Приказка за къртиците

 

Голяма енциклопедия „България” - 1 том

Като малка много обичах да ми четат и разказват приказки – баба ми, майка ми. И сега ги обичам. Когато дъщеря ми растеше, много харесвах да седя около нея и да я слушам как си чете различни приказки на глас – толкова изразителност, нюанси и топлина имаше в гласа ѝ, който се променяше съобразно конкретната интонираност на приказката –имаше все пак значение дали е за чаровни принцеси, или за зловещи чудовища…

Спомням си обаче една приказка, която срещнах в няколко варианта – за омагьосаните братя, които заради злобата и омразата, които криели в сърцата си, били превърнати в къртове – слепи къртици. Тяхната сестра обаче толкова много ги обичала, че ги открила на долната земя и ги спасила.  Едно изречение дълбоко ме вълнуваше всеки път, когато четях приказката: “Горчиво заплакало девойчето при вида на слепите си братя…“

Сетих се отново за тази история и за това малко момиче, когато наскоро попаднах на една статия, наречена:“Поколението на незрящите“. Материалът представяше резултати от проведени изследвания сред младите хора в България, които резултати бяха  потресаващи! Оказа се, че само един малък процент от тях знаят истината за комунизма, за Народния съд, за чудовищните саморазправи и убийства по лагерите, за садизма и мракобесието на това тоталитарно управление.

И нищо чудно в това, откъде ли могат да я знаят, след като това е така старателно укривано от тях – в нито един учебник по история например не е написана истината за комунизма, представянето на това управление присъства в няколко изречения суха фактология. Което не е най-страшното – оказва се, че такава е държавната политика в момента в БГ.

Ето един пример – толкова рекламираната „Енциклопедия на България“, 12-томно издание на БАН, 2011г.  беше шумно популяризирана – била с еди-колко си броя снимки и илюстрации, лишена била от каквато и да е политическа пристрастност….Енциклопедия, заменила предишното 7 –томно издание…и т.н. Била предложена за награди някакви, един категоричен успех и престиж за своите автори…

Е, нека погледнем какво има вътре в тази енциклопедия!

Понятието ‚Народен съд“ е обяснено чисто фактологично, без никакво споменаване  на това, което всъщност е представлявал този Народен съд. Само:“ Народен съд –  название на временно действащ съд, създаден от правителството на ОФ въз основа на Наредба-закон…, според която са били съдени виновниците за въвличане на България в Световната война от 1944г…Народният съд има 13 състава в София и 80 по различни селища….Образувани са (еди-колко си) процеси с ( …)  подсъдими…“ И нищо повече?

???

Ето и статията за Георги Димитров, която прилича по-скоро на презентация на заслугите на някой известен артист или герой, на който му предстой връчване на Нобелова награда, а не на описание на един масов убиец, виновник за смъртта на толкова напълно невинни хора. Нарочно я публикувам почти цялата, спестила съм, може би няколко изречения от изреждането на всичките постове, които е заемал:

„Георги Димитров – държавник, деец на българското и международното комунистическо движение. Роден на 30 юни, 1882г. в село Ковачевци. Член на БРП. Член на ЦК на БКП (тесни социалисти). Народен представител (1913-23;  1945-49г.). По време на Пръвата световна война е арестуван и затворен за активна антивоенна дейност. …

През 1920г. е принуден да замине за Съветска Русия. Участва в 3-ти и 4-ти конгрес на Комунистическия интернационал.  Ръководи Септемврийското въстание. Емигрира във Виена и организира Задграничен комитет на БКП. Секретар е на Изпълнителното бюро на Балканската комунистическа федерация. Ръководител на Западноевропейското бюро на Коминтерна. Арестуван е в Берлин и обвинен за подпалването на Райхстага. След процеса, поради отказа на бълг. правителство да го приеме в страната, получава съветско гражданство. От Москва насочва дейността на БКП. След завръщането си в България, става министър-председател за периода 1946-49г. и генерален секретар на БКП. Под ръководството на Георги Димитров е приета нова Конституция – през 1947г. , разгромена е нелегалната опозиция и е установен тоталитарен модел на управление в България. Умира в санаториума „Барвиха“ край Москва. Тялото му е поставено в Мавзолей в София, а през 1990г. е погребно в Централните софийски гробища.“(т.5, стр.1751)

ПОТРЕСАВАЩО!!!

И после – как няма да са слепи поколенията, които идват след нас, как няма да са „незрящи“. Та ИСТИНАТА  е толкова безмилостно скрита от тях! Така престъпно премълчана!

Има ли изход? Да! Просто трябва да им я кажем!

В класовете, на които преподавам – 12-ти, има едно момче, иначе е много незабележим, мълчалив…,но когато веднъж, миналата година, стана въпрос за Русия и за руско-турската война, той просто се изправи  в час, и каза: „Аз знам какво наистина се е случило, баща ми мѝ е разказвал. Не само през 1877-78г., ами и всички други пъти, когато Русия е воювала, тя никога не е имала намерение да ни освобождава! Напротив! Винаги е искала да ни завладее…“

Е, РЕСПЕКТ  към такива бащи! И човекът беше обикновен техник, не учен, не учител…просто баща, решен да каже истината на децата си – и да не ги остави да бъдат манипулирани от системата!

Ами, това е пътят, според мен – просто да кажем  ИСТИНАТА  на това поколение!

 

 

 

 

 

Една кауза.

Американският мисионер Илайъс РИГС , наречен от изследователи: „ПЪРВИЯТ АМЕРИКАНСКИ БЪЛГАРИСТ“, владеел 12 езика, посветил изцяло живота си на България.

Той е поредният американец, за който България се превръща в кауза!

Освен познатите акценти в неговото дело, за които често се пише и говори – в. „Зорница“, преводите на Библията, създаване на редица книги и съчинения с поучителен характер в духа на библейските принципи, Робърт Колеж и т.н- това, което малко се знае всъщност за Ригс е, че той пътува из България, като по време на тези пътувания описва географските особености на страната ни и създава своеобразни топографски очерци и пътеписни бележки. И не само това.

Един от изследователите му, д-р Георги Генов, казва за Ригс:

„Колкото повече напредваше изследването ми за Илайъс Ригс, толкова повече у мен се затвърждаваше мнението, че неговият житейски път е един умален модел на цялата мисионерска дейност на Американския съвет сред българите.

Защото не можах да открия област, в която той да не взема участие.

Нещо повече – в много от американските начинания д-р Ригс е инициатор, или водеща фигура.

За сетен път се убедих, че голямата личност не е обикновено действащо лице в поредица от събития, но двигател , творец на историята.“

Колко по-различно, драматично противоположно на схващанията и представите на повечето от нас относно мястото и ролята, които би трябвало да има християнинът в обществото. Ригс, д-р Кларк, и останалите мисионери определено не са били хора, „завряни“ в своето малко християнско ъгълче на оцеляване. Те са били личности с влияние, превърнали се във фактор на промяна.

Д-р Ригс е първият чужденец, написал българска граматика, която била предназначена за изучаване на български език от американци и англичани.

Сега, във времето, в което живеем, определено има какво да усвоим от добрия пример, които са ни дали тези хора – небългари, за които обаче страната ни се е превърнала в кауза и смисъл. Чужденци, по-българи от някои наши българи в момента!!

Хора,  които един от нашите министри на образованието,  Стоян Омарчевски, характеризира с думите:

„Винаги в най-тежките моменти за България американската общественост и американското правителство се притичваха на помощ и защитаваха забравената истина и погребаните български права.“

Из книгата на Царица Йоанна „Спомени“

Снимка: Една много добра книга, в която съвсем ясно и от първа ръка човек може да се запознае с картината относно влизането на Червената армия 1944г. в БГ и Народния съд след това! Горещо препоръчвам!

 

Скъпи приятели, това, което ще публикувам в тази статия, според мен, няма нужда от допълнителен коментар. Така че ще си спестя моите интерпретации, тъй като каквото и да кажа, все ще е недостатъчно, за да опише и изрази това, което наистина  изпитвам, докато чета тези спомени.

Авторката предава картини от влизането на Червената армия в България през 1944г. и кървавия терор на така наречения „народен“ съд.

След 9 септември, 1944г.:

„… Започнаха веднага арестите. Бяха освободени от затво­рите политически затворници, но също и обикновени престъп­ници, които бяха рекрутирани в Народната милиция, заела мяс­тото на полицията. Бяха задържани незабавно всички министри от правителствата, следвани едно след друго по време на вой­ната, включително и тези, които бяха обявили война на Герма­ния; всички журналисти от всички партии; много от офицерите, с изключение на членовете на Отечествения фронт. Полицията бе унищожена за кратко време, нападнати бяха магазините и скла­довете; започнаха нощните извеждания от къщите. Никой не зна­еше дали на следващия ден щеше да бъде жив и в дома си, както е правилото на всяка „народна демокрация“.

“ За да поддържат постоянна атмосфера на ужас, руснаците бяха разположили батареи от оръдия в парковете на столицата, които на различни интервали даваха халостни изстрели. В про­дължение на три дни не получих известие от Кирил и регентите, които бяха задържани под арест в същия Царски дворец, от къ­дето малко след това изчезнаха. Техните следи се губят чак до процеса пред Народния съд. Аз не успях да установя никакъв контакт с тях. Вероятно са били отведени в Русия, за да бъдат „обработени“ за това, което би трябвало да отговарят на народ­ните съдии, които щяха – все едно – да ги осъдят на смърт.“

„Кървавата баня“ се развиваше в грандиозни мащаби в ця­ла България. Официалната цифра, съобщена от правителстве­ните власти няколко години по-късно, бе 138 000 души за една страна от седем милиона жители. Но действителните цифри са по-високи. След като затвориха границите, започна „масовата чистка…“

„… Арестите следваха ден и нощ: селяни от селата, държав­ни чиновници без вина, богати търговци, професори, офицери на служба или в оставка, журналисти, свещеници, представите­ли на всякакви идейни течения и така нататък. Някои плащаха значителни суми, за да получат свобода, но биваха залавяни от­ново след няколко дни и ликвидирани.

Заплахата, че можеш да излезеш от къщи и да не се върнеш за доста време (тоест да бъдеш арестуван на улицата) беше така разпространена и поради това, както загатнах, бе установила една любопитна привичка: хората носеха винаги със себе си чорапи и кърпи за смяна и не забравяха никога палтото. Много пъти, за да бъдат арестувани, беше достатъчен някакъв израз на лицето, не­навременен смях, признак на радост, които минаваха лесно за антикомунистически изяви. Дори униформата на „стария режим“ можеше да послужи като мотив за осъждане на смърт. Бяха раз­стреляни много регулировчици, виновни единствено, че са но­сели униформата на Софийското кметство. Храбрият командир на столичните пожарникари Захарчук се самоуби, когато разбра за предстоящия му арест…“

Ето и картината относно Народния съд:

„“На осъдените, преди да ги убият бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията…

…Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. Алабинска. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ”, но веднага му бе счупен черепа с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.” И запя националния химн „Шуми Марица”. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър.

…В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови” ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце…
…Изглежда, че на всеки убит (проф. Ал.)  Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му.  Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит…

…Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра.  Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там не се узна повече нищо.

… Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя Съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от „Кървавия четвъртък”. Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години.“

 

 

Източници:

http://webcache.googleusercontent.com/search?q=cache:3tBrz1HadgUJ:www.extremecentrepoint.com/archives/14230+&cd=21&hl=bg&ct=clnk&gl=bg

http://desebg.com/2011-01-06-11-55-07/573-2012-02-01-06-20-44

 

 

Американските мисионери д-р Едуард Хаскел и неговата съпруга Елизабет

Странно информационно затъмнение се наблюдава, когато стане въпрос за живота и делото на американски мисионери у нас. А това, което те са направили за България не е никак малко и съсем не се изчерпва с обиколката на Макгахан и Скайлер в БГ след Априлското въстание, водени от Дж. Кларк,  и алармирането, от тяхна страна, на световната общност за случващото се тук. Не! Имало е и други „малки“, съвсем обикновени хора, чиито дела не споменаваме често. А пък на някои от тях, да си признаем, не им знаем и имената.

Семейство Хаскел, д-р Едуард Хаскел и неговата съпруга Елизабет. През 1917 – 1918г. те предприемат обиколка на САЩ, за да съберат пари за делото, което са планирали в България. Така успяват да съберат 6 000 000 лв., с които построяват у нас, и  снабдяват с най-модерно оборудване, първият Стопански народен университет в с. Пордим. Институтът, според историци, е представлявал „великолепно, обширно и модерно“ стопанско учебно заведение.

Защо са го нарекли „народен“? През време на престоя си в Пордим мисионерите организират безплатни обучения на местното население, образовали, ограмотявали жените и децата, мъжете обучавали на животновъдство, лозарство, градинарство, дърводелство. А жените научили на шивачество, готварство, консервиране на храни, предавали им ценни съвети относно отглеждането и възпитанието на децата. Според някои автори тези американски мисионери предавали на местното население принципите на свободното капиталистическо общество.

По-късно, за съжаление, това учебно заведение отива в ръцете на държавата и в настоящия момент е Професионална гиманзия.

Питам се доколко нейните възпитаници, доколко ние самите и въобще обществото в БГ, знаем за живота и приноса на мисионерите ?

Преди известно време четох оригиналния текст на едно от писмата на Макгахан за случилото се в Панагюрище след Априлското въстание, в което писмо той представя и историята на Райна Княгиня. В началото на текста Макгахан описва дейността на мисионерите в българските села и съвсем недвусмислено заявява, че почти във всяко село в този регион мисионерите са изградили училище, дори и такива училища, в които са обучавали учители, където е учила и самата Райна Княгиня, преди да учителства тя самата.

Разбира се, точно този пасаж – за приноса на американците, беше съкратен от писмото в други по-популярни  публикации, премахнат бе и в няколко още варианта на същия текст, които лично аз  проверих.

Защо, ли?!

От какво се страхуваме?

Мисля си дали наистина сме се възползвали  от всички шансове, които сме имали при пребиваването на мисионерите у нас? Дали, ако бяхме го направили, това нямаше да  помогне веднъж завинаги зависимостта ни от Русия да бъде прекъсната?

Не знам.

Смятам обаче, че е напълно прав проф. Цветков в думите си:

… антиамериканизмът е до голяма степен форма на национално самоубийство не само поради това, че САЩ са най-мощната държава в света, но най-вече поради общочовешката същина на основни американски ценности като правата на личността, свободата и демокрацията?

 

 

 

 

 

 

 

 

Престъпното мълчание на нашите учебници

 

Интересна конференция е проведена на 19.09. , посветена на темата: „Преподаването на комунизма в нашите учебници“. В  представените материали от конференцията и в отзивите на пресата по повод на това събитие, някъде беше изтъкнат фактът, че в училище темите, свързани с тоталитаризма, които включват и българския комунизъм, се преподават в 10 клас в  часовете по история. А конкретно за българския комунизъм има определен в програмата само един час.

Реших да проверя тази информация и да прегледам един учебник по история. Той е пред мен и е на изд. „Просвета“, едно от най-популярните български издателства, чиито учебници по различните предмети са доста търсени. Учебникът е издаден 2001г. , преиздаден  2012г.

Нека видим какво пише там. Да, наистина урокът за комунизма в България е само един, предвиден да бъде взет в един учебен час.

„България (1945 – 1989г.)“ е заглавието на урока.

Това, което се предполага да знаят 17 – годишни момчета и момичета относно тоталитарния комунистически режим в България, за Народния съд и комунистическите лагери, е събрано в няколко изречения. Ето написаното за Народния съд:

„Органите на местната власт са прочистени от привърженици на предходния режим, публикувана е Наредба – закон за Народен съд, по силата на която на съдебно преследване са подложени над 11 хил. души.“

И толкова?? Престъпно мълчание толкова години вече! Ами истината?!

Ето друг цитат от същия урок, който би трябвало да представи и опише комунистическите лагери:

„Сталинизацията на политическия режим възпроизвежда в България системата на репресиите по политически причини, лагерите и физическото изтребване както на дейци на антикомунистическата опозиция, така и на дейци на самата компартия.“

И това е всичко!

Следват обясненията за връзките на БГ със СССР, които са наречени: „политика на тясно военнополитическо, икономическо и идеологическо обвързване   на България със СССР, крайна проява на което са решенията на ЦК на БКП за най-тясно „сближаване и в перспектива сливане на двете страни.“

??

По-нататък са представени данни за просперитета на населението по време на социализма – наречен  „умерен социален просперитет“,   за  „нарастване на личното потребление“ и т.н.

И накрая за „кризата в обществено-политическата система“ и създаването на неформални групи и синдикални организации през 1989г. и нищо повече. Урокът завършва с пожелателното, че този модел на управление е изисквал „радикална проямна“.

Добре поне, че са вмъкнали това.

Престъпно мълчание, което, както изглежда,  си е плод на определена държавна политика.

Приятели, трябва да разкажем на децата си, на младите хора около нас истината за този зловещ тоталитарен режим! Сега повече от всякога е необходимо да им представим фактите относно случилото се през тези тъмни години.

Къде остана ИСТИНАТА  за чудовищните убийства на потомците (дъщерята и зетя) на баба Тонка? Защо в учебниците не напишем и за синовете на Райна Княгиня, измрели по комунистическите лагери?

Да им прочетем Спомените на Царица Йоанна за Народния съд…За преследваните и убити писатели, творци, интелигенти – „обезглавяването“ на нашата нация.

Ако не се изправим пред истината за нашето минало, ако не кажем всичко това на поколенията след нас, рискуваме да допуснем то отново да се повтори, макар и в модифициран вариант.

 

 

 

„Буржоазните“ поети и писатели

 

Литературният кръг „МИСЪЛ“ –  една от най-значимите литературни формации в края на 19-ти и началото на 20-ти век!

Koлко битки и ожесточени полемики са преживели авторите от „Мисъл“ с  Благоев и комапания!

Д-р Кръстев и Славейков  се оказват един от най-ревностните критици и отрицатели на социалистическото учение и на марксическите принципи. Като резултат от всичко това, след своята смърт,  те са обявени за „буржоазни поети и писатели“, „буржоазни критици“.

Тяхното присъствие в българското културно и литературно пространство  е заклеймено с думата „ренегатство“. Един от маститите литературни критици (Г. Бакалов) по времето на тоталитарния режим, остро изобличава дори самия Яворов, изтъквайки неговото „позорно ренегатство“. Тези автори са избягали, според демиурзите на комунистическата литературна мисъл, от реалния живот с неговите настоящи проблеми и са маргинализирали завинаги себе си от народа, останали са чужди на „прогресивната пролетарска поезия“!

Техните творби били „безидейни“, „индивидуалистични“ и „враждебни на пролетарската класа“.

Купчина глупости! Глупости, с които години наред ни промиваха мозъците и които още си съществуват в някои академични трудове и учебници –  е, трансформирани, понапарфюмирани от тук и оттам!

Ами нека  сравним едно „безидейно“, „враждебно на пролетарската класа“ Яворово стихотворение с друго „прогресивно“ и напълно „идейно“.

“  Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи; – музика – лъчи.

Не искат и не обещават те. . .

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли!

Страсти и неволи

        ще хвърлят утре върху тях

булото на срам и грях.

Булото на срам и грях -

        не ще го хвърлят върху тях

страсти и неволи.

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли. . .

Не искат и не обещават те! -

Две хубави очи. Музика, лъчи

в две хубави очи. Душата на дете.“

                                                           

Ето го и другото. „Идейно“  дотам, че  да се отвратиш:

„Води ме, Партийо, води ме,

под свойте бойки знамена!

Свети с червеното си име

чрез хилядите имена!

 

 Във своята сурова строгост

ти нежна като майка си.

Аз всичко бих ти дал да мога

да бъда твой достоен син.

 

 И ако нявга се забравя

и почна да те клеветя —

не ме заплювай! Аз тогава

не бих заслужил чест такава —

дори на храчките честта!

 

Но аз горя! Но аз живея!

Аз няма да ти изменя!

Във думите ми червенеят

лъчи от твойта светлина!“

……

!!!

Смешно, жалко, тъжно!

Кога, кога ли ще успеем да се отърсим, изчистим, освободим като нация от цялата червена помия, с която години наред са инфилтрирали умовете ни?

Лично аз си мисля, че това ще стане единствено тогава, когато осъзнаем дълбочината на проблема, приемем истината, че тази идеология, по един или друг начин, все още си битува в съзнанията на определени личности,  в плановете и намеренията на  дадени кръгове от високите нива на просветното, академичното, литературното и културното пространство.

И накрая –  тогава, когато започнем упорита и методична, перманентна борба с всичко това!

 

Глад

Повечето от нас наистина не знаем какво значи глад – продължителен, настойчив, упорит,  непреодолим, предизвикателен… Не сме преживявали, може би,  чувството на силен, разтърсващ копнеж.

Желанието за повече знания и просвещение например – едно категорично  основание да наречем времето на нашето Възраждане именно – „Възраждане“! Възраждане на автентичния глад за учене, за откриване на истината, време, в което се ражда истинският копнеж  за свобода.

Желанието да научиш и  разбереш повече за света около себе си взривява стените на затвореното предвъзрожденско българско безвремие, прекършва оковите на спокойното и тягостно примиренчество с почти петвековната чужда власт.

Психиката, мисленето, манталитетът на страх и безропотност почти винаги са свързани с липсата на знания, с невежеството, или просто  неприемането на истината.

Началото на възрожденския период е белязан именно  с глада към книгата.

Васил Левски – всички знаем, че за известно време, като малък, той е бил монах. Какво го е довело до приемането на предложението  да отиде в манастир?  Според биографите на Левски, един от които е и Захари Стоянов, малкият Васил се отличавал със своето огромно желание да учи. Така и не успял да се приспособи към  училищата, в които бил за кратко, пребиван жестоко от учителите си. Все пак Левски вече бил грамотен, когато отново се наложило да прекъсне училище.

На настояването на вуйчото да отиде при него в манастира, Левски отговорил, че ще остане единствено при условието  да бъде изпратен да учи, да отдели вуйчото средства и да му помогне  да продължи образованието си. С тази надежда, с това очакване по-лесно се живеело в манастир, но времето минавало, а вуйчото така и дума не отварял за учене. Левски бил все още в очакване на обещаното.

В крайна сметка младият дякон разбрал, че неговият роднина няма никакво намерение да изпълни своята част от уговорката  и известно време след това напуснал манастира, нищо вече не го задържало там. Мечтата обаче останала, гладът не угаснал.

Само че се наложило именно тази мечта да бъде една от първите жертви за осъществяването на по- голямото видение– свободата на България. Левски остава до края на живота си жаден за знания, пазейки в себе си едно дълбоко преклонение към книгата!

Захари Стоянов, истинското му име е Джендо Стоянов Джедев, учи в начално училище в Медвен, където е роден, след това се налага заради препитанието на семейството да стане овчар. Захари обаче таи един различен копнеж в себе си – да учи! След  категоричния отказ на бащата – отговор на горещите молби на Захари да бъде изпратен да учи, младежът напуска родния дом, за да търси сам образование. Отива във Варна, но не успява да си намери работа там, за да събере средствата да се запише по-късно в някое училище. След това отива в Русе, за съжаление обаче, заради възрастта си ( вече бил голям за ученик) не е приет в нито едно училище. Младият човек не унива, движен от своя огромен и непреодолим глад, се заема да се самообразова.

В русенското читалище „Зора“ Захари Стоянов открива разнообразна литература, която започва жадно да изчита, изучава дори чужди езици.

Така гладът към книгата води и него до автентичния извор – самостоятелното търсене и откриване на истината.

Заслужава си да бъде отбелязано, че въпреки своята явна невместимост в обичайните представи за „образование“, (или пък може би точно заради това!!) Левски и Захари Стоянов оставят едно доста добро и значимо писмено наследство. И до днес, който посети Народната библиотека, може да се докосне до събраните в самостоятелно издание (два тома) писма на Левски,  епистоларно наследство, оставено ни от  Апостола. Писма, които все още говорят и говорят, приближават ни все повече и повече до непреодолимото очарование на една съвсем обикновена (и точно затова гениална) личност,  разказват ни за непреклонното му свободолюбие,  свидетелство са за едни ясни, изключително стойностни принципи и убеждения….

А Захари Стоянов? Въпреки че не успява да завърши училище, на практика той е с много ниско образование, преценено през нашите, наследство ни от тоталитарното време парадигми, въпреки това, той става автор на няколко книги, които са част от класическата ни литература. Захари Стоянов е народен представител, подпредседател, след това и председател на Народното събрание в периода от 1886 до 1889г.

Публицист и писател, автор на: „Записки по българските въстания“, „Четите в България“, биографиите на Левски и на Ботев.

Може би не е необходимо да споменавам и Елин Пелин (има отделна статия в този блог по  въпроса), който изключван от едно, второ, трето…и т.н. – поредно училище, прекарва времето си в Библиотеката, където жадно и жадно чете. Така незавършилият гимназия наш класик се превръща в поредното дръзко предизвикателство за своето време,  за още и още  хора и времена след това.

Какво стана с нас?

Къде остана този глад?

Къде го загубихме?

Или го положихме на олтарите на леви, тесногръди, манипулативни държавни образователни системи?

Изродихме го в едно грозно преклонение пред наложени ни  разбирания, зададени вече задължителни отговори, унифицирани мисловни модели.

Унифицирахме няколко поколения!

А той е там – стой и ни чака – гладът…Гладът за истинско знание и разбиране, гладът за Истината!

Да разровиш, да научиш, да видиш невидени от никого досега неща!

Няма нищо като това!

 

 

История на България??

 

Замислено като най-голямата и академична История на България, 14-томното издание на БАН започва да излиза през 1979 г. , когато е издаден първият том.

„История на България“ е мащабно научно издание на Института по история към Българската академия на науките, обхващащо историята на България и българските земи от древността до наши дни. Инициативата за създаването на поредицата е свързано с честването на 1300-та годишнина на България. Първият том излиза през 1979 година, а деветият (последен засега) през 2012 година, което означава, че в настоящия момент  тази поредица е най-пълното, крупно и престижно издание (според  учени,  изследователи и по мнението на неговите автори). Многотомник, който е представителен за институцията БАН и за БГ като цяло.

Нека видим обаче какво пише в него. Томове  4, 5, и 6 разглеждат периода от 15-ти почти  до края на 19-ти век, до Берлинския конгрес. Ето някои извадки, които са показателни  за посоката на изследователския  наратив и за духа на цялата книга. В том шести, който презентира периода  от 1856 до 1878г., пише:

„След няколко бляскаво спечелени победи от руската армия Освободителната война отивала към своя край.“

„Руско-турската война от 1877-1878 година за Турция била средство да задържи владичеството  си над чужди земи и народи, да продължи живота на прогнилия феодален строй. От своя страна руското правителство се стремяло да разшири влиянието си към Проливите и Средиземно море, като  (по тази причина ) то предвиждало създаването на една самостоятелна българска държава, за да си осигури една добра съюзница в бъдеще.“ (стр.458)

„Санстефанският договор потвърдил справедливия и прогресивен характер на Руско-турската война от 1877-1878 година. За българите и за другите потиснати от Турция и борещи се за национална независимост народи войната завършила като освободителна.“ (стр.462)

???

И това е най-обемното, популярно издание на история на България, емблема на една цяла институция, на един институт, а може би и на преобладаващия процент от нашите историко-изследователски кръгове!

Алоо – докога? Докога ще се крием от Истината? Докога ще я загърбваме, подменяме, пренаписваме?

В този случай е съвсем сигурно, че  и дума не може да става за невежество, понеже това са учени, които от дълги години са в темата,  те познават фактите по-добре и от нас самите.

По-скоро познатите стари тоталитарни  структури и  манипулативни механизми,  основани на едно грозно и заловещо подлизурство към  Русия, са си все още живи и здрави!

Хора, ако не се справим с това, ако не кажем истината на нашите деца, на хората около себе си, не ни чака нищо добро!

Какви завети ще оставим на тези, които идват след  нас, на децата си – живот, прекаран в апатия и равнодушност към всичко извън мен и моето, или  ще им дадем като наследство нашето  активно взаимоотношение на търсене, познаване и отстояване на Истината?

 

 

Отново за обикновените хора и за някои превъплъщения на Дякона

През  2007 година в Пазарджик е проведена Научна конференция, посветена на 170 – годишнината от рождението на Левски, на който форум са споделени доклади и изследвания на повече от 25 автори.

Част от фактите, събитията и родовите спомени, свързани с Апостола, са предавани от поколение на поколение за векове.

Една от тези истории, лично мен, много ме впечатли, защото отново покрай всичко, свързано с Левски,  разказва и за  един много обикновен човек, който е заплатил с живота си за това, че е приютил Апостола.

През октомври 1871г. Левски е в Стрелча, преоблечен като протестантски проповедник, по този начин той се е дегизирал не веднъж, още повече, че са известни връзките му именно с протестанти от различните градове, които го укривали. Проповедник, който разпространява Библии,  човек, който не би трябвало да буди подозрения у никого.  Вътре в самите Библии обаче били скрити  революционни материали.

В Стрелча Левски основал Революционен комитет, отсядайки в къщите на поп Бойчо и Недельо (Дело) Стойнов. Така или иначе, Дякона си тръгнал още преди турците да се усетят, но дни след това обаче те претърсвали къщите наред. След 5 дни   масово обсадили къщата на Дело Стойнов, запалили плевнята, измъкнали  го  на площада и го пребили до смърт. След това го качили на кон, за да го карат в Пазарджик, изтезавали го по пътя,  докато Дело издъхнал.

В материалите пише, че цялото население присъствало на това погребение, дори самият Левски, който година по-късно сам намерил смъртта си.

Отново обикновена история за един обикновен  човек, малко известен – просто един от многото, за когото е отбелязано също, че „не се примиряваше, но открито се противопоставяше на своеволията на стрелчанските турци и на турската власт.“ Наблюдавайки този човек, още при първото си идване в Стрелча, Левски решава да му се открие и да го посвети в своите дела.

Ясно какъв е краят по-нататък, повечето от хората, които като Недельо Стойнов „открито се противопоставят“ завършват трагично, историята ни е пълна с такива примери.

Малко известни личности, но оставили след себе си следа – хора, за които си заслужава да разровиш, да напишеш…

Хора, оставили едно добро духовно наследство на своите деца, внуци и правнуци, на самите нас – собствения си пример, нещо, което е несравнимо по-стойностно от материални притежания, титли, или томове написани от теб самия книги.

 

Библиография

„Васил Левски в Стрелча“, Мария Нейчева

 

 

 

Узурпирано Възраждане

Питали ли сте се защо „левите“ историци, писатели, учени толкова много обичаха (и още обичат) да се идентифицират най-вече с  епохата на нашето Възраждане и да потърсят своите корени главно там. Хайдушките и четническите движения, Априлското въстание и неговите апостоли – всичко това беше интерпретирано пред масовия читател и в учебниците ни като израз на изконните борчески корени на българина, като форма на зараждащото се още тогава прогресивно мислене, революционно-борчески традиции, намерили вече своя завършен  израз (по-висш етап) – прогресирали в  пролетарското движение по-късно. Типични черти на националната ни идентичност (свободолюбието, чувството за национална принадлежност и собствено  достойнство, родолюбието) бяха заграбени и впрегнати в услуга на един престъпен, чудовищно – манипулативен режим.

Нашето Възраждане, господа историци, няколкото главни потока, които текат в дълбочините на българския дух през този период, а именно: революционизирането (въстанията, бунтовете); борбата за църковна независимост и не на последно място просветителството (революцията в просветното дело), са с типично български характер и корени. Те по никакъв начин не са свързани с дълбоко порочната социалистическа и комунистическа идеология.

Тъй като обаче именно през Възраждането  извисяването на българския дух бе като че ли най-видимо и кулминира в  раждането на същностни събития и значими личности, много удобно беше за нашите „леви“ историци, идеолози, политици и писатели след 1944 година, бързичко  да се идентифицират с това и да узурпират именно  този период от българската история, да потърсят своите корени най-вече там – при Левски, Раковски, Захари Стоянов, Вазов и услужливо да ги нарекат  „едни от първите социалисти“!