искрени действия, нито пък разумни и съвременни стремежи.

Всеки, който познава по-отблизо българския народ и който не е привикнал да гледа на страдащото човечество през призмата на дипломатическото благоразумие и от върха на днешният политически разврат,  още от пръв поглед ще да се убеди, че такъв „щастлив и безопасен“ живот, какъвто живее тоя нещастен и полуубит народ (като нашия), не живеят даже и домашните четвероноги в Европа. А при все това ние виждаме, че нашите предводители, пастири и учители имат съвсем противоположно мнение за своя народ. Те са се обесили на неговата шия в името на науката, на образованието и на неговите даже свещени исторически и човешки права, ласкаят го с някакъв си напредък в просвещението и в цивилизацията (в робството и в теглилата) и мислят, че с това те решават задачата на неговото бъдещо политическо съществуване, или ако не, то поне това, че го приготвят за едно по-добро и по-щастливо положение.

……….

Народът, притиснат и нравствено, и материално, не обръща почти никакво внимание на това, което става около него; оре своята обляна с кръв и  сълзи земя и едва ли счита себе си за нещо по-горно от своя добитък.
Дори и  понякога и да се появява у него стремеж да излезе от това скотско състояние, то този стремеж  не се простира по-нататък от онзи инстинкт, с който и волът желае да строши хомота, и птицата да изхвръкне из кафеза, и рибата да изскокне из мрежата. Разбира се, че при такова едно безотрадно положение на нашия народ длъжността на всеки честен и способен патриот е да се поддържа и да се развива тоя инстинкт. Но в това отношение нашите цариградски патриоти и   журналисти изпълняват ли своята длъжност? Колкото и да е жестока нашата присъда, ние ще  отговорим отрицателно. Цяло половин столетие вече става, откакто ние броим епохата на нашето възрождение и при всичкия видим прогрес в образованието и в развитието на известна една част от народа,  при всичкия си оптимизъм, ние не можеме да забележим никакво решително подобрение в неговия многострадален живот. Коя е причината на това? Причината е тази, че както за всяка една личност отделно, така и за цял народ въобще, преди всичко е потребно това условие, което човечеството нарича свобода и за което и у нас даже е пролеяно не малко количество кръв и мастило.

 

 

 

 

Редове от писмата на Ботев

 

 

Отново Христо Ботев!

Текстовете, на които попадам от неговата публицистика и писмата му, според мен наистина си струва да бъдат прочетени от повече хора. Заслужават да бъдат популяризирани. Дълбоката мисъл и искреното родолюбие на тази личност съкрушават, смайват, поразяват! Редовете от писмата, които публикувам тук, откриват неговото сърце, копнежите му и тревогите, въпросите, които си е задавал; болката и страданията; надеждата и вярата…

Из писмо до Ив. Драсов:

„Тая неделя гладувах два деня, а печатница вече имам; но не казвай никому. Днес съм добре. Такъв живот ми убива способностите, но дано не се продължи дълго време. Дано се даде храна на сърцето ми и на душата ми, т. е. дано влезе в друга фаза нашият политически въпрос. Сега трепнеш, а крилата ти подрязани. Всичко с принуда,, без въодушевление: иде ти и да плачеш, и да псуваш… Но аз не се отчайвам: скоро ще да запея по-весело! Дей гиди хайдутлук, че пак хайдутлук? Де го Раковски, за да станем другари и да преобърнеме сичкото хорско злато на олово и на желязо! А сега – прави сметка на гологани, които даже и на хляб не стават. Драсов! Аз съм готов за целта да употребя синките страшни средства, освен подлостта и лъжата, защото преди всичко тряба да сме човеци, после вече българи и патриоти… – Прощавай, в главата ми се въртят лоши мисли и една друга [се] затрупват… Познай и по писмото ми. В лош час съм сега…“

…………………

Из писмо до Тодор Пеев:

„Пейов! Ние не сме направили и стотната част от онова, което би могли да направиме. …природата ни не е накърнила нито умствено, нито физически — защо следователно седиме на припек и плачем, че петлите ни кълват носовете? Признанието смалява вината и нравствено, и юридически, затова се и покаях. В продължението на 8 години аз видях всичките наши герои и патриоти и виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. Гиганти тръгнали по купищата и събират мъниста, за да нанижат наниз от слава на майка си, а пигмеи се покачили на необозрими кокили и посягат със своите къси умове да уловят месеца за рогата! Наистина, ние всички сме непразни с велики идеи, но ти, Ботйов, ако си пигмей, то слез от тия конкили и потъни в калта на нищожеството, а ако си гигант, то възседни своята идея тъй, както Александър е възсядал своя Буцефал… Пейов, не се смей! Аз не съм способен да тропам по портите и да пея балдевските песни на патриотически маниер. Нека правят това други. Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите…“

……….

Писмо на Ботев до семейството му:

„Мила ми Венето, Димитре и Иванке!Простете ме, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене!Венето, ти си моя жена и тряба да ме слушаш и вярваш в сичко. Аз се моля на приятелите си да те не оставят, и тие трябва да те поддържат. Бог ще да ме запази, а ако оживея, то ние ще да бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те.

Х р и с т а“

….

До Иван Драсов:

„Наистина, най-голямата добродетел в света е любовта към Отечеството. Но какво да правиш, когато са малцина хората, които разбират, че тая добродетел съвсем естествено е основана на друга – любовта към ближния.“

Заветите на нашите Бащи, или по стъпките на времето

 

Жаравата на спомените

„Той беше толкова добър, мил с мен, обичаше ме. Никой не ме е обичал като него. И така ми липсва сега…Нямаш представа колко много ми липсва, толкова е пусто вкъщи без него…. Тази година щяхме да направим 50 години съвместен живот, 50 години брак…, ако не беше починал….“

Думите продължаваха да прииждат като бистър поток, като пълноводна река, която като че ли искаше да измие и изличи  настоящите ми дефиниции за любовта и семейството. Тук имаше нещо повече от онова, което знаех и бях виждала досега.

А тя продължаваше – така, без да я питам дори, наистина нямаше нужда от въпроси. Тя имаше нужда да говори, да предаде на някого онова, което носеше в себе си, а аз от толкова време жадувах за тоя бистър поток…,гладувах за вечността, която носеха в себе си думите ѝ.  Исках просто да я слушам и да слушам, и да слушам…

Невена Драгиева – да, бях в нейния дом, за да чуя  автентичните ѝ разкази и спомени за вече покойния ѝ съпруг – Дечко Драгиев, роден през 1924г. и починал през август, 2013г., прекарал 12 години в комунистически лагери и затвори – в Шуменския затвор, в Пазарджишкия, Софийския, в Белене няколко години.  Като възпитаник на Американския колеж, след 09.09. 1944г., е обявен за американски агент и син на капиталист, заклеймен съответно като „враг на народа“, тогава започва неговото ходене по мъките.

Освободен е чак през 1962г., изселени са като семейство в Казанлък. Чак след промените през 1989г. успяват да се върнат в София, където е родният им дом.

Години, и години на мъка и терзания, и на небивал стоицизъм. Това, което Дечко чува от дълбоко вярващия си баща е:“Никога не забравяй, че Бог е в теб. Винаги можеш да разчиташ на Него!“

След 1989г. Д. Драгиев започва издаването на в.“Персин“, където изговаря на висок глас премълчаваните истини за лагерите и репресиите там, за вярата и мъжеството на едни други, може би вече странни и далечни на нашето  съвремие хора. Няколко броя от вестника съпругата му ми показа лично.

Дечко Драгиев основава и Гражданска академия по европеистика и Лига на завършилите американски колежи, сътрудничи на: „ПРО и АНТИ“, „Демокрция“…, в редакционната колегия е на сп.“Един завет“. Преди дни, посмъртно, Невена Драгиева издава написаните му спомени, една изключително стойностна книга „Жаравата на спомените“, която държа в ръцете си. Тя събира не само историята на неговия живот, но и спомени и мемоарни есета за хората от онова време и за техните послания към нас, за други негови приятели и братя по съдба, прекарали години в лагерите, загубили живота си в плен на комунистическите репресии.

Страници от книгата са посветени и на Американския колеж. При неговото затваряне, през 1942г. с разпореждане на Министерския ни съвет, (тъй като България вече е обявила война на САЩ и Англия), има специална заповед всички американски граждани (преподаватели в учебното заведение) да напуснат страната до две седмици, Флойд Блек, директор на Колежа тогава, казва на представителите на Министерството:

„Ние не сме извършили нищо, което ни дискредитира пред България и народа ѝ…Вие сте така заслепени, че не можете да прозрете, че САЩ обича България и България винаги може да разчита на нашата безкористна и независеща от никакви стратегически интереси закрила…“

Пред мен е историята на един толкова стойностен живот, който има какво да ни предаде. Ще приемем ли посланието му?

Изключително наложително е да познаваме миналото си, особено тоталитарното си минало, за да не го повторим пак някога в бъдещето…

Вечерта, прекарана в дома на Дечко Драгиев, в компанията на съпругата му, е към края си. И двете обаче оставаме със съзнанието за нещо недовършено – недоизпита чаша кафе, недочетена книга, недовършено изречение…

И си обещаваме пак да се видим, понеже има толкова, толкова много още какво да се каже…

 

 

 

 

 

 

 

Ботев за училищата и образованието, или – какво ни беше откраднато от ИСТИНСКИЯ Ботев

Всички ние в ученическите си години  сме отраснали с поезията на Ботев, наизустявали сме цитати от негови творби. И си струваше, признавам си, все още си струва…Но някакси ти става най- малкото тъжно, когато разбереш, че през цялото това време, докато ти си сричал тези стихове за първи път, някой  упорито и последователно е цензурирал какво да влезе в учебниците и какво не, какво точно ти да прочетеш от Ботев  и какво да НЕ  видиш.

Изкарахме го социалист, комунист, атеист и какъв ли още не „ист“.

Е, той със сигурност не е бил непогрешим образец за подражание. Но, ако ще говорим за Истината, нека поне да я кажем цялата!

Познаваме: „Хайдути“, „На прощаване“, „Хаджи Димитър“. Знаем за публицистиката му…, всъщност, какво точно познаваме от нея? Много малко, това, което умишлено и съзнателно беше  прецедено през тоталитарната призма…

Е, това време свърши!

Ето какво, аз лично, не знаех за Ботев. Не знаех, че е имал такива прогресивни модерни виждания за развитието на нашите училища. Не знаех, че това, което от няколко години някои от нас алармираме в публичното пространство – че образованието е право и отговорност на родителите, а не на държавата; че за същото това образование е нормално да се  плаща от родителите, той го е казал още преди 140 години. Не знаех, че така е адмирирал свободата в американските училища – или иначе казано – „загниващият капитализъм“…

Всъщност, ето и откъсите от статиите:

„Нашите граждани са се заели да наредят училищата и да просвещават децата си колкото може по-добре; но нито един от тях не желае да жертва, т. е. да плаща за това образование. „Не може ли да стане някак друго-яче”, говорят достойните бащи, и очакват да им пусне Бог печени кокошки от небето…

Ние твърде добре знаем, че американските училища не зависят нито от правителството, нито от духовенството, а никой от нас не може да каже, че тия училища не прогресират и че тяхната програма не отговаря на тяхното предназначение. Ние виждаме  също така, че множество европейски училища се намират под контрола на министерствата и под тежките ръкавици на архиереите, но нито един от нас не може да каже, че тия училища принасят необоходимата полза и че програмата им отговаря на своето предназначение.

Мнозина мислят, че българските училища ще да се поправят само тогава, когато се вземат под контрола на духовенството или под контрола на правителството. Разбира се, че тия мнения са се появили най-напред в главите на ония наши цариградски патриоти, които мислят не за благосъстоянието на народа, а за своите лични интереси

…по наше убеждение, българските училища трябва да се оставят на мира и от правителството и от екзархията, защото всеки един баща се грижи много по-искрено за образованието на своите деца, отколкото милиони правителства, билиони калугери и легиони комисии.

Ако правителството или екзархията направят противното, то народът ще  предприеме строги мерки и против невиканите гости, и против техните насилия.  Единствената българска светиня са училищата, следователно поне те трябва да останат чисти от всяко едно вмешателство. И така, нашите училища ще бъдат наредени само тогава, когато българският народ развърже ръцете си и когато придобие своята политическа свобода. Който е вързан материално, той не може да се развива  нравствено. Ако нашите вестници и книги се боят да кажат две искрени думи, то и нашите училища няма да идат надалеч.“

в.“Свобода и Независимост“ (1872—1874)

Съвест за два лева, или жестокото убийство на свещеника Ангел Чолаков от русофилите през 1886г.

 

Ех, този Захари Стоянов – такова богатство е неговата публицистика, особено статиите, които са малко познати и тепърва се нуждаят от изследване и анализ!

Една от тях , публикувана във в. „Независимост“, бр.21, от 24.05.1886г., е посветена на живота и смъртта на  поп Ангел Чолаков, както са го наричали тогава. Героят от Съединението!

Няма много писано за този човек, още по-малко известни  са пък истинските факти от живота му и причините за неговото потресаващо – жестоко убийство.

Израснал в будно, родолюбиво, възрожденско семейство, Ангел Чолаков е  личност, която с неоспоримите си лидерски качества, мъдрост и умение да вдъхновява, се превръща в един от истинските „виновници“ за успешния край на Съединението. Той е част от лидерите, които заедно със Захари Стоянов, Никола Кръстев, кап. Коста Паница и др., го подготвят и осъществяват.

Години преди това, според свидетелства на съвременници на свещеника, при идването си в Новаково, (родното място на поп Ангел), Левски търси връзка именно с него и събранието с апостола се осъществява в къщата на поп Ангел. Ето редове от думите на Левски:

„Левски ни приказва. Казваше ни, че не бива да сме баби, че трябва да сме герои, да съюзим целия народ и да прогоним заробниците си…Викаше ни, че скоро ще се освободим…“

Обичта към България и българското сякаш е станала част от духовната същина и характер на този род.

Но не е лесно, когато се налага да вървиш срещу течението, още повече, ако пък си призван да изживееш живота си по този начин. Перипетиите и трудностите, с които се е сблъсквал свещеникът, никак не са  малко.

Ето какво пише поп Ангел в едно свое писмо до екзарха, представяйки ситуация, в която се намира:

„Никога не мислех, че ще бъда преследван така жестоко от наместника на пловдивската митрополия , что-то да я докараме до положението да бъдем лишени аз и семейството ми от насъщния хляб, без да имаме абсолютно никаква вина. …“

И малко по-късно – до Захари Стоянов:

„За нас  идеите, началата ще стоят по-горе от всичко, защото ние не мислим нито министри да ставаме, нито  (висши) чиновници“.

Настъпва Съединението, празникът, славата, радостта… Веднага след това обаче, както знаем, започва истинската битка и истинското устояване – битка за удържането на тази победа, като най-непримиримият наш враг се оказва официална Русия – с нейните представители и тайни агенти в страната ни… Захари Стоянов пише:

„Нека на техните черни души тежи кръвта на поп Ангел, нека тяхната продадена съвест ги безпокои, нека те отговарят пред лицето на народа!“ 

 

Какво всъщност се случва?

Кризата, в която се оказва България, си има своите конкретни параметри – Русия иска детронацията на Батенберг, заради успеха на Съединението и затова, че той не се поддава на нейните провокации. Руската дипломация подготвя, чрез подкупи и измама,  свалянето на княза.

Изборите през май, 1886г. се очертават като ключови за страната ни, затова руските дипломати у нас, с помощта на своите агенти се заемат да провокират метежи и размирици у нас, като целта е те да станат повод за руска окупация.

Поп Ангел е един от кандидатите на тези избори в Хаджи Елес (гр. Първомай), тъй като името му е добре известно – като „героят от Съединението“, свещеникът има реални шансове да спечели. Затова руската дипломация решава да го премахне от пътя си.

В изборния ден, малко преди да започне гласуването, около 500 пияни селяни, насъскани от русофилите, подкупени от тях с вино и с по два лева на човек (осигурени от руското консулство в Пловдив),  обкръжват къщата, в която се намира Ангел Чолаков. С  виковете:

“Да живей Русия и руския цар, той ще ни купи волове, няма да взема данък, а поп Ангел е против Русия.“

 

- те линчуват свещеника, като трошат главата и кръста му, а тялото му е разкъсано на парчета. Така той умира на 35-годишна възраст. Зловещото убийство  разтръсва страната и поп Ангел по-късно е погребан в присъствието на няколко хиляди човека – като герой.  

Ето и съдбата на децата му, за които е напълно подходяща народната мъдрост, която гласи:

“Крушата не пада по-далеч от дървото.“

 Седмица по-късно се ражда третият син на поп Ангел, който е наречен на името на баща си. Синът продължава неговото дело. Той защитава независимостта на България край Одрин по време на Балканската война и получава орден „За храброст”. Най-големият син на поп Ангел, Димитър Чолаков, завършва право и става военен прокурор. Вторият син, Тодор Чолаков, е учител, участвал като доброволец в Балканската война, където обаче умира от холера. Дъщерята на поп Ангел Ивана се омъжва за учителя Георги Ковачев, който е член на Станимашкия таен революционен комитет за Съединението, а също участник в самото Съединение.

Родолюбие не на думи, а на дела!

Колко малко обаче знаем за подобни личности, жертви на престъпленията на официална Русия и колко малко говорим и пишем за това!

Мисля си, че вместо на купчината ненужни конференции и чествания в Деня на будителите, да редим шаблони и заучени фрази от типа на: „Поп Ангел е станал жертва на ниски политически борби…“, нека си кажем истината такава, каквато е била.

Или поне, ако ние не можем, нека оставим хора като Захари Стоянов да ни я кажат, че този герой „е паднал от руски рубли“:

„ Ти умря в борба с чуждата опека, ние, останалите твои другари, ще последваме благородния ти пример!“

 

Библиография:

1.Захари Стоянов, „Средство да имаш врагове“, публицистика.

2.Янко Гочев, „Поп Ангел Чолаков става жертва на първото политическо убийство в свободна България“.

 

 

 

Димитър Талев разказва за себе си и комунистите

Здравейте приятели!

Наближава 09.09 – няма как да забравим тази дата, нали?

Превратът на 09.09.1944г. – истинска катастрофа за България, която само беше започнала, най-травматичните преживявания тепърва предстояха. 

Убиването на българската интелигенция, чудовищната саморазправа с мислещите хора на България! Един от тях – писателят, за когото има няколко статии в този блог – Димитър Талев, е прекарал повечето от живота си след 1944г. в затворите, преследван, и в комунистическите лагери. 

Мемоарната книга на Христо Огнянов (журналист от „Зора“, по-късно и от „Свободна Европа“), „Срещи през годините“, събира историите на няколко негови съвременници, част от които са Димитър Талев и Данаил Крапчев. Сборникът дава глас на разказите на самия Талев за преживените от него страдания по време на лагерите и затвора. Ето какво споделя писателят:

„Останах жив по една случайност. Бях арестуван незабавно, натикаха ме в Дирекцията на народната милиция, така са прекръстили Дирекцията на полицията. Заведоха ме документално в списъка на арестуваните…

Един ден някой тропа на килията, в която се намирах сам. Насреща ми Лев Главинчев. Нали знаеш, той бе озлобен още като студент срещу всички вардарци, членове на Македонското студентско дружество „Вардар“, защото бе изключен за пораженско държане. По-късно конспирираше с тъй наречените протогеровисти против нас. И ето ни един срещу друг. Аз – безсилен затворник в килията, той – с пистолет и сабя, в чин полковник, би ме убил на място… Гледа свирепо и клати глава. Какво можех да направя срещу тази национална отрепка? Виждал си как един вълк в зоологическа градина се върти в железния кафез. И мене не ми остана нищо друго: демонстративно започнах да обикалям килията си, без да поглеждам своя палач. Невероятно напрежение: всеки миг би могъл да ме разстреля… Но моите обиколки из килията очевидно го изкараха от търпение, той тръшна вратата, както я бе отворил и изчезна….

Един невзрачен журналист на име Димитър Талев е бил ликвидиран, вместо мен.

Само така може да се обясни моето оцеляване. За да ме измъкне от Дирекцията, Главинчев е трябвало да се разпише, че ме поставя под своя власт. …

Един ден  бях крайно изненадан, когато ми съобщиха да се приготвя, за да се върна в София. Бил съм освободен. Придружаваше ме човек от милицията. При всичката си немощ с последни сили закретах… Бях повече сянка, отколкото човек. Минахме по една улица. Зави ми се свят, прилоша ми, щях да падна, ако не бях се  опрял на една врата, която неочаквано се отвори… Отвътре изтича една жена. Когато ме видя, изпищя като ухапана от змия и изчезна в къщата. Толкова съм я изплашил с окаяния си вид. Не бях се оглеждал в огледало и не знаех как изглеждам. Когато се огледах, едва не изписках като жената. Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх. Слаб, кожа и кости.

Съпровождащият ме милиционер ме отведе в Дирекцията на „народната“ милиция. Вървим през разни коридори, а на мене ми тъмнее пред очите… Спряхме пред една врата. Почука, отвори, бутна ме в стаята и каза: „Ето го!“

Стоя ни жив, ни мъртъв, едва се държа на краката си. В дъното на стаята голяма маса, зад нея мъжага. Седи с наведена глава, тъй че му се вижда вратът, дебел като на пехливанин. Повдига бавно главата си поглежда ме, потръква очите си, пак се навежда над масата и започва да се смее или по-добре да се кикоти. Отново вдига глава, сякаш не вярва на очите си, пак се навежда, но този път издава гръмлив смях. А аз стоя безпомощен, мъча се да не падна. Пак вдига главата си, но вече не се смее, а гръмко извика: „За тебе се застъпва другарят Георги Караславов! Махай се“! Излязох унизен, съкрушен. Не си спомням как съм стигнал, или по-точно. как съм бил заведен в къщи. тогава именно видях лицето си и разбрах защо изписка жената в Дупница. Разбрах, че тоя бикоглав чиновник не е могъл да си обясни защо Георги Караславов се застъпил за подобно човече.“ 

Като чета такива редове, си мисля – колко ли още подобни истории си стоят там – заровени под праха на времето и забравата, неразказани, непрочетени – съзнателно укривани от бъдещите поколения и от нас…

Истории, думи, гласове, които носят  със себе си едно-единствено послание: Никога вече комунизъм –  НИКОГА!