Захари Стоянов за живота на българите под османска власт

 

Портрет на Захарий Стоянов

 

Нещо интересно от  „Записките“,  понякога премълчавано, друг път прикривано, нещо, което положително предизвиква доста размисли и въпроси:

«Но преди руските войни българският народ е живял под турското владителство сравнително  много по-добре, отколкото когато са захванали да се грижат за неговите съдбини различни християнски държави. Това се доказва още по-добре, като се вземе пред вид, че на българите се е позволявало да носят оръжие открито наедно е турците, че във време на кърджалийските времена те са били свободни да се бранят от нападателите с оръжие в ръка, убивали са ги, събирали са чети, мнозина са били предводители на тези чети, съставени от българи и турци, нещо, което у последните се считало за престъпление в по- новите времена» (с. 228).

«Турското правителство — пише в «Записките» си Захари Стоянов — при всичката си деморализация, винаги е държало страната на народа срещу тиранията на различни забити, аени, чорбаджии, па дори и на подвластни князе. Много паши и каймаками са били изгонвани и сваляни от своите постове, следствие на най-малкото оплакване от страна на населението, без разлика на вяра и народност. Достатъчно е било един махзар, и забитинът отивал да се не види. Чумата на търновските кадии са били няколко бебровски мюзюхири, които са си играели с тях, както си искат. В Сопот, Калофер и Панагюрище мюхдюрите не са смеели да доведат и своя любим харем от страх да не разсърдят населението. Когато някой от подвластните, сръбският напр. или румънският княз, са поискали да покажат зъб на народа, ние виждаме, че Турция заема страната на слабите.

И така турските халифи с белите чалми са се съобразявали много по-добре с евангелието, отколкото християнските господари, на които скиптърът и короната са били покрити с кръстове и с изречения от същото това евангелие» (с.259).

 

 

 

 

Архиви

 

 

Повечето хора нямат сили или просто не искат да се сблъскат лице в лице с истината и да я приемат; нещо повече -те са готови да я пожертват в името на една комфортна, уютна лъжа. Да живееш в своята съчинена реалност, зачерквайки всичко, което ти напомня за действителното измерение…В подобно състояние, дали изобщо може да се каже, че живееш?

Паралелните светове, които си създавамe, могат да бъдат и плод на страховете ни да приемем фактите такива, каквито историята ни ги поднася, и жалки напъни да угодим на хора.

Tези илюзорни реалности са най-сигурните крепости за древни почти колкото самата ни бг история лъжи- предавани толкова дълго от  уста на уста, от книга в книга, от един учебник в следващ, от поколение на поколение, че накрая губиш всякакво усещане за начало и за край….

Така е било, така и ще продължи.

Докога?!

Именно!

Това е думата –  ДОКОГА?!

През 1879г. е основан Руският окупационен фонд, приложената по-долу снимка е документ  от сборника „Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-дунавска област“, която книга, издадена през  19.век, представя редица документи, извадени от секретните  архиви на руските консулства,  тия документи изявяват плановете на нашата „Освободителка“. Съществуват писма, шифровани телеграми, пълни отчети за изразходвани средства от страна на Русия, за да предизвика въстания, нелегални движения в България, преврати, с една-единствена цел – политическа нестабилност, което да убеди останалите държави да допуснат руска окупация над страната ни.

Най-силна и категорична съпротива срещу тези планове, или „плесница в лицето“, Русия е получила от Стамболов и неговото правителство. Затова и тя не се поколебава да замисли и осъществи не един атентат срещу него, последният от които е  успешен.

Ето писмото, което Стамболов получава след един неуспешен атантат:“Убийците са тук, в Белград, съжалявам, че не можахме да те убием. Но не е късно: ако не предадеш властта в ръцете на Русия и не премахнеш Кобурга, ние пак ще опитаме.“
(подател -Д. Ризов)

Повечето пъти, четейки широкопопулярните визии, които дават  за дадена историческа личност някои книги, учебници, научни трудове,  ставаме податливи към манипулации  и преднамерени целенасочени интерпретации на живота и делото на тази личност, създадени с намрението да угодят на властимащите в момента, които така или иначе сме допуснали да диктуват какво да мислим, по какви учебници да учат децата ни, в какво да вярваме.

Така е и относно Стамболов, много пъти сме слушали и чели за неговия деспотичен характер, за неговата безпощадност, жестокост…Ето обаче самият той какво споделя за себе си – кое е онова, което го е водело в действията му: “ За мене беше постоянна мъка, едно денонощно притеснение, че България може да изгуби своята независимост при моето регенстване и името ми да бъде предадено на потомството за укор.“

Колко от нас сериозно се замисляме какво ще оставим на поколенията и какво точно присъствие ще носи споменването на името ни, след като вече няма да ни има тук?

Смятам, че в това отношение Стамболов се е справил добре, ето какво казва за него историкът Румен Гочев в книгата си „Руската империя срещу България“ (от която са взети и предишните два цитата в настоящата  статия):

„Оценката за Стамболов като „Спасител на България“ не е пресилена и емоционална…Заслугата му е, че успява да освободи България от могъщата прегръдка на „Освободителката“ Русия!“

Един от Бащите – митрополит Методий Кусев (1838 – 1922)

 

 

ИСТИНАТА, такава, каквато е в действителност, казана преди цял век от един достоен българин, старозагорският владика – Методий Кусев. Един от Бащите!

Написаното от Методий Кусев, неговото дело и живот са свидетелство за един искрен и горещ патриотизъм. Този човек е бил истински и активно въвлечен в живота  на България,  с изключително буден ум,  бил е част от търсенето на отговорите и решенията на проблемите ни  – социални, политически. Неговото християнство е една действителна  ангажираност  и посвещение животът му  да бъде зареден с позитивно влияние в ключови сфери  в страната ни.

Изключително интересна е кореспонденцията му с отделни хора от правителството на България, които той открито обвинява в русофилство; с американския президент Уилсън, когото Методий Кусев нарича „спасител на българите“ и му благодари за мисионерите!

Много, много трогателни са описаните от него, в спомените му, срещи с американските мисионери в Робърт колеж, разговорите с  тях, общите им молитви и плач за България!  Тези хора се превръщат в едни от най-близките му приятели!

Не е ли уникално това!

Едно нещо обаче мен лично ме впечатли най-много, докосна  ме и разтърси – думите му за Русия и за българските предатели – русофили!

И понякога  е толкова трудно да четеш  всичко това, тъй като си задаваш въпроса : „Наистина ли сме толкова зле, има ли изход?

Тук публикувам текстове на Методий Кусев, цитирани в книгата на Цочо Билярски за него: „Виновниците за погрома на България през 1913г. Митрополит  Методий Кусев“

Решението на Русия да освободи България с умисъл да я присъедини към Руската империя, не представляваше тогава престъпна мисъл за интересите на българите, според тяхното тогавашно робско положение. Ето затова планът на руската дипломация е бил и е […] България да си стане руска губерния….

Ей, Богу, българите са били най-преданите хора на матушка Русия! Истината е, че самите руси не са толкова предани и привързани към своя цар и към своето правителство, както са българите.

Колко труд, колко бдения и колко грижи и пот коства на императора и на правителството му старанието да ни докажат, че за реализирането на нашите идеали за народното единство няма по-голям враг от руската дипломация! Че нашето русофилство, че нашата сляпа привързаност и преданост към императора  и към правителството му е истинската причина за погрома на България!

РУСОФИЛСТВОТО в България е достигнало до идиотство.

Когато Русия вреди на България, ние нарочно си затваряме очите, за да не видим ВАМПИРА, виновник за нашата съдба. Не искаме да видим, че този идол, на когото се кланяме като на велик благодетел, е всъщност ЗЪЛ ГЕНИЙ за съдбата на велика и честита България.

Нашият народ в своето болшинство, в своите девет- десети части, е бил крайно и сляпо русофилски. Той е бил готов да пожертва и интересите на Отечеството  си, ако това го изискваха руските интереси.

България е болна. Тя страда от недъга на сляпото русофилство. Погромът ни се дължи на тоя недъг….

Един народ не може да бъде поробен, освен ако в него не се намират предатели, оръдия на завоевателя. Когато всички сме за независима България, значи няма предатели, няма хора, търсещи протекторат. Тогава завоевателят (руското правителство) ще промени намеренията си, няма да има шанс, защото в противен случай целият народ ще се вдигне срещу него, ще се възмути и ще потърси съюзници за себе си в лагера на противниците на Русия.

……………………….

СТИГА сме си затваряли очите, народе! Нека ги отворим и да прогледнем! Тогава ще видим, че (Русия), ФАНТОМЪТ, който, поради нашето заслепяване, ни се представяше за наш велик покровител, е истинският виновник за погрома на България!

Руското правителство, руската дипломация извършиха погрома на България!

За този направен грях ще им бъде отплатено с разпадането на самата Руска империя!…

Не трябва да си правим илюзии и да се заблуждаваме самоволно…

Девизът на руското правителство е бил и е за намаляването и за изтощаването на България!

Нашите държавни мъже, нашата интелигенция са ОРЪДИЯТА, с които Русия планира, дирижира и извършва ПОГРОМА над страната ни! Русия създаде тия оръдия за своя употреба, за изпълнението на своя план – сгромолясването на България…

При тези действия от страна на руското правителство, ние, слепите русофили, викаме: „това е от Бога халвица.“ Затваряме си очите.

При такива доброволни слепци как да не се одързости Трайчо Келешът да влезе в стаята и в присъствието на домашните, да оскверни невястата.

При такива слепци,  идиоти – русофили, как да не се одързости императорът.. да оскверни  достойнството, честта и националното чувство на българския народ.

Има ли нашият народ национална гордост, човешко чувство и честолюбие? Ти го биеш, а той ти казва:“да са ти много годините, аго.“

Руската дипломация ни изигра и съсипа, но ние пак тичаме към Русия…Нека станем мъченици, нека да загинем от нейните ръце! Ще се осветим!  И нашите слепи русофили тичат при руската дипломация, превиват врат и се молят:“Заробете ни, възложете ни игото на робството, ние сме потомци на ония българи, които предадоха България на турците без война! Ние по рождение сме си предатели, Не можем да живеем независим и свободен живот!“

Кой не ще плюе на такива идиоти и подлеци?

Всичко, което е почтено и честно, и патриотично в българския народ да излезе откровено, без маска на „филство“и „фобство“, и да каже  за коя политика е: да стане ли България руска губерния, или да остане независима? И ония, които са за руска губерния  да си чакат руския императорски комисар.

А ония, които са за независима България  да се съберат и сплотят за независимостта на своето Отечество!

Казвала съм го и преди, ще го напиша и сега:  РЕСПЕКТ  към такива БАЩИ!

 

 

 

 

 

Просто размисли…

 

“В момента в Украйна се извършва истинско преселение на народите- хора от западна Украйна масово се стичат към Киев, пътищата и превозните средства са задръстени. В Киев се стичат десетки хиляди от цяла Украйна..”

Събитията в Украйна и по-специално масовата съпротива, която  хората там оказват на властта напоследък предизвикват доста размисли, провокират въпроси:

Какво е свободата? И каква дефиниция бихме могли да предложим за думата „свободолюбие“?

Преживявали ли сме и ние, българите, някога  нещо подобно?

Кои всъщност сме и  къде е нашата идентичност – дали тя е в станалата пословична  малоценност, страх и настойчиво, понякога показно себеунижение; или сме нещо по-различно от това и корените ни са другаде?

Докато чета  за случващото се в Украйна, за протестите там,  и гледам  възхитителните картини на народното единство, дързост и свободолюбие;  наред с всичко това, се сблъсквам (на толкова много места) с коментари и сравнения със ситуацията в България. Повечето от тях съдържат смайващо-обидни като съдържание реплики относно българската апатия, робско мислене, страх и малоценност.

И често пъти, докато четеш  подобни съдържания,  имаш усещането, че сякаш ти става студено, много студено….

Да, има върху какво да се замислим.

Само че, нека погледнем малко по-надалеч.  Познаването на истината за нашето минало, такова, каквото е било в действителност, е единствено правилният изход от хаоса в настоящето и най-верният пътеуказател относно бъдещето ни.

Ако не знаем кои сме, ние няма да сме наясно и накъде отиваме, нито пък къде искаме да стигнем.

Истината…

Априлското въстание – едно събитие в българската история с много и крайно-противоречиви оценки.

Не ми се иска да се впускам в дебати и обосновавания на една или друга теза. Лично мен, когато чета за Априлското въстание, докато ровя в спомените на различни ( някои от тях съвсем непознати) личности, участници във въстанието, или пък потомци на такива, ме впечатлява изключително свободолюбивият дух, който са притежавали тези хора. За това пише и Захари Стоянов в Записките си, докато пресъздава картината за тълпите българи – мъже, жени, деца, възрастни хора, събрани от няколко села, тръгнали да градят своето си „българско царство“:

“Картината пред нас  беше величествена. Поибренчени, които така също бяха излезли да ни посрещнат начело със своя свещеник Неделю, падаха пред нас на колене.

– Доживяхме, Боже, да видим бял ден! Честити сме били да посрещаме български аскер!… Сега и да умреме вече, няма да ни останат очите отворени… – говореха със сълзи на очите трогнатите селяни.

Ние се приближихме. Наистина, множеството бяха жителите от три села:  Лесичево, Калугерово, мисля, и Церово. Когато тия приели кървавото писмо, без да му мислят надълго и широко, навпрягали колата, надигнали всичко, каквото можат, подкарали добитъка си и заедно със семействата си, въоръжени, потеглили за определения пункт – гората Еледжик – още през нощта. До петстотин кола само можеше да има натоварени с едно-друго.

Кое сърце можеше да остане равнодушно и да се не трогне от тия думи, изказани от простодушните селяни?“

В своята статия за историята около подготовката, избухването и потушаването на въстанието, Стоянка  Бръшкова от с. Церово, потомка на Цвятко Бръшков, пряк  участник в Априлското въстание и в четата на Бенковски, пресъздава картина, идентична на описаната от З. Стоянов- хората от осем села в района на Пазарджик се събират и поемат към връх Еледжик „с песни“:

„Тук се събират селяните от осемте села, забележително е пълното единство между тях, те създават въстаннически лагер. В лагера царяла военна дисциплина, жените и децата били отделени. „

Пазени били от  голямо число въстанници.

Там те прекарали няколко дни.

На всички ни е ясен краят – убийствата, жертвите, изгорените селища. Но героизмът, простичкият мълчалив подвиг на обикновения, с нищо неотличим „малък“  човек си остава, там, заровен в събитията на 1876г. – стои и  чака своя копнеещ, жаден за Истината откривател, някой, който няма да се бои от откровените въпроси  и не дотам удобните отговори. А просто ще отърси праха и ще  открие лицата и имената на тези и обичайни, и уникални; различни, и едни и същи; смели и заедно с това съвсем по човешки загрижени за себе си и семействата си; скучни „чичовци“ и безумни лумпени …

Просто герои!

Герои, които като Стоил Финджеков, топчията, ( един от протестантите в четата на Бенковски , когото войводата на няколко пъти призовава да се моли пред всички за предстоящето дело) , просто ще кажат:

„Аз ще се бия, брате, мой, и ако умрем, нека умрем като юнаци за Отечеството си!“

Или пък ще носят в сърцата си молитвата, която Стоил изрича пред всички в навечерието на въстанието:

„Милостиви Боже, молим Тоята небесна сила да бъде с нас, като сме приели тази народна работа. Ние сме слаби, а врагът ни силен, но Ти, Боже, Си силен безкрай. Не жалим за живота си и ще гоним врага си докрай из бащинията си. О, милостиви Създателю, изповядваме, че съгрешихме пред Теб, ние, бащите ни, и прадедите ни . Послушай с милост молбата ни, Боже…

Молим Ти се, бъди с нас и дай ни сила, за да не се боим от нито един враг в Отечеството ни!“

 

 

 

 

Неиздадените приживе спомени на Константин Константинов за девети септември и за нахлуването на червената армия в България

"Неиздадени спомени" - безценна мемоарна книга

КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ – един от несравнимите български майстори на разказа, след 09.09.1944г., както много свои колеги, е подложен на идеологически натиск. Той не издава приживе тази част от своите спомени. Те представляват едно много точно описание на събитията около комунистическия преврат и след това.

Ето какво пише авторът  за девети септември и за картините от онова време:

„Аз съм непосредствен свидетел на тоя исторически девети септември, 1944 и не е потребно да се извръщам назад и да напрягам паметта си, за да си спомня ония дни… особено оня „ден на свободата”…

То беше някаква ЗЛОКОБНА КАРТИНА, видение на ново бедствие, почти всеки човек имаше на петлицата си или в ръка червено цвете, по колите се вееха червени парцалчета – знаменца, втурваше се отнякъде нестройна колона от мъже, жени и младежи с червено знаме все с тия вдигнати юмруци, с викове „Смърт на фашизма!” и с фалшиви песни…

Ето една  възрастна жена – наконтена и ухилена като восъчна кукла, с червени карамфили, като един истински препариран и нагизден труп, който сякаш символизираше кресливо цялата тая зловеща вакханалия…

Това бе една разюздана тълпа, повече настръхнала от злоба, отколкото щастлива, която се въртеше като замаяна, търсейки да излее върху нещо или върху някого отприщените си тъмни инстинкти, защото всъщност никакъв враг нямаше срещу нея…

Всеки ден изчезваха хора, вземаха се апартаменти, коли, покъщнина – без закон, без каквато и да е наредба…Тогава бе така – щом на някого от „революционерите“ му потрябваше кола, първият срещнат частен автомобил се реквизираше без никакви обяснения…

С колко несериозни, почти оперетни, дори нелепи неща се съпровождаше това „народно въстание“, което, ако не бе съветската армия, би могло да бъде смазано от два-три полка войска, ръководени от смели началници.

Дните и седмиците се нижеха бързи, някак без образ, но в същото време настръхнали от тревога, от някакъв страх, който е свил сърцето ти, без да знаеш точно за какво – дни и седмици на оскъдица в прехраната, на липса на топливо и осветление, на мъчителни слухове за изчезнали хора, за арести, за безчинства…

В такива мътни, задъхани, слепи дни ние се носехме неудържимо към някакво неизвестно бъдеще, в което доскоро бяхме вложили най-чистите си въжделения. Постепенно узнахме, че газим в тинесто блато, но все още искахме да вярваме, че ще се измъкнем. Така настъпи новата 1945 година…

Някаква глуха мъгла, която убиваше и светлина, и звуци, се бе спуснала над страната.

Мелницата на Народния съд вършеше усърдно своята работа.

Нека да кажа нещо и за този Народен съд, който няколко месеца заседаваше в Съдебната палата. То бе досущ както в  романа „Боговете са жадни“ на Анатол Франс…с тия тълпи, които викат: „смърт“, с тия коли, които довеждат и откарват обвиняемите…Народен съдия беше и Димитър Полянов, който подписа смъртни присъди и казваше, че е  горд, дето е избран от Партията за тази чест.

„Работническо дело“ сочеше  волята на народа в озверелите тълпи пред Съдебната палата.

Не беше ли това трагичен фарс, зловеща оргия, нещо апокалиптично, пред което стояхме безсилни като схванати и физически, и духом?

Една военна окупация почерни цял народ и той трябваше да благодари за „освобождението си” и да се даде изцяло като плячка.”

 

 

Завети

сн

 

Нашето минало е изпълнено с истории за хора, чийто живот и послания са като дълбоки кладенци, откъдето години наред можем да черпим вдъхновение и пример. Просто трябва да ги открием.

Преди много, много години, в земята на  Израел, живял един  човек на име Елисей, когото Билията нарича „пророк“. Е, не всички го обичали, но им вдъхвал респект, тъй като той не премълчавал истината и живеел в святост и чистота, по такъв начин, че когато си отишъл от този свят, около година след смъртта му (според история, записана в Стария завет), в неговия гроб набързо сложили друг мъртвец, когото нямали време да погребат отделно. Мъртвият, току-що паднал върху елисеевите кости, оживял веднага– толкова голяма била силата останала върху тези кости – взривоопасните парченцата живот, които мъртвите останки съдържали…

Едно докосване, нужно било  само едно докосване.

Мисля си за нас и за нашия народ, за това необикновено докосване, което би могло да отключи непреодолимата сила на  живота и потенциала, заложени дълбоко в духовните гени на нацията ни.

Докосване до нечии думи и завети, докосване до личности от миналото ни, живели извън пределите на своето аз и оставили трайна следа – хора, не непременно известни на всички, повечето от тях са потънали някъде във времето, заедно със своите послания…

Среща с тях – непознатите, или пък прекалено познати, но единствено в парадигмите, които тоталитарният дискурс упорито градеше десетилетия наред в народната памет, в учебниците, в научните трудове.

Е, време е за истината!

Време е  да  открием заветите на тези хора, да избършем праха от тях, да ги издигнем високо и предадем на поколенията – настоящите и следващите…

Понякога е нужен само лъч, просто един светъл лъч от Небето  върху нечия снимка, думи или постъпка, за да оживее посланието. Послание – ясно и дръзко, пренесено през времена, сезони,  поколения…

Само лъч  светлина върху заветите!

Дълбоко в духовната утроба на нашето минало са  заключени скрити съкровища – документи, истории, личности, които очакват своето възкресение от забравата,  от манипулативното подменяне и пренаписване, в услуга на контролиращи властови механизми. Монополи и структури, които унищожиха ИСТИНАТА  и заличиха автентичните ценностни ориентири на една цяла нация.

Скъпоценните бисери от нашето минало са там, чакайки да бъдат открити!

Времето на търсене и преоткриване на идентичността ни като нация е време на среща с  истината за нашите  корени.

Марин Маринков от село Церово (Пазарджик), роден и живял години  преди Освобождението, преживял и самото Освобождение, е един от първите протестанти в селото, който е и сред основателите на евангелската църква там – създадена години преди войната през 1877-78г.

Според разказаното от неговата вече 93 годишна внучка (баба Мица), чиито спомени записахме, дядо Марин и негови приятели, съседи, познати са се събирали по поляните и така са провеждали своите първи евангелски служби, преди да си построят собствена сграда.

Преживявали са разнородни по форма и съдържание конфликти с местните  православни свещеници. В спомените на поколенията е съхранена най-вече  историята за един свещеник, който се опитал да организира запалването на новопостроената евангелска сграда. Неговата съдба (както и тази на хората, които водил), никак не била завидна. Явно нашите предци никак не са страдали от излишна религиозност и криворазбрано чувство за смирение и покорство…

Истории, съдби, личности – наглед съвсем обикновен живот, воден от дядо Марин и неговите съседи, повечето от които също протестанти (Иван Чеширов, съсед на Марин, е един от тях),  ежедневие, семейство, деца, грижи за стопанството вкъщи, обработване на земята.

В епохата, в която са живели тези хора, (средата и втората половина на 19. век) характерно за страната ни е колективното битие, общностната патриархална форма на живот, почти всяко семейство е било една малка задруга. Самата задруга представлявала затворена функционална система, съставена от няколко поколения  с общ корен помежду им, свързани по кръвна линия, в повечето случаи обхващала от 20 до 50 човека (няколко семейства с родствени връзки, напр. дядо и баба, синове и снахи, внуци). Вътре в задругата се извършвали всички човешки дейности  – трудови, битово-комунални, празнични. Тя имала капацитета да задоволява напълно потребностите на своите членове.

Подобни задруги са представлявали семействата на Дядо Марин, на Иван Чеширов и на други хора от селото.

Ето защо, когато  пишат за протестантите в Церово, а и за околните села,  в периода преди Освобождението, главно заради колективната форма на живот, която става гарант за единството на семейството и дома, и се  превръща в модус на съхранение и предаване на автентични християнски ценности – в този случай, изследователи и историци (които не са много, специално за този край) предават информацията по този начин,  например, че протестантите в Церово са 30 къщи, или 20 къщи и т.н. Т.е., не става въпрос за отделни личности, а за цели  домове.

Тази специфична, напълно библейска цялостност и единство на дома и рода, ние в модерното вече общество отдавна сме изгубили.

Това е бил начинът на живот по времето на дядо Марин в Церово.

Едно обикновено битие на още по-обикновени хора, които не влизат в никакви книги, почетни списъци, доклади от конференции…

Като че ли напълно невидими….

Хора, предпочели да живеят извън преходните човешки адмирации…

Оказва се, че именно тези личности, заедно с още някои, (отново протестанти), са  основните генератори на възрожденските процеси в Пазарджишкия край (главно в Церово и околните села), през 60-те и 70-те години на 19.век. Това е времето на Левски, когато той посещава села и градове в България, изграждайки  мрежа от революционни комитети.

Според доклад на Стоянка Бръшкова, потомка на участник в Априлското въстание от Церово, революционен комитет в селото е изграден през втората половина на 19.век. В него взимат участие и представители на протестантството, които по онова време (отново според сведения на Ст. Бръшкова) са 30 къщи. За същите протестанти пише и Димитър Страшимиров в своята „История на Българското възраждане“, като единствено в бележка под линия споменава и факта, че протестантите са имали свой отделен протокол и собствен клетвен лист в четата на Бенковски. Авторът  прибавя и някои имена там, за които обаче все още съществува спор, тъй като е възможно да са дублирани.

Част от протестантите от Церово  са: Иван Чеширов, Марин Маринков, Владимир Кочов, Анчо, Стоян Сердаров. Тези хора (вероятно към 15-20 човека), заедно с протестанти от околните села, са били не само двигатели на  възрожденския революционен подем в Пазарджишкия регион, те успяват да се организирани  в специален взвод – Протестантски взвод, в  Хвърковатата чета на Бенковски, като Иван Чеширов е бил десетник в нея. 

Някои от тези  имена по-късно, след Освобождението, което почти всички протестанти, взели участие в Хвърковатата чета, доживяват (по сведения, дадени от  Баба Мица и нейните роднини), не са  записани в нито един списък, нито пък са четени по време на празнични чествания, тъй като същите тези хора са отказали  след Освобождението предложената им пенсия за заслуги. Марин Маринков е върнал царския жест с думите:

Аз си имам земя, с която ще се изхранвам, ще работя земята си и ще изхранвам семейството си. На мен не ми трябва никаква пенсия, нито каквато и да е помощ от държавата!

Истинските ценностни ориентири –  артезианските кладенци в нашето минало!

В този случай, при хората от Церово, това са свободолюбието, креативността (някои от тях са били наистина богати), силно развитото общностно чувство, смелостта, посветеното  родолюбие и безрезервната жертвоготовност, отдавна  преминала отвъд мисълта за мен и моето.

Те не  си търсели извинения – в кризисното време, грижата за семейството… Просто са направили своята част – без много шум и излишно парадиране, извън очакването на признания и почести, и именно в това е силата и непреходността на техните завети!

И не е било никак лесно на хората след потушаването на Априлското въстание, тъй като според разказаното от потомци на участници във въстанието, селото било изгорено до основи и изграждането му трябвало да започне отначало. Ето описаното от потомката на Цвятко Бръшков:

Издевателствата над въстаниците, над мирните жени и деца били неописуеми, страданията неизброими. Церово било изгорено до основи, с черквата и училището. Когато оцелелите въстаници се върнали в селото, видели  единствено дим и нито една  къща. Но притекли се на помощ американските мисионери д-р Лонг и д-р Ригс и помогнали за възстановяването на Церово.

Така животът започнал отново! С много вяра, постоянство и мъдрост.

И с неоценимата духовна, но и чисто практична и материална  помощ на американските мисионери.

Чичовците

Всички познаваме Вазовата повест „Чичовци“. В последно време, като виждам случващото се в страната ни, все повече се замислям върху някои послания от тази творба.

Какво беше ежедневието на чичовците, на фона на времето, в което живееха – епохата на османската власт върху България? Вазовите герои (зад чиито образи стоят реални прототипи) прекарваха дните си в дребнави сплетни, клюки, вражди, пълни със страх, потънали в грижите за собственото си оцеляване. На думи – патриотизъм велик, недостижим; на дела – страх, страх и пак страх. Появяването на онбашията, който няма абсолютно никакво намерение дори да се занимава с тях, извиква у чичовците дълбоко вкоренения в робското им мислене и манталитет първичен инстинкт за самосъхранение, който ги е превърнал в роби на себе си и своя страх…

И разбира се, авторът не ги мрази, не е и необходимо, неговият хумор в самата си същност си остава добродушен и искрено човечен, та нали това е поколението на неговите бащи, роднини, познатите лица от Бяла черква – неговите чичовци.

Но не е въпросът за това…

От другата страна на времевата граница обаче са онези различните, за които чорбаджи Марко от „Под игото“ казва:

„Лудите, лудите –  те да са живи!“

В крайна сметка и той става част от тях.Там е Мунчо, за когото Вазов конкретизира в края на „Под игото“:

„Обесиха го на касапницата.

Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.“

Там са и хората от селцата Поибрене, Церово и околните, за които Захари Стоянов, Стоян Заимов и отделни участници в Априлското въстание по-късно  в своите спомени разказват, че „цели села…без да му мислят надълго и широко, навпрягали колата, надигнали всичко, каквото можат, подкарали добитъка си и заедно със семействата си, въоръжени, потеглили за определения пункт – гората Еледжик – още през нощта“ с думите:

„Доживяхме, доживяхме…“ – да видят и преживеят свободата, макар и само за няколко дни.

„Едничкото просто обстоятелство – пише Захари Стоянов – че хора селяни, мирни земеделци, за нищо непетимни, напускаха своето любимо село и милото си бащино огнище и отиваха в неизвестност, по пустите гори, да се скитат из студените усои под открито небе само и само да метнат от гърба си тежкия товар – робството. Това само обстоятелство, казвам, беше достатъчно да въодушеви и да трогне…“

Два вида хора, два типа менталност….

Едните – вкопани в дребнавото си ежедневие, в грижата за себе си и своето,  и другите – поколението на Лудите, Лумпените, тези, за които животът не се измерва просто и само с продължителността на дните, а с качествените позитивни промени, които си в състояние да предизвикаш в живота на хората около теб, в страната си.

И понякога не става въпрос за възрастова граница –  младите и старите – не!

Гладът за свобода е извел към връх Еледжик и 80-годишни възрастни хора, готови да бранят мечтата си за независимост…

От коя страна сме ние – поколението на майките и бащите, хора вече над 40-те, а може би и повече?

Дали сме като Чичовците, мъдри  само за себе си, тежко приковани към дребнавите грижи и проблеми относно собственото си оцеляване…

Или сме от онези „Лудите“, които, водени просто от една мечта, без много да му мислят, просто тръгват напред, окупират Институти, Университети, мечтаят нависоко, копнеят силно, призовават на висок глас, падат и отново се изправят…

Поколението на Лумпените!

 

 

 

 

Дневникът на Стамболов II, (Личен архив на Стамболов, т.1)

Скъпи приятели, отново публикувам части от Дневника на Стефан Стамболов,  (които не съм качвала досега).

Все повече и повече се замислям, че във времената, в които живеем са ни ТОЛКОВА  необходими хора, които носят същия дух. Не високообразовани политици с големи глави, а личности с велики сърца.

Дневникът на един човек е нещо толкова лично, интимно, което не споделяш с всеки и което би могло да изгради в останалите най-добра визия за теб като личност – за това, което  те вълнува, което занимава мислите ти,  притеснява те или плаши…

Повечето хора в своите дневници описват несподелените си любови, разочарования, свои мечти, взаимоотношения…

Истински докосващо е да четеш от архивите Дневника на някой, живял преди толкова време; някой, който в отделни аспекти на  масовия традиционен научен, исторически и книжовен дискурс все още си битува с познатите дефиниции от тоталитарно време.

Нека надникнем в дълбочините на този „деспотичен“ характер и да видим какво е изпълвало сърцето на Стамболов, мислите му, какви са били страховете му.

Има едно изречение, с което лично аз бих могла да опиша всичко това, и да синтезирам посланието на  Дневника- любов към България!

Ето го и него:

 

03.10.1886г.

„Борба голяма става между българското и руското правителство. От последното употребяват всички позволени и непозволени средства, за да сменят Регенството и министерството и да произведат в страната бунт, за да намерят благовиден предлог да я окупират….

Русите вече са решени да прибегнат до най-крайни средства.

Те, както ми съобщават, събирали едно доста голямо число черногорци, които въоръжавали, за да убиват български първенци, които са неприятели на Русия.  Освен това, русите са изпратили по околните села агитатори, за да доведат две-три хиляди селяни да нападнат София, да избият първенците и да я разграбят.

Ето докъде достигнаха нашите благодетели. Да са ни живи!“

…….

„Самоубийството е осъдено от здравия разум и от цялото човечество. Ако един честен човек няма право на самоубийство, колко повече няма право на това един народ!“

……

Стамболов към Гадбан:

„ Добре, аз мога да ви уверя, че ние от турска окупация не се боим, вие ще дойдете в България, а след 6 месеца или година ще бъдете принудени да я напуснете и ние пак ще останем свободни. Но не е така с руската окупация. Ако московецът дойде в България, няма вече да я напусне. И тогава ние завинаги ще пропаднем, а след някоя и друга година и Цариград ще влезе в ръцете му.

Затова, ако ни пита Европа от турска и руска окупация кое предпочитаме, ние ще отговорим – първата.“

………

13.10.1886г., в Севлиево

„Вечерта идваха при нас по-първите граждани и чиновници. Аз, като им описах лошото положение на Отечеството, молих ги да бдят и да пазят мира и тишината, а също така и интересите на Отечеството, като не дават възможност на предателите да заблуждават простите български граждани, че щели сме да бъдем добре, ако дойдат русите да ни окупират.“

……..

17.10. 1886г.

Тия телеграми  безкрайно ни обеъзсърчиха, защото става ясно вече, че цял свят ни е изоставил на волята и прищевките на Русия. …Ние не подозирахме, че ще стане така, а се надявахме, че подписващите Берлинския трактат ще се застъпят за нас и няма да оставят Русия да ни погълне. Днес нещата излизат другояче, но благодаря на Бога, дано утре работата се обърне на добре.

Като си мисля за положението, в което се намираме, идва ми на ума една доста характерна приказка.

В  Търново едно време имало един доста жесток и немилостив управител, като сегашния руски цар. Този управител една вечер повикал един беден човек и му казал до сутринта да му изкове 5000 гвоздеи и да му ги донесе. Ако не извърши това, щял да го обеси. Човекът си отишъл вкъщи и казал това на жена си, която веднага започнала да плаче и да се вайка. Човекът утешавал жена си, като ѝ казвал да не плаче, защото добър е Господ и не се знае до утре какво може да се случи. На сутринта, още в зори, две заптиета похлопали на вратата. Щом ги видяла, жената отново започнала да плаче, да нарежда и да проклина злите си орисници. Заптиетата наистина били дошли да искат гвоздеи, но не 5000, а само 4, за да заковат ковчега на управителя, който бил починал през нощта. Така човекът бил избавен от неминуема смърт.

Дано и България по този чудесен начин да се избави от ноктите на Мечката.

………

04.01. 1887г.

„Русите не искат да оттеглят претенциите си от нас. Те постоянстват и искат да се признае техният изключителен протекторат върху България, което е равнозначно на поробване на отечеството ни.

Към края на миналата година започнаха пак да разнасят като гръм руските заплахи и закани. Сближаването на Русия с Германия окрили руските искания и претенции. Раболепието на султана и кокетниченето на Франция също поддържат и крепят надеждите на панрусите.

С една дума, малко работи има, които могат да ни дадат кураж да продължим борбата, която досега водихме срещу русите. Но ние ще я продължим, пък каквото даде Бог.“

……

„О, Боже, ако България ще пропадне завинаги, ако московецът дойде да я пороби и поруси, земи ми живота, а не ме оставяй да доживея да видя с очите си позора и смъртта на моето мило и драго Отечество…“

……

„Ако окупират България, да стоиме ли или да  я напуснем? И тоя въпрос седи… някои ще ходят във Влашко, други в Цариград, трети ще остават… Какво ще правя аз още не съм решил, че нямал съм и доста време да помисля. Ще гледаме и ще видим. Ако Отечеството пропадне, какво има ако и някоя българска мушица си намери гроба в същата яма и по същото време?

 

(Дневник, Личен архив на  Стамболов, т.1)

 

 

 

 

 

 

 

 

За руската имперска политика и за българската „обич“ – една по-различна картина.

Tsar-liberator-imagesfrombulgaria.jpg

 

Призивът или Възванието на Софроний Врачански към българите е от времето на 1810г., когато се води една от поредните войни между Русия и Турция, която, както и всички останали, няма нищо общо с детските приказчици, които ни разправяха до преди години (и които някои все още като стари латерни въртят) – за братушките „освободители“и за голямата привързаност на българина към Русия. Картинките, на които български деца, мъже, жени, и всякакъв народ се завтичат към „освободителите“ с разтворени обятия, май не са съвсем верни, поне не за масовата част от обществото ни. Иначе ЗАЩО  Софроний щеше да пише това Възвание до ЦЕЛИЯ  български народ? И ЗАЩО  ще заплашва съвсем недвусмислено и имеративно предателите на „братушките“ с адови мъки! Най-странното е, че самите българи явно такава „пленителна“картина са имали в съзнанието си за чудодейния „Дядо Иван“, че са предпочели да бягат при поробителите си само и само да се отърват от руския камшик, който както и Захари Стоянов казва „боли повече от турския“. Ето и текстът на Възванието, който съм съкратила на места:

 

Софроний Врачански „Възвание към българския народ“

„Бащински ви моля, любезни чада мои, роде български! Християни, които живеете на българската земя, здравейте! Радвайте се, понеже идва една обща за цяла България радост. Наближи вашето спасение и избавление. Дойде божията милост над бедния български род. Бог в голямата си милост  изпрати имератор Александър да ви избави от турското варварско робство. …

И ето приближи при вас неговото кръстоносно войнство. Затова, роде български,  стойте, укрепете се и ги дочакайте, приемете ги като ваши братя християни. Не бягайте от тях, не местете се от градовете си, не напускайте домовете си! Но гледайте да се потрудите да им сготвите и да ги посрещнете по християнски. Не ги мислете за чужденци, те са ваши братя християни!

Така трябва да прави всеки християнин, колкото и да е в недоимък, пак от устата си трябва залък за тях да отдели, а не да бяга при душманите турци!

О, чада, християни, прилепете се към тях, те няма да ви бият и убиват като турците.

…..

Ах, християни, не помните ли колко ви мъчиха и гориха, колко ви ограбваха поробителите, взимаха децата ви, измъчват ви и до днес. Защо бягате при тях, защо се връщате при тия турци,  тия християнски душмани….

Ето император Александър, като чу за това ваше мъчителство, умилостиви се и пожела да ви избави….

Затова, по тази причина, така ли трябва да постъпвате – да се завтечете отново към вашите поробители, вашите врагове и мъчители?….

Бягайте от тях, любезни християни, и завтечете се, прегърнете вашите освободители.

Послужете им, приемете ги в домовете си, нагостете ги, почетете ги!“

Интересно! Това изцяло руши представите, които години наред изграждаха в умовете ни поколения и поколения тоталитарни историци!

Значи все пак е имало здравомислещи българи по онова време! Може би обаче не е трябвало да бягат от тях, а към тях, към „братушките“и да изпъдят още тогава това „христолюбиво войнство“ от пределите на страната ни! Кой знае, вероятно сега щяхме да имаме една по-различна България!

 

Стоян Михайловски за социализма – откъс от 15-та сатира, 1893г.

 

Дали напълно случайно досега бяха популяризирани най-много басните Стоян Михайловски, а за останалата част от творчеството му се казваше и пишеше, че не блестяло с „особени худ. качества“,  бил едва ли не автор, който за съжаление не успял да реализира таланта си…Е, ето какво пише за  СОЦИАЛИЗМА още през 1893 г. този иначе  без кой знае какво „художествено майсторство“ писател:

 

„Мой“, „твой“ – това са думички нелепи,

неща абсурдни – нашето е ваше.

И вашето е наше – хора, слепи.

Безумец е „владей“, който каже.

 

Еднаквост и единство – ето где е

Великата задача долу, тука.

Науката, щом не благоговее

пред този идеал, не е наука.

 

Еднаква част на всеки да се дава

от общото парично достояние,

и никой да не смей да умножава

имотът си със свойто знание.

 

Материалното благосъстояние

геометрически да се измери,

излишък в никого да не остане –

способност, разум, дарба – са химери.

 

Ни Господ – горе там, ни господари

в обществото; кой каквото иска, туй да прави-

от поповете до пъдари,

тъй никой никого не ще притиска.

 

Бой за живот…произволи,

за да премахнеме под небосвода,

необходимо е да се изколи

едната половина от народа

……

Такова е общественото Кредо

на сума наши родни публицисти.

Таквоз хипнотизиране проклето

родиха наши рой социалисти.

 

Такъв Апокалипсис проповядват

днес разни наши комитети.

И бедните бащи се радват, радват,

че прогресирали им синовете.“

(1893г., откъс)