Тодор Панов

Тодор Панов

Тодор Панов – според повечето учени той е един от основоположниците на социологията в България. Живял е в началото на 20 век. Автор е на книгата „Психология на българския народ“ и още: „Социално-икономическите утопии“ ,  „Психология на масите и опит върху психологията на българския народ“. Характеристиките и анализите, които ученият прави относно българската народопсихология са верни и задълбочени. Базирайки се на основни категории фактори, които детерминират  характерологията на един народ, Т. Панов анализира по впечатляващ начин българина, българската душевност.

И въпреки това, той е един много непознат учен на широкия читателски кръг – в Националната библиотека  за него не може да се открие нищо, освен книгата му „Психология на българския народ“, издадена в далечната 1914г.  и преиздадена чак през 1992 г.

Причината за това е, че неговите изследвания  са забранени от комунистите и иззети веднага след преврата през 1944г. като „вредна“ и опасна литература.

Лично аз, когато науча, че комунистическият режим е обявил една книга за вредна и опасна, това за мен е ясен сигнал, че тя задължително трябва да се прочете! И винаги дава добър резултат!

Е, да видим какво толкова „опасно“ има в книгата „Психология на българския народ“.

На интересни и доста остри редове може да се натъкне човек, докато чете някои от страниците…И, да, признавам опасно е…, понеже се говори истината!

Авторът е отделил доста страници само за да развенчае мита за нашата „освободителка“ – Русия, бичувана е лъжетеорията за славянския ни произход, или както самият Т. Панов нарича цялата тази глава:“Славянската басня“, оттам и панславизмът, заедно с аспирациите на Русия към завладяване на Балканите, а не освобождаване и т.н, и т.н.

И всичко това е излязло на бял свят в научните среди още през 1914г., после забранено и скрито от нас за десетилетия…

Нека прочетем извадки от книгата:

Такова мнение, че българите са славянски народ, според нашето дълбоко убеждение, няма никаква научна обосновка и напълно справедливо може да бъде наречено – „славянска басня“. Твърде интересно е да се проследи възникването и разпространението на тази басня….

Славянската басня няма под себе си никаква научна почва, измислици са теориите за постепенното превръщане на българите в славяни: превръщане, което по мнението на едни учени е ставало  в разстояние на 150 години,  а според други са били нужни 250…..Те забравят обаче, че  такива превръщания са почти неизвестни в историята, особено пък в такъв кратък срок. Българите са били по-културният народ, от славяните, как така по-малко културният поглъща по-интелигентния?…

Официална Русия не само не се е отказала от своята заветна историческа мечта да завладее  Цариград и Дарданелите, но с всички средства, чрез широко организирана и субсидирана тайна организация, е поддържала и разпространявала баснята за славянското произхождение на народите на Балканския полуостров.

Едно е било ясно за Русия – завладяването на  Цариград и Дарданелите е невъзможно без завладяването на целия или поне на по-голямата източна част от Балканския полуостров….

В своите завоевателни стремления, официална Русия не се е спирала пред никакви подлости, гнусотии и провокации…

Теорията за панславизма е проповядвана от подкупените агенти на руското правителство.

Истината!

Казана преди цял век и то от личност с влияние, основоположникът на социологията и военната психология у нас, който пише знаменателни редове за характера и психиката на българския войник!

Когато изровим такива личности от пепелта на забравата, ние откриваме истината за корените си – относно това какви учени, писатели, революционери и философи сме имали.

Аз смятам, че именно тогава, вече разбрали кои наистина сме, можем да преживеем изцеление в своята идентичност като нация!

 

 

 

Спомени за Димитър Талев като концлагерист в мина „Куциян“

 

Димитър Талев е един от основните матуритетни автори, които присъстват в изпитната програма на зрелостните ежегодни изпити за 12.клас. В учебниците  и препоръчаната научна литература – елитна библиография, която всеки преподавател има отговорността да осигури на младите хора, ще открием безкрайни редове с анализи, интерпретации, резюмета, планове за съчинения – все за Димитър Талев и проблематиката, визирана в романа му ‘Железният светилник“. Този роман наистина си заслужава да бъде прочетен, още повече, че прототип на неговия главен герой Лазар Глаушев, е една изключителна личност – Методий Кусев, за когото вече има публикации в този блог!

Така че, ако наистина има търсещи хора сред дванадесетокласниците, съществуват доста източници, които те могат да използват.

Какво обаче не биха могли да открият нашите деца в споменатите вече учебници, помагала, научна литература, предназначена да ги подготвят за матурата? Ами, ето това – СПОМЕНИТЕ  за пребиваването на  Димитър Талев като  КОНЦЛАГЕРИСТ  в мината ‘Куциян“, разказани от писателя Йордан Вълчев, който  е бил концлагерист там по същото време. Публикувам представената случка без каквато и да било промяна, заедно с линк към източника накрая:

 

Концлагерист в мина „Куциян“

Събитието се случи на 20 декември 1947 година, в късна вечер – около 20,30 часа. Тогава групата, в която беше и Талев, имаше задача – под светлината на силни прожектори да товари във вагонетки свличащите се лавини въглища след разрушаването на пластовете с експлозив.

По едно време лопатата се забива в нещо меко… Ето че още по-меко. И ми дойде страшната мисъл! Започнах да крещя: „Прожектора, седми забой, право надолу!“ Хвърлям лопатата, хвърлям се във въглищата, разравям с ръце… Христо още не е „загрял“, но едновременно виждаме трупа на Димитър Талев. Аз се вцепенявам, но Христо скача и сяда върху корема на Димитър Талев, вади от горния си джоб кръгло огледалце… слага го на носа на Талев, подвиква „Жив е!“, стиска корема на Талев с коленете си, започва да се влачи нагоре-надолу по гърдите, крещи ми да отворя с клечка зъбите. Клечка имам в пояса – плоската, с която си чистя лопатата. С едната ръка разтварям устните, с другата ръка човъркам между зъбите, подвивам, започвам да разчеквам ченето. Христо бърка с два пръста, крещи „Не си е глътнал езика.“ И както се въргаля по корема на Талев, завира уста в неговата и го „помпа“ със своя въздух. Всички прекратиха работата и ни заобиколиха… Талев тъкмо почва да си мърда клепачите. Наскоро се свести напълно… Отидох зад Талев и започнах да го тегля под мишниците – да седне удобно. После лазя до моята торба и подавам шишето с вода. Той отпи, въздъхна и каза: „Бях на седми забой, получил съм синкоп, имам си го отдавна, имал съм дни и години, сърцето пак тупа, оживях!“

И се засмя. Постлах два шинела, положих го да легне на равно място, намерих на другия забой два шинела, завих го… Намерих и очилата му.“

Йордан Вълчев
писател

http://arhivmacedonia.blogspot.com/2010/01/blog-post_2884.html

Методий Кусев и социалистите – една почти невероятна история

220px-Todor_Kusev

 

Методий Кусев, чието истинско име е Тодор Кусев, е един от водачите на движението ни за църковна независимост, старозагорски митрополит и активен обществен деец.

Методий Кусев е известен и с ключовите си прозрения относно проказата на русофилството, която все още си се разпространява сред народа ни, и в този блог има статия за това.

В интернет пространството съществуват различни материали за дейността и приноса на старозагорския владика, ще трябва доста да порови човек обаче и да свърже някои отделни  елементи, представени случки из живота на първите ни социалисти, за да достигне до някои интересни факти и примери от живота на М. Кусев, които е много важно да се знаят днес. Оказва се, че той е бил един от най-ревностните противници на социализма и социалистите, издавал е дори вестник „Отбрана“, в който е изобличавал атеистичния характер на социалистическата пропаганда.

Една голяма част от живота си свещеникът прекарва в постоянна и систематична борба със социалистите. Пише съчинението „Възпитанието в духа на християнството и безбожието“, където ключово важна е главата „За безбожието и социализмът“. Според Кусев правото на собственост е неотменимо за всеки човек. „Безбожният социализъм“,  казва владиката, е „сеятел на разврата, поразител на морала, враг на общественото благосъстояние и подкопател основанията на държавното могъщество“.

Интересен е животът на Методий Кусев, истинска епопея за една перманентна борба , чиято цел е била  отстояване на истината. Друг подобен пример в това отношение, за мен лично, е Стефан Стамболов.

Борбата на духовника е била предимно с едни от най-често срещаните разпространители на социализма тогава – учителите. Неговата  мащабна антисоциалистическа дейност е показателна по отношение на това, че топ социалистите от онова време, или първите разпространители на тези идеи, създават и свой вестник „Временен лист“, чиято цел е била една- единствена – война срещу владиката до неговото пълно дискредитиране или премахване. В един момент те наистина замислят и опитват атентат срещу него – напълно неуспешен обаче.

През 1901г. един от най-популярните социалисти тогава Иван Кутев пише обемистата си книга (която самият той  обаче нарича брошура) „Владиката Методи Кусевич пред обществения съд“, където подробно представя „престъпленията“ на митрополита срещу социалистите, дава израз на справедливия си (както той  си вярва) гняв.

Кусев не се задоволява с отделни акции, беседи и проповеди в села и градчета, където говори срещу „заразата“ на социализма, показва вредата от неговите несъстоятелни и  извратени принципи. Като вижда, че няма кой знае какъв отзвук в обществото като цяло, и от страна на църковната и държавна власт, между 1904 до 1920 година, митрополит Методий завежда над 20 углавни дела срещу Иван Кутев, Никола Габровски, Георги Бакалов, Евтим Дабев и други социалисти. Повечето от делата завършват с неуспех за митрополита, но той не се отказва и пише редица протестни писма до Светия синод.

Много съпротива и немалко борби и страдания е принуден да преживее Методий, широко мащабната кампанията, която социалистите провеждат срещу него среща и явна, и скрита подкрепа от лица на ключови позиции.  След години борба, писма, жалби и дела, правата на митрополита са отнети и Методий освободен от поста си, две години преди смъртта си обаче, (умира през 1922г.) той е реабилитиран отново.

Както можем да видим, не им е било лесно на първите социалисти, още една причина, поради която те представят себе си като мъченици на своята идея и герои на собствената  си „вяра“. Едно произведение (за тези „мъченици“), в което се описват техните дела, е очеркът на Чудомир „Първите“, където са представени исторически факти около навлизането на социализма в Казанлъшкия край.

Едно от основните лица, които очеркът представя (главният герой) е митрополит Методий, с чиято упорита, методична и огромна съпротива социалистите имали нещастието да се сблъскват на всяка крачка.

Ето някои факти: учителите от Казанлъшката околия и от самия град Казанлък са едни от първите, които се заемат с мисията да разпространят социалистическото учение. Е, тези хора обаче не били подготвени за подобен отпор и то предимно от страна на свещеници.

Затова някои от тях се оплакват, (извадките са от книгата срещу М. Кусев):

„Всяка година — се казва на стр. 107 — учителите от епархията на Кусевич са подложени на най-убийствен кадрил и като се знае, че на този кадрил стават жертва най-способните учители, лесно е да се разбере какво е изобщо положението на учебното дело.“

Ето и едно писмо от тогавашния кмет на с. Елхово, което си е доста сериозно предупреждение към един от проповедниците на социализма. Ако сега имахме повече такива кметове….!!

„По донесение от страна на населението от поверената ми община се научавам, господине, че Вие сте дошъл с цел да държите разни речи и развивате социализма. По повод на това заповядвам, господине, щото още с получаването на настоящото ми (писмо) да впрегнете каруцата и да си заминете, без да се обадите, в противен случай не отговарям.

С. Елхово

Общински кмет: Д. Мартинов“

Вестник  „Селски глас“ от 1895 г. пък пише:

„Тайната заповед на негово преосвещенство старозагорския владика Методи Кусевич се прилага вече в изпълнение. Тия дни оризовският поп Доньо е ходил при него в града да му съобщи, че селский им учител приличал да е социалист, та питал наместника имал ли право да го набие хубаво.

— Не само да го биеш, а и да го убиеш имаш право — отговорил светиня му.“

„Той (Кусев) – се казва пък в една жалба срещу владиката –  проповядва изтребление на социалистите, но то е затова, защото те са най-неподкупните и най-верни пазители на народните интереси“

Това са само част от оплакванията на социалистите срещу старозагорския владика. Един от свещениците, който впоследствие от страх се обръща срещу него, заявява, че съществува една шайка от няколко души, в която влизал и той сам, и която имала за цел да премахне К. Бозвелиев, Е. Дабев и Георги Кирков и още няколко граждани. Да извършат това, казал свещеникът, им  било  заповядано от старозагорския митрополит М. Кусев, от когото имали и писмо.

Е, май тук наистина става въпрос за един различен човек, за различен тип вяра и много нетрадиционно, непознато за християнската общност тогава разбиране и ценностна система.

Активната гражданска позиция, която по различни поводи и събития, постоянно се е налагало да заема и отстоява М. Кусев е достойна за респектиране, би трябвало поне на децата си да разкажем за този човек. Лично аз смятам, че ако по онова време, имаше повече хора, които да го подкрепят и да застанат до него, а не срещу него, България сега нямаше да е в това състояние – да целува подметките на своята „двойна освободителка“ вече десетилетия наред.

Целият му  живот е точен израз на това, което самият той казва за себе си:“От младини и като светско, и като духовно лице бях посветил целия си живот в служение на народните интереси”!

 

Библиография:

1.Чудомир „Първите“. История на социализма в България.

2.„Владиката Методий Кусевич пред обществения съд“.

3.Материали за М. Кусев в Уикипедия.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Авантюрите на руския царизъм, или някои същностни особености и деформации в народностната ни характерология и психология, предавани от поколение на поколение с векове.

1536603_727412230603703_1267795381_n

 

Да, малко дълго е заглавието, дълга е и статията, но си струва!

Книгата „Авантюрите на руския царизъм“ , която в момента чета, представлява сборник с документи от Руския окупационен фонд, за който сборник вече има статия в този блог.

Да, повечето хора  знаем за имперските амбиции на Русия, известно ни е също, че последното нещо, което би могло да се каже и напише за войната през 1877-78г., е, че тя е била освободителна за българите. Кое е интересното обаче този път?

Няма как да не бъде разтърсен човек, когато прочете тези документи, писма, телеграми от Руския окупационен фонд.

„Завладяването на България трябваше да бъде осъществено по незабележим начин и при това така, че да изглежда като „сбъдване на желанията“ на самия български народ.“ – се казва в един от документите.

Ето и писмо на руският император Александър Трети от 12.09.1885г. до началника на генерлния щаб – Обручев, което писмо  показва, че по въпроса за онаследяването на вековните имперски апетити на руските владетели, самият Александър Трети е бил достоен приемник на  „Освободителя“ – Александър Втори:“ Според мен – пише той – ние  (Русия) трябва да имаме една главна цел – да овладеем Константинопол, за да се утвърдим веднъж завинаги в Проливите и да знаем, че те винаги ще бъдат в наши ръце. Това е в интересите на Русия и трябва да бъде наш стремеж, всичко останало, което се случва на Балканския полуостров, е второстепенно за нас. Стига сме се правили на симпатични в ущърб на интересите на Русия. Сега славяните са длъжни да служат на Русия, не ние на тях.“

Ако някой все още е имал каквито и да било съмнения относно  истинските намерения на Русия,  иначе казано завоевателните ѝ аспирации, смятам, че този документ елиминира всякакви колебания.

Горе-долу по същото време (през март 1886г.) руският официален вестник, издаван от Московския университет, „Московские ведомости“ пише: „Единственото решение на настоящата криза е окупацията на България. В България е нужен не дипломатически представител…, а комисар с дикататорски права…“

Явно обаче (както между впрочем е ставало въпрос и друг път ), не всички българи са адмирирали тези точно намерения на Русия, след като един от руските дипломатически агенти в България А Кояндер, се жалва от неуспеха на своята мисия, в писмо до  шефа си, като казва:“Не мога да Ви съобщя нищо утешително. Напротив, длъжен съм да Ви призная, че от ден на ден все повече и повече губя надежда да изтръгна нещо от българите. За съжаление, освен лъжи, недоверие и неприязън към Русия, тук аз не виждам нищо друго.“ (07.06. 1885г.)

Руските агенти обаче са си били винаги налице сред българския елит – в изобилие. Години, години и години се е предавала тази същностна черта и характерологична особеност в българската психика –  хамелеонската природа, склонността към угодничество и предателство заради осигуряване на собственото  оцеляване на каквато и да е цена. Адаптивност, без значение какъв ще е резултатът.

Затова Русия винаги е могла да купи хора от елита на нашата интелигенция по времето на Стамболов, през периода на комунистическия режим,  също и днес.

Един дълъг списък от руски агенти е представен на няколко страници в този сборник, хора  –  поети, писатели, депутати, инженери, военни,  министри, фабриканти, земевладелци. Сред тях са поетът Иван Вазов (който е бил член на постоянния комитет към  Източна Румелия), Михаил Маджаров, Стефан Бобчев, Петко Каравелов, Димитър Бракалов, който е избран и за кмет на Бургас, и др.

Ето части от писмата на тези и други наши агенти до руски консули и високопоставени лица, където нашите хора отправят своите молби за по-скорошна окупация на България от Русия.

Извадка от писмо на Димитър Бракалов до руския консул, 09.01. 1887г.:

„…по наше дълбоко убеждение, единственият път за спасението на нашата нещастна страна е руската окупация, но не временна, а продължителна- най-малкото седемгодишна, тъй като на руснаците ще се наложи да превъзпитават цяло едно поколение….

Само в окупацията виждаме спасение и защо руското правителство я отлага непрекъснато?“ (Димитър Бракалов)

Ако прочетете публикациите в интернет пространството относно личността на Бракалов, ще откриете хвалби за неговите заслуги, благотворителност, приноси и т.н. , само не и тази информация!

Ето и извадка от официалното Обръщение на представители на българската интелигенция към руския император Александър Трети, което е доста дълго, но помествам само част от него, подписано е от хората: Драган Цанков, Маджаров, Д. Бракалов, Бурмов, Гешев и др.:

„Ваше Високопревъзходителство, окупацията на България от Русия е необходима и неизбежна. Тя е така неизбежна, както и последната освободителна война…Окупацията на България е необходима не само от политическа гледна точка, но и за да избави България от нравствено разлагане….

За да се възстанови и възсъздаде изкупената с руска кръв България и да се направи възможно тържеството на славянското дело и православието – това средство е руската окупация!

Българският народ я очаква с голямо нетърпение, защото само в нея вижда своето избавление.

…С голямо нетърпение и всеобщ възторг народът ще посрещне в страната ни въдворяващите ред руски войски от нашата покровителка Русия!“

???

Е, остава въпросът КОЙ  точно „народ“ ще посрещне „с всеобщ възторг“  руските войски? А може би пък имаме народ и народ; българи и българи?!

Щом и до днес се сблъскаваме с подобно лакейничене, подлост и престъпна злонамерена продажност от страна на ключови хора от нашия елит,  жертви на собствената си хамелеонска природа, готови на всичко заради своето добруване.

Но ги има и онези другите, различните, хората  като Стамболов, Захари Стоянов, Левски…,(може би като теб и мен), хора, които винаги са били отвъд лимитите,  отвъд мисълта за мен и моето….Хора – визионери,  които знаят как да мислят и мечтаят  за нещо повече от себе си. Личности, които разбират, че  дори и да успееш със своето постоянство, жертви и упорство, да промениш живота само на един човек, пак си е струвало.

Искрено вярвам, че именно заради такива хора, руските ( а и още други подобни в нашата история) инвазии, хищни планове и намерения към  страната ни, не са успели!

Заради тях които са платили за своето свободолюбие!

 

 

 

 

 

 

Димитър Димов и тоталитарните критици.

„Тютюн“- едно от най-актуалните и често интерпретирани произведения на Димов, част  от матуритетната програма за 12-ти клас, преподавам го в момента. Как може обаче да преподаваш Димов и да не кажеш на всички тия млади хора какво всъщност е преживял този човек, след като издава романа си , книга,  която, така или иначе, се оказва изключително неудобна за маститите ни литературни критици по онова време – хора, верни на своята Партия, достойно защитили интересите ѝ –  с едно унизително престъпно лакейничене.

През 1952 година излиза „Тютюн“ , книгата предизвиква огромен читателски интерес и ГОЛЯМО ПРЕСЛЕДВАНЕ за автора си. Димитър Димов е обвинен, че поддражава на западната литература и не пише по модела на социалистическия реализъм.
Ето част от обвиненията, отправени към него от утвърдени български писатели, някои от които си СЕ ИЗУЧАВАТ И ДНЕС:
„Влиянието на буржоазията най-много личи в начина, по който той (Димов – б. а.) описва положителните герои“ -(ПАВЕЛ ВЕЖИНОВ)
„Димов никъде не дава някой от положителните герои да си мисли за Сталин, за утрешното време…“(СТОЯН Ц. ДАСКАЛОВ)
„Димов… кръщава буржоазните си героини с красиви имена като Мария и Ирина, докато образите от работническата класа са с груби имена – Спасуна и Варвара.“ – (СТОЯН КАРОЛЕВ)

Преследването срещу Димов е водено от ГЕОРГИ КАРАСЛАВОВ.

Изброените писатели, заедно с някои други, отправят нелепи и смешни обвинения и въпроси към автора:

Защо народната борба е на  заден план, отрицателните герои като буржоазията, богаташите, са така симпатични и са в центъра на вниманието, а положителните персонажи (работническата класа) са наистина бедни образи? Текстът на Димов демонстриарал антимарксически позиции. Защо героите от работническата класа са  толкова уродливи и гротескни, защо Шишко е с едно око и е дебел? Защо вратът на Динко е червен и набръчкан, а пък Спасуна пие ракия?

„Работническата класа е представена като отрепка.“

Димов е остро критикуван и затова, че се учи от писатели като Съмърсет Моъм и Хемингуей, препоръчана му е съветската школа на Ал. Фадеев и В. Катаев.

И жалко, и тъжно, и възмутително – авторът на „Тютюн“ е принуден да преработи романа и книгата излиза в корегиран вариант. Днес вече познаваме оригинала, първоначалната версия…

Кое е хубавото обаче, и ценното в тая история, която ви представих – че каквото и да правят тези и днес познати ни комунистически подлизурковци, не могат да пресметнат, озаптят, или пък затворят копнежа по свобода. Истината има силата да пробива напред и да руши преградите пред себе си. Имало е свободолюбиви личности тогава, има ги и днес.

Всъщност написаното от мен,  включително и някои от цитатите, са част от урока за Димитър Димов в Учебника за 12-ти клас, който учебник е на изд.Просвета с автори: проф. Албена Хранова и проф. Инна Пелева.

Обичам такива уроци!

.

 

Тревожни въпроси

Светът около нас сякаш безнадеждно обеднява.

Бездомни и безродни скитат случайни спомени за едно отминало време, като стари улични музиканти, просещи шепа внимание, стиска уют…

Нашият свят безвъзвратно осиротява от своите идеали, тъжен, като оня свободолюбец Дон Кихот, остарял и помъдрял на своя смъртен одър – без мечти, без идеали, без илюзии – напълно „излекуван“ от лудостта си, изцяло на себе си вече…

Така и ние, нашето поколение -„помъдряхме“…

Няма подвизи, няма герои, няма и свобода.

„Кои сме, накъде отиваме?“ – тревожните въпроси на нашите деца!

„Докога така, докога?“

Преглътнали прямите отговори, търпеливо избягваме упоритите им погледи.

И те си тръгват, загърбили Дебеляновите скрити вопли („Да се завършен в бащината къща“), забравили вече и въпросите си.

Преди няколко дни дойдоха при мен момчета от предишния ми випуск, който се дипломира преди две години, бяха с най-висок успех и най-добрите от всичките паралелки с икономически профил, които сме имали в последните години.Бяха дошли, за да ми кажат „Довиждане“ преди да си тръгнат – напускаха България. Някои от тях са вече в Германия,  други отиват в Прага, повечето, с които съм говорила и говоря напоследък повтарят едно и също:„Тук вече не може да се живее, госпожо, нали виждате какво става…Невъзможно е.“

А са умни момчета, студенти в Техническия университет, в СУ….

И започнаха да ми разправят как се продават и купуват изпити в родните ни висши учебни заведения, кой преподавател  какви изисквания имал и каква точно сума искал – за тройка, за четворка?!

Преди време Левски беше написал в тефтерчето си „Народе“ – с четири въпросителни накрая….

Страната на Левски, Захари Стоянов, Стамболов е като болната обречена жена с кръвотечението, за която разказва евангелската история. Животът ѝ изтичаше от нея. Животът изтича и от България – децата ни я напускат. Онази жена обаче се протегна към Божия Син, докосна се до дрехата Му и получи своето чудо.

Колко? Колко още живот трябва да изтече от нас? Колко поколения ще трябва да изгубим, докато изгладнеем до толкова за Него, че да се протегнем като нация към Дрехата Му?

Да…Тревожни въпроси.

 

 

 

Спомените на един русофил

download

Академик Михаил Маджаров е живял в периода от 1854 до 1944г. Той  е български  политик, народен представител, бил е министър на вътрешните работи, министър на войните, министър на външните работи, кмет на Пловдив, писател. В един период от време Маджаров е доста актуална и активна фигура в българското политическо пространство. Той е и един от най-ревностните русофили в България, заедно с Иван Вазов. Негови биографи и изследователи го определят като личност „с ярка русофилска насоченост“.

Известен е случаят  на Великден 26 април 1926 г. в Ерусалим, в руския православен храм „Вознесение”, когато  Маджаров пее дитирамби за панславизма и православната руска душевност.

По времето на управлението на Стамболов и той, и Вазов са принудени да емигрират. Маджаров познава и контактува с ключови фигури от Русия през периода на руското управление в България, след войната през 1877 – 78г.

От писателската му дейност внимание заслужават неговите „Спомени“. Те представляват една голяма като обем книга, в която той предава свои преживявания, важни събития, прави характеристики на отделни личности.

От казаното дотук за  Маджаров бихме могли да предположим, че  тези негови Спомени ще са пропити от русофилство – съзнателно, целенасочено, ясно заявено. Да, така е!

За мен лично обаче представляваха изключителен интерес определени откъси от тази книга.

Завършил Робърт колеж, Маджаров си спомня за американските и английските мисионери като за едни много достойни личности и добре подготвени предагогически специалисти, хора, които никога не смесвали преподавателската си работа с  пропагандирането на своята протестантска вяра.

„Предположението, че България ще послужи като мост на руските ЗАВОЕВАТЕЛНИ ПЛАНОВЕ  плашеше еднакво и американци, и англичани.“ – пише М. Маджаров относно мисионерите.

Не може да се отрече тяхната прозорливост, оказаха се прави!

Имайки предвид споменатото вече подчертано русофилство на автора, много интересни и любопитни са наблюденията му относно посрещането на руските войски в някои български провинциални градчета като Копривщица например. Маджаров предава спомените си относно изтеглянето на турското население, прогонено от „освободителните“ войски:

„Правеше ми впечатление, че тук (Копривщица) хората разказваха много повече потресни сцени за страданията на изселващото се турско население…, отколкото за подвизите на освободителните войски, които те едвам бяха видели.“

Въпросните редове отново разрушават митовете, изградени в умовете на няколко поколения българи – за голямата радост и ликуване, с които били посрещнати руснаците след войната през 1877-78г.

„От руските войски през Копривщица бе минало само едно малко отделение, колкото да познаят копривщенци, че има промяна на режима. Това малко отделение се бе спряло  само за един ден и една нощ, колкото да изгони или залови закъснели турски бежанци….

Милостиви копривщенки даваха по едно коматче хляб на изгладнелите деца… …Някои спираха турските семейства да се огреят, но те бяха много изплашени.

Разказите си за турските страдания някои копривщенци придружаваха с изказването на искрено състрадание“

Пребиваващ през периода на руското временно управление над България в Пловдив, Маджаров предава и разговорът, който е трябвало да водят, той и още няколко поканени лица, с руския императорски пратеник, който от самото начало съвсем прямо ги попитал кои са причините, че населението в техния окръг не желае да се примири с новия ред?!

Е, това май наистина променя представите ни за онова време! Какво всъщност се е случило? Истината, казана от един русофил, предпочел да остане обективен към фактите.

Искрено вярвам този тревожен, непримирим дух, жаден за независимост, който са носели както Левски, З. Стоянов, Стамболов, така и едни съвсем обикновени неизвестни българи – мъже и жени – да успее пречупи страха, малоценността и чувството за незначителност, вкоренени  в българската колективна психика и от дълбочините на нашите гени да избликне като артезиански кладенец оня непреодолим копнеж по Истина и свобода!

 

Библиография:

Михаил Маджаров ‚Спомени, С.,1968г.

 

Стоян Михайловски

 

356659_375_282_4x3

В настоящата статия публикувам различни извадки от отделни произведения на Ст. Михайловски, които са много рядко срещани в публичното пространство, някои от тях са съвсем преднамерено зачеркнати или оставени на заден план, а самият писател е обявен за „отчужден от българския литературен процес“, „неуспял да реализира творческата си дарба“. Произведенията му  са негативно етикирани като:  пълни с „философско-моралистична религиозност и абстрактност“. И, естествено, заключението на тези наши критици и изследователи е категоричното: „не е блестял с особени художествени качества“ ?!

Е, зависи какво точно е  разбирането ни за художественост. Ако тя означава идеализация и преклонение към „авангардната“ революционна лирика, възпяваща Партията, пролетарското движение, „светлото“ социалистическо бъдеще, да, от тези автори Михайловски със сигурност е „отчужден“.

Ако ли пък  става въпрос за критици и изследователи от последните години, след Прехода, от тях Михайловски е обявен пък за: „неспособен на социално адаптиране“, „писател, който стои доста странно в контекста на съвременните национални културни процеси“?!

Може би и това е истина, тъй като някои от съвременните изследователи, за които текстовете на Михайловски са трудно четими,  са по- склонни да нарекат творбите на Александър Вутимски, (който е първият в нашата литратура автор на стихове с хомосексуална тематика, и то стихове, разкриващи агресивна хомосексуална еротичност!!) – „прогресивни“.

По тази причина смятам, че повече читатели, особено  младото поколение, трябва да познават дълбоките богатства на мъдростта, които извират от текстовете на Стоян Михайловски, тъй като няма да открием тези стихове и мисли в учебниците, нито в популярната ни литература.

Ето ги  и тях:

„Пази ме, господи от зли човеци, така се моли всеки, но никой във молбите си не казва:“О,Боже, зли дела, когато върша, пази добрите хорица от мене.“

Който е решил да бъде  влечуго, няма право да се оплаква, че го тъпчат.

Гъвкавата съвест е порок, гъвкавият ум е добродетел.

Недейте си въобразява, че истината ще пробие сама по себе си –  само защото е истина.

Пълзиш ли, страх от падане  да нямаш. За да паднеш, първо би трябвало да си вървял  изправен.

Да! За беди ще бъдеш непристъпен, недосегаем за вражди, докато пълзиш.

Неволя няма там, където няма упорна, непоколебима воля. Бой няма, няма кръв, кога боецът съперник търси със железни мишци, а намира само врат преклоне

О, да, пълзенето  е най-голямата гаранция за живот спокоен, за дългоденствие, за трайна радост. За пълни непрекъснати сполуки.

Напразно някои търсят опора в добродетелите крепки. Злочестина , говорят подлеците, доволните и весели влечуги, злочестина не стъпва там, където презрението царува.

Идеята създава герои, интересът създава хитреци.

Опитността е като физиономията, не се заема, всяко човешко същество трябва да си има своя.

Любовта прощава винаги, самолюбието никога.

Нека си го признаем откровено, ние, проповедниците на свободата и правдата, българският народ стои равнодушен пред нашите проповеди.

Мнозина мислят, че велик човек значи велик ум. Не  – човек – енциклопедия, или човек – библиотека никога не могат да извършат нещо велико. Велик човек значи велико сърце!

Има времена, когато ни се струва, че Бог бере черешите една по една , а дяволът ги брули с прът.

Най-свободно  е онова общество, в което има най-много хора, които са способни да се изхранват чрез частен труд.

Паднат ли хората на колене пред теб, твоята изправена снага и твоята  вирната глава ще минат непременно за исполински. Деветдесет и девет на сто от величието на великаните произхожда от клякането на поклонниците им.

Какви чудеса върши световното овчеумие. Масата народна не иска да мисли  самостоятелно , а се радва на готови преценки.

(„Недомлъвки“)

…….

Доблестният човек служи на рода си, себелюбивият политикан си служи с рода си.

Укривай добрите си дела! Добродетел, която произвежда много шум, и която е жадна за много разгласяване, скоро се превръща в порок.

Много са пътищата, по които върви гордостта, но накъдето и да върви, има една среща, която тя не може да избегне – с унижението!

Историята на всяко възраждане е историята на едно мъчениечество.

Искаш ли да работиш за общото благо – не чакай удобно време и благоприятни минути, създай ги сам.

(„Из тетрадките на философа и метаполитика“)

…..

Народът намира понякога доста енергия в себе си, за да се защити от действията на лошите хора. Ала никога той не е бил в състояние да се защити от бездейността на добрите хора.

Едночасово дело на справедливост струва повече от 20-годишно коленичене пред олтаря.

Когато срещна случайно истини в български вестник, скърбя от все сърце – горките истини, как се компрометират.

Характерът може донякъде да поправи вредата, причинена от липсата на талант, но талантът не е в състояние ни най-малко да поправи вредата, причинена от липсата на характер.“

(„Недомлъвки и апофтегми“)

…….

„Непрестанно, повседневно, ний ще мълвиме: „Господи Боже, ако си Бог на правдата, дръж сметка за всичко станало, и дай ни да видим възсиянието на новата пасха, пасхата на възкръсналата българска сила!“

(СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ в. „Напред”, г. І, бр. 138, С., 28 ноември 1919 г.)

……

Една нация, решена да жертва всичко за своята независимост, е непобедима.“

Абсолютен принцип е, че един народ не бива да загине от ръката на институциите, които са натоварени със задачата да го запазят.

“Силата – със сигурност – е помощничка на правдата, тя е необходим инструмент за човешките неща, едно уредено общество не би могло да мине без нея. Всъщност, докато правото е потъпкано от насилието на законните власти, по какъв друг начин би могло да бъде възстановено, освен чрез сила?

В Америка, Англия, Франция, Холандия вече ни дадоха пример.

В тези случаи силата се нарича Революция!

Но силата може да се приеме единствено като начин за съпротива срещу потисничеството, а не като средство за потисничество!”

„Нищо не може да се очаква от добрата воля на правителствата и от унизителната филантропия, от двуличната доброта на онези, които се наричат пастири на народите.

Нека кажем на народа, че съзнанието за собствените му сили вече се събужда! Под грохота на неговите искания загнилата цитадела на стария свят се разклаща и накрая ще рухне!

Напред, напред! Прогресът се свежда до това да се осмелиш да поискаш, да искаш въпреки всичко.

Без борба няма социална правда.“

“Тази политика – да си служиш с кръста в дух на покорение – е най-лошата  политика! Това вероотстъпничество- чрез проповед на попа да размътваш съвестите, за да ги направиш да се откажат от националното си знаме, е най-лошото вероотстъпничество!“

“ Най-важната поука, която ни дава историята на миналото, е, че нов ред и подновен дух са неразделни, че те са едно и също нещо, че въобще човешките действия не могат да бъдат друго нещо освен конкретизирано духосложение.

Иначе казано, истинският обществен прогрес е въпрос на превъзпитание; пътят на прогреса е път, който върви от нов човешки тип към нов тип на общество, от пресъздаване вътрешно към пресъздаване външно.

Тази истина е формулирана у много историци и по следния начин:

Прогресът не е друго освен поука от живота, придобивана постепенно и постепенно превръщана в реформи.“

(СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ, 1901г.)

…..

„Ако властникът знае, че е непрекъснато контролиран от общественото мнение – той ще бъде въздържан и умерен в делата си и постъпките си. Ако той знае, че обществото е духовно сляпо, некадърно да упражнява никакъв политически надзор – той ще почне да своеволничи, да вилнее и да беззаконствува….

Политиката у нас е поминък, а не една цялост от познания, дарби, умение, опитност и человековедение.“

(СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ „Как западат и се провалят държавите“)

 

 

 

Мечта

 

Две протегнати ръце с набраздени длани! Топла прегръдка! Ярко жълт минзухар… Мирис на  крехка трева, песен на щурци! Стиска ароматно сено. Дълги летни нощи, пълни с много тайни, заровени в детски шепи!

Пленничество! Страдание! Завет!  Левски…

Караджата –наречен от турците, малко преди смъртта си, „българският крал“.

И много  безименни бащи – всеки със своето скрито съкровище.

 Мечти, които извикват цели светове… и  пленени страници от нашата история, които чакат…

България!

Какво още си Ти?!

Прелиствам прежълтелите страници на нашето минало, дълбая с две ръце из  забравени събития и непрочетени истини,  за да открия живите води, да намеря оня бисер, който струва цяло състояние.

 Истинските кладенци на нашата идентичност, които ще избликнат като артезиански води.

Ония истини, които  няма да се извиняват, нито оправдават,  а просто ще залеят сухата земя на изгладнялото ни самочувствие.

Ще изпепелят  престъпните лъжи от книги и  учебници, и ще издигнат високо безумният призив на един хилендарски монах, който  ехти вече 250 години:

„О , неразумний юроде, защо се срамуваш да се наречеш българин!“

 

 

 

За една книга….

антикварна книга Окупационен фонд, основан за създаване на руско-дунавска област

Често пъти се случва да вървиш в някаква посока, повече или по-малко уверено, и да се препънеш в нещо. Поглеждаш го…Камъкът на Истината!

Моля се нашата страна, мислещите хора в България, най-после да се препънат  и строполят пред тоя Камък.

Време е да приемем някои факти такива, каквито са, без да се опитваме да ги заобикаляме, оправдаваме или дообясняваме.

Следващите редове са част от книгата: „Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-дунавска област“, която съдържа документи от секретните архиви на руските консулства в Русе, София, Пловдив, Букурещ, Цариград. Тя е издадена  от Димитър Петков – публицист, държавник, председател на Народното събрание, кмет на София, автор на  предговора. Книгата е изцяло документална. В тази статия предлагам единствено части от Предговора, а снимки на отделни документи ще кача тепърва в следващи постове:

„Ако преди освобождението се явеше някой да ни доказва с каквито и да било средства, че подготвяната от Русия война с Турция е война не за освобождаването на „бедните славяни“, а за разширението на Руската империя и за завладяването на Балканите и на България от Русия, – нямаше да се намери нито един българин, който да го повярва….

Рядко, твърде рядко се намираше някой умен и далновиден човек, който да е разбирал, че за да завладее Цариград, Русия ще трябва да завладее и България. Гневът ни против Турция, желанието ни да видим своята угнетителка разбита и съсипана, бяха толкова силни, че малцина искаха да знаят последствията, които щяха да ни сполетят, след нахлуването на Русия на Балканите….

Едва в последните години преди освобождението някои от българските патриоти, като Ботев, Каравелов, Стамболов и Левски, бяха започнали да изразяват съмнения  в добрите намерения на Русия и правеха всичко възможно, така че освобождението ни да стане от самите българи, без външна намеса. Но техните думи се приемаха от всички като изказвания под влиянието на нихилистични стремления…

Никой не можеше да помисли, че Русия крие каквито и да било други цели с нахлуването си на Балканите, освен създаването на една независима България. Под впечатлението на всеобщата радост, че се освободихме, кой можеше да предположи, че Русия веднага ще се залови, под формата уж на една България, да създава своя Руско-дунавска област. И ако се намереше такъв смелчак, ние, самите българи, бяхме готови да му издерем очите, за да не говори против освободителката ни, която, казвахме ние, заради нас хора изтрепа, пари похарчи с милиони и хиляди още други неща, без да съобразим, че разноските на тази война ще паднат пак на гърба на българина, както и стана. Нашите „братушки“ обаче си знаеха работата, техният план бил предначертан. Ние се радвахме, че ще създаваме някогашната България – на Крум, Асен, Симеон и пр., а те през това време, тихо, без много шум, са подреждали работите и устройството на държавата ни така, че в скоро време създадената уж България да стане Руско-дунавска област.

Тази книга, която поднасяме на читателите, това именно и доказва. Тя не е измислена и съчинена от нас. Тя събира редица документи, измъкнати от секретните архиви на руските консулства, документи, които доказват пъклените планове  на оная държава, която се нарича наша освободителка – Русия.

Тези документи са ни предадени от бившия руски чиновник при руското консулство в Русе – г. Якобсон. Като човек, който се е възмущавал от подлостите, които руските дипломати вършат в България и който не е видял нищо лошо от тази България, той се е възползвал от случая и успял да измъкне една голяма част от тия документи, които се отнасят до работите в страната ни…“