Комунизмът и нашите писатели…

Колко сме били лъгани по времето на тоталитарния режим?! Да не говорим, че и досега истината все още не е излязла наяве и масово в пространството (популярни книги, учебници, училища, академични издания) си битуват познатите КОМУНИСТИЧЕСКИ версии за определени събития от нашето минало, за исторически личности, писатели, поети, теории и твърдения, които дълбоко в своята същност са основани на лъжа и манипулация. Понякога, когато разговаряш с такива хора, които все още вярват в тях, може ясно да видиш, как умовете им са притиснати, сковани като в менгеме….И е болезнено да гледаш всичко това. И ние бяхме така, нали? Ето защо е толкова важно да знаем ИСТИНАТА относно нашето минало, относно настоящето…Това, което в действителност се е случило, а не онова, което някой иска да си мислим, че е станало.
Напоследък попадам на различни факти и случки от живота на наши писатели, на непопулярни, цензурирани по времето на комунизма техни творби . Някои от тези писатели ясно и недвусмислено си бяха окачествени като: „верни и достойни синове на партията“, „прогресивни писатели’, а за други просто не се споменаваше. Ето част от имената на наши творци, които са писали срещу социализма, заставали са в произведенията си, чрез свои статии срещу него:
ЗАХАРИ СТОЯНОВ, ИВАН ВАЗОВ, ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ, д-р КРЪСТЕВ, ГЕОРГИ СТАМАТОВ, ДИМИТЪР ТАЛЕВ, ДИМИТЪР ДИМОВ…Списъкът не е пълен, по-голям е! Но и само до тук да спрем, на мен лично всичко това ми говори, че е имало здравомсилещи хора по онова време и те съвесем не са били едно невзрачно маргинализирано малцинство.

Обикновените хора

 

Обикновени хора, с още по-обикновени животи и  съдби. В масовия процент от примерите, нашата история е променяна точно от такива личности – „малки“, наглед напълно предвидими и обичайни. За тях няма написани обемисти книги, не се провеждат церемонии и конференции в тяхна памет и обикновено като търсиш  снимки в нета,  повечето пъти не откриваш нищо.

А когато решиш по-упорито да изследваш тези съдби, се появяват тук-там по едно-две редчета и то написани, за да доизградят ореола около личността на някой друг – общоприет наш национален герой.

Нищо лошо с националните ни герои,   в този блог има толкова статии за Левски например. Само че, може би по-често трябва да питаме себе си какво всъщност представлява героизма и какво ние самите влагаме в лексикалното съдържание на тази дума – „герой“?

Скоро ми се наложи да пътувам до Пазарджик, за да издирвам различни материали.  Толкова трудно беше да се открие информация за така наречения ЧЕРВЕН  СТОЯН  (Стоян Ангелов), който е бил един от първите протестанти в Пазарджик, близък приятел и съработник на Левски. Приютявал е в своя хан не само Левски, но и Бенковски имало е и протестантски събирания там. С толкова питане и разпитване от наша страна, ( в Историческия музей също нямаха информация), накрая се разбра, че мястото, където е бил този исторически хан, е отчуждено по времето на комунизма, сега там имаше единствено паметна плоча. И най-вероятно тъй като става въпрос за протестант, запазената  информаця за него е (преднамерено) доста оскъдна. И ето какво пише за  Стоян Ангелов:

„Най-често Левски обичаше да отсяда у Червен Стоян, от Ени Махала.“

Там са били и някои от сбирките на Комитета. На тях е присъствал и един друг „малък“ и „обикновен“ герой, който е бил и много близък помощник на Левски – НИКОЛА РЪЖАНКОВ. Той е, който придружава Левски в едно от последните му пътувания към Неговата Голгота.

Всички знаем за залавянето и обесването на Апостола в последствие, но малко от нас някъде ще прочетем, че всъщност  Ръжанков е  платил с живота си  за това, че е бил сподвижник на Дякона. Заловен от турците, Ръжанков е жестоко бит и изтезаван. Подлаган е на нечовешки мъчения, за да разкрие членовете на Комитета. Не издава никого. Но заболява тежко и  малко след това умира.

Хора, герои, съдби – с една дума… история!

Наша е отговорността дали ще изберем да следваме обичайните дискурси на героичното битие, които ни чертаят познатите книги, най-често срещаните портрети (почти във всяка държавна институция),   учебниците и  стихове дори….

Или ще тръгнем по следите на тези другите,  „невзрачните“, без снимки и стихове. На тези като теб и мен – хора, които са рабрали и приели своята мисия (узнали са какво е предназначението им на тая земя) и просто са го изпълнили – повечето с цената на живота си дори!

 

 

 

За „братушките“, „крушките“ и още нещо.

Посрещане на руските войски във В.Търново

Здравейте приятели,

От дълго време упорито, с пословична ревност и завидна  комунистическа садистичност, в българското национално самосъзнание бяха вкоренявани лъжи и престъпни манипулативни идеи относно събития, личности и цели епохи от нашето минало!

Бяхме лъгани!

Сега обаче е друго време – времето на Истината. Времето на истините относно нашето минало,  истини, които най-накрая трябва да се осмелим да  посрещнем и приемем….

За някои от нас те са може би прекалено  дръзки,  неочаквано  и стряскащо – прями! Но това е, нали за това са ИСТИНИ!

Една от тях е свързана с така наречената „освободителна“  война от 1877 – 78 година и навлизането на руските войски в България, след  това.

Всички помним популярното Вазово стихотворение:

„И момчето дава крушки

на солдатите завчас

и крещи на тях:

„Здраствуйте, братушки!“

Ето какво пишат обаче за това (посрещането на руските войски“) съвременници на въпросното събитие и някои  наши учени. Ето анализът на проф. Пламен Цветков , който е с ключов характер, тъй като разглежда и цитира  руски дипломатически документи по този повод:

„Самото посрещане на руснаците, и то според руски дипломатически документи, няма нищо общо с идиличната картина на Дядо Вазов за дечицата, които посрещали братушките с крушки. Защото руснаците започват да действат като в завоювана територия, с всичко произтичащо от това – произвол. Структурата на екзархията безапелационно е подчинена на руската окупационна администрация, започва един грабеж и едно насилие, което според признанията на един руски дипломат е накарало все повече българи да се питат дали не е било по-добре да си останем под властта на султана, отколкото под могъщественото покровителство на Царя Освободител, наречен “освободител” не заради България, а заради това, че е премахнал крепостното робство в Русия през 1861 година.“

Интересно, нали?!

Това напълно кореспондира и с написаното от кюстендилския депутат в правителството на Стамболов – Антон Кърпачев, нещо, което съм цитирала и  друг път. При влизането си в Кюстендил руските войски получават заповед  от своите началници „За грабеж!“ Три дни грабят поголовно  животни, покъщнина, предмети, след това всичко свършва. Вероятно не е останало и нищо повече за ограбване.

Толкова различна картина от тези, които все още присъстват като познат дискурс в нашите академични изследвания на тази епоха,  и в учебниците!

Ето и на какво друго  се натъкнах, четейки спомените на  Архимадрит Софроний „Спомени от Главната квартира“, той описва  пребиваването на руския император, заедно с войските му, в с. Горна Студена, до Свищов.

Софроний е радостно изненадан от хубавото посрещане на руските войски в Стара Загора и Казанлък, тъй като българите от този край по думите му „даром“ са давали потребното за войските и не се е налагало да го взимат от тях насила.  Това какво ни говори – че картинките с топлите прегръдки  на братушките, които  НАВСЯКЪДЕ  били посрещнати и приети с отворени обятия – нямат нищо общо с истината!

Нещо повече, ето какъв пример дава същият свещеник, пример, (според него) с негативен знак естествено. В цитираната вече книга той разказва за хората от едно съседно  село, които трябвало да посрещнат и да се погрижат за ген. Тотлебен. Селяните обаче не искали. Една от жените Вълкана, от която поискали да даде за генерала пилета,  излъгала, че няма такива и си тръгнала. След това обаче била ЗАСТАВЕНА  от  Софроний  да даде пилетата. С една дума взели ѝ ги насила.

Е, това никак не прилича на посрещане с крушки, венци и цветя, нали? Май е имало и трезвомислещи българи на времето!

Хора с по-буден дух, които явно са прозряли за какво става въпрос.

Хора, които, както и Раковски, Левски, Ботев, Захари Стоянов, са знаели: „Всякога Русия ни е лъгала!“

Не е зле сега, когато нашето настояще правителство с всички сили и средства се стреми да ни вкара отново в обятията на „братушките“ , да си припомним тези истини!

 

Библиография:

„Светът на мегамитовете“, Пламен Цветков

„Спомени от Главната квартира“, Архимадрит Софроний

„Спомени“, Антон Кърпачев

 

 

Един поглед върху българската история в години и периоди.

     

 Нашата история

 

Ето една кратка периодизация на българската история, един поглед върху нашето минало:

 

  1. 632г. Кубрат отцепва българските земи от Хаганата и създава Велика България. Според някои историци именно това е годината на създаването на България. Други смятат, че това може да бъде съотнесено и към по-ранните векове.

Това са години на търсене, и на опити за създаване на собствена племенна общност, на  приобщаване към хунски, аварски, тюркски държ. обединения, поради което трудно може да бъде дефиниран този период като самостоятелен свободен живот.

2. 864г. до 1018г. е времето на политически завоевания, възход и начало на новата ни цивилизация.

3. 1018г. до 1186г. – византийско владичество.

4. 1186г. до 1396 – Второ българско царство, отново време на възход и свободен живот.

5. 1396г. до 1878г. – под османска власт.

6. До 1879г. Временното руско управление.

7. От 1880 до 1943-44г. – свободен живот, въпреки че формулировката е относителна, имайки предвид детайлите.

8. 1944г. до 1989г. – комунизъм.

9.1989 – 2013г. – период на преход.

 

Ако приемем и последния период за свободен, се получава следната статистика:

 

Общо 1381г. история, от които oколо 700  прекарани под чужда власт, а ако прибавим и последните години на преход, статистиката  става още по-тревожна.

Каква история само, а? Е, никак не е чудно тогава откъде са се взели у българина тая малоценност и  робския  манталитет! Само че аз си мисля, че е вече време да спрем да се извиняваме и оправдаваме с това колко зле сме били третирани в миналото и да поемем отговорност за нашия живот тук и сега!

Сега е нашето време, нека не го пропускаме!

 

 

Забележка:

Периодизацията (относно първите няколко етапа) е изготвена с помощта  на книгата на проф. Иван Божилов „Седем етюда върху средновековната ни история“,

 

 

Неофит Бозвели

Факти, които дълго време бяха престъпно – ПРЕМЪЛЧАВАНИ:
НЕОФИТ БОЗВЕЛИ – един от лидерите на движението за църковна независимост през Възраждането и писател. Навреме прозрял лицемерните и коварни намерения на Русия относно България, които са фокусирани към ЗАВЛАДЯВАНЕ и ПОКОРЯВАНЕ, а не освобождаване ( било то църковно, политическо или просветно).
Ето защо той и ИЛАРИОН МАКАРИОПОЛСКИ застават в едни от първите редици на открита борба срещу Русия, една от причините да бъдат арестувани и Бозвели да бъде изпратен на заточение, в последствие. Ръкописите на АНТИРУСКИТЕ произведения на Бозвели са напълно унищожени от тогавашния руски консул Александър Рачински и от нашия ВАСИЛ ДРУМЕВ (тогава митрополит Климент). А известният диалогичен текст на Бозвели „Мати Болгария“ е старателно окастрен от ВСИЧКИ редове, които съдържат истината за Русия.
Ее, позната практика по времето на комунизма, нали?

Доктор Кръстев за социализма. Из „Социализмът пред съда на науката и на българското общество“

Кръстьо Кръстев 

Скъпи приятели, предлагам ви откъси от една статия на известния д-р Кръстьо Кръстев, един от четиримата основатели на литературния кръг „Мисъл“ и редактор на сп. „Мисъл“ – тема, за която стана въпрос в предишната статия от този блог.

Кръстьо Кръстев е живял в периода 1866-1919г. Той е български писател, преводач, публицист, също е познат и като основател на професионалната литературна критика в България. Страници, статии, студии, монографии са изписани за него в учебници и академични томове по история на българската литература.

Защо ли обаче в тези книги не откриваме едни съществени апсекти от делото и писменото наследство на д-р Кръстев, които го правят отличим от голяма част от останалите наши писатели, пуснали се в общия поток на славословие и адмириране към социализма и неговите идеолози!

Кръстьо Кръстев, както знаем, е бил различен и за това мразен от Благоев и комапния, наричан е, особено след преврата на  9.09.1944-45г. с какви ли не имена.

И до днес една част от неговото писмено наследство,  систематично, умишлено и със завидна последователност е скрита от масовия читател. Това са статиите му, писани срещу социализма, преднамерено са заличени и полемиките, които е водил със социалистите – той и други автори, на страниците на  сп. „Мисъл“.

До болка позната соцалистическа техника, нали? Известни похвати. Щастливец е бил д-р Кръстев, че по негово време все още не са били изградени чудовищните соц. лагери на смъртта.

Драги приятели, предоставям ви сега, може би и в едно следващо продължение, откъси от един материал на д-р Кръстев – части от статия на тема „Социализмът пред съда на науката и на българското общество.“

„Социалистическото учение в България има книжен характер. Разгърнете което и да е социалистическо списание и ще видите, че там, освен безбройни полемики и многословни коментари от катахезиса на марксизма – тоя какво казал, оня какво рекъл – друго няма да намерите. Социалистическата партия черпи живота си от книгата, не от действителността.“

„Нашите млади социалисти четат каквото им падне под ръка, в техните умове цари такъв хаос…., че ти става мъчно за изхабената по разни глупости младежка енергия, па те хваща и яд на техните заблудители.“

„Материализмът води човека до бездействие, безнадеждност и фатализъм, понеже се стреми да го убеди, че желанието да променим своя характер, от който зависят всички наши действия, не може да бъде плод на негови усилия, а на независещи от него фактори и икономически причини…“

„Заради своето убеждение за пълното равенство на всички хора младежът – социалист не признава никакви авторитети и в това се корени причината за неговото надменно, грубо и самомнително държане и обноски.“

„Крайният резултат в социалистическата държава ще бъде възраждането на деспотима. Дисциплинираната армия от чиновници, както и днешната войска, ще даде на своя главатар върховната власт, който ще прибегне до узурпация. Социалистическата администрация ще се превърне в страшна тирания.

Социалистите не искат да се убедят в тая истина, че благоденствието на едно общество и справедливостта в неговите учреждения зависи от характера на неговите членове и никакво благоденствие не е възможно без промяна в характера на човека. Социалистите вярват, че зле функциониращото сега човечество може да се вмъкне във формата на отлично функциониращи учреждения.

Няма такава политическа алхимия, чрез която да можеш да получиш златно поведение чрез куршумени инстинкти“

„Социализмът в училището е оказал изключително вредно влияние, налага се учителите и министерството да вземат спешни мерки за пълното му изкореняване.“

 

Литературният кръг „Мисъл“

Всеки един от нас е учил в часовете по литература за кръга „Мисъл“ .  Литературното списание „Мисъл“, както признават и левите, и десните представители на българската литературна критика (колкото и да са дефицит последните), е най-популярното и модерно наше списание не само за периода, през който излиза, но и години по-късно.

Само че, както ни е преподавано в училище – това, което знаем и сме чули за него, вероятно се свежда до  популярните интерпретации за естетическата платформа на кръга „Мисъл“, за четиримата, свързани с него: основателят д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков, Петко Тодоров и Яворов. За модернизма и индивидуализма, който внасят в българската литература тези автори.

Трябва да поровиш обаче, и то съвсем целенасочено, за да стигнеш например до някакви, макар и бегли описания на перманентните  полемични сблъсъци, които  някои автори около кръга „Мисъл“ са имали със социализма като идеология, който  точно тогава е навлизал в българското пространство, сблъсъци  конкретно и със самия Благоев.

Кръгът „Мисъл“, основан от западните възпитаници – Славейков и д-р Кръстев,  започва упорита и последователна ( за определен период ) борба срещу социализма. Д-р Кръстев, публикува редица статии, в които изобличава и предупреждава  относно злото, което носи тази идеология.

Например  в своя статия  “Социализмът пред съда на науката и на българското общество”, 1903г., той казва:

“Крайният резултат в социалистическата държава ще бъде възраждането на деспотизма… Социалистическата администрация ще се превърне в страхотна тирания.”

“Материалистическото учение отхвърля вярата като непотребно, та дори и вредно суеверие и търси научно обяснение на мирозданието, като не приема никаква висша, божествена сила. Но не е ли неразумно, ако не престъпно, да се стараеш да унищожиш в народа конкретното народно схващане на мировия ред и да искаш да го замениш с отвлечено научно, недостъпно нему? И социализмът е един вид суеверие, понеже упованието му в бъдещето не почива на разумно основание. А важното е, че на вярата се крепи цялата нравственост на нашия народ. Разклати у него убеждението, че съществува задгробен живот, висш съд за земните дела и у него ще изчезне страхът от греха и престъплението.”

      В друга своя статия (сп. “Мисъл”, кн. 9, 1902 г.) д-р Кръстев пише:

 “Нека историята ги съди за техните тежки грехове спрямо несравнено по-ценните и по-належащи нужди на времето; нека тя им каже, че те са косвените виновници за тържеството на гешефта и на скодоумието в българската държава за последните десет години; защото те в своята слепота за нуждите на живота отвлякоха най-добрата част от нашата интелигенция от тоя живот и я тласнаха в една донкихотовска борба с вятърни мелници.”

Пенчо Славейков пък от своя страна е свързван с индивидуализма и модернизма, което е така, но защо не напишем нещо и за неговата открита омраза и за  словесните битки, които е водил с привържениците на социализма. Наричан е от Благоев „буржоазен възпитаник“, „западен индивидуалист“. В свои писма до Мара Белчева Славейков се възмущава от политиката на руския император.

Левите идеолози дефинират неговата омраза като „класова ненавист на младия български буржуа към етиката на социализма“, интерпретации, които си съществуват и до днес в някои академични трудове.

 Острите критики на Благоев срещу списание ‚Мисъл“ и главно срещу Пенчо Славейков и д-р Кръстев довеждат някои от представителите на лявата литературна критика да напишат, че през 90-те години на 19. век, социализмът се утвърждава в България главно чрез  перипетиите, през които преминават  неговите идеолози относно  полемиките, които са били принудени да водят с „ буржоазните представители“  на кръга „Мисъл“.  

Така или иначе, тези наши писатели (от ‚Мисъл“), май се оказаха прави в своите предупреждения относно бъдещето ни.

Само че все още не смеем да си го признаем, не дръзваме да го кажем и на тези, които идват след нас – на децата си! А иначе правим матуритетни програми, където и въпросните  автори са включени, пишем дебели научни трудове относно приноса и идейно-естетическата програма на списание„Мисъл“, относно литературната идеология на кръга „Мисъл“. ..

А е толкова важно  децата ни да знаят, важно е ние самите  да знаем, че е ИМАЛО преди нас хора, които са водели подобни битки, които ние водим сега; хора, които малко или много са били  ГЛАСОВЕ  в нашето  обществено и културно пространство.

Това е важно да се знае!

Стоян Михайловски „Страници из дневника на един мислител“

Откъси:

 

„Човешкият живот е една мисия: нашето съзнание, че изпълняваме вярно мисията си, ще даде на душата ни задоволство и радост.“

…….

 „Братя българи, разорението на България се дължи на грамадното число политиканстващи сладкодумци, насърчавани от хищни политически водачи. Тая политиканстваща паплач трябва да изчезне от политическата арена на нашата родина! Избягвайте ги! бягайте от тях като от смъртоносна зараза!“

…….

 „Няма да бъде прегазен само този народ, който в мъки, в беди, а и във всяко положение си казва: Моят Бог е моето право. И моето право е дело на моя Бог!“

…….

 „Погледнете как запада православието. Защо запада?

 Защото е ръководено от хора тъпи, бездарни, лишени от водителски качества, неодушевявани от никаква религиозна възторженост и апостолска пламенност, некадърни да организират никакво духовно наставничество, предадени на сух формализъм и на безплодно обредолюбие!“

…….

Докога?!?!

Предна корица

Не знам как да започна, нито как да го опиша…!

Някъде, в една книга, прочетох, че понякога ти идва така да изкрещиш, че да счупиш някой прозорец!

Винаги, абсолютно винаги Истината  е по-скъпоценна от хляба, по-нужна от живота ни дори…

Затова някои протестират, гладувайки за истината.

Ако човек задълбае в писменото наследство от нашето минало, ще се натъкне на какви ли не подли интриги. Русофилството като основна държавна политика в България,( вече толкова време),  е предизвиквало и все още води хората до какви ли не подлости – подменяме историята си, пренаписваме учебниците на  проруски и прокомунистически език…

Неофит Бозвели –  интересна личност, за която малко се пише и говори в училище, наистина малко, повечето от написаното за него е инфилтрирано изцяло в духа на официалната русофилска версия за този наш възрожденец, така че да  може наистина да го напаснем на зададеното отгоре. Да, но, рано или късно, истината излиза наяве – ти няма да можеш вечно да си играеш с нея.

Неофит Бозвели е един от лидерите (лично според мен,  той е и човекът, който е бил начело) на борбата ни за независима църква. Роден е в Котел и е живял в периода (1775 – 1848г.)

Войната, която води Бозвели не е  само срещу гръцкото духовенство, а и срещу Русия – и той, и Раковски.

Бозвели пише открито  срещу  последиците от руската политика на Балканите. Той пристига в разграбения и опожарен от руснаците през 1812 г. Свищов, жителите на който са насилствено преселени на север от Дунав. През 1828 г. Бозвели отива в Сливен, за да разубеждава гражданите на Сливен, които под натиска на руските дипломати се подготвят да се изселят в Русия.

Каква е по-нататъшната съдба на Бозвели ?

Той е известен с произведението си „Мати Болгария“, което е диалогичен текст, в оригиналния си вариант, насочен основно срещу Русия. Оказва се, че Бозвели е написал и други антируски произведения.

В края на живота си обаче, в манастира, където е заточен, той предава ръкописите на своите антируски творби, заедно с оригинала на „Мати Болгария“,  на своя възпитаник Григорий Хилендарски. Григорий дава ръкописите на руския консул във Варна, Александър Рачински, който никога повече не ги връща. Оригиналът на „Мати Болгария“ пък Григорий дава на изключително големия русофил Васил Друмев (митрополит Климент), който изчиства от произведението ВСИЧКИ неудобни (насочени срещу Русия) изрази и така години наред….,живеем в лъжа и заблуда!!

Докога!

Докога ще стоим зависими и ще угаждаме на тая, както я нарича Стамболов „омразна бяла мечка“?

Докога ще продължаваме да жертваме истините за собствената ни идентичност на олтара на проруски и прокомунистически идеали?

Докога?!?!

Стефан Стамболов „Дневник“

 

Преди известно време ми попадна Дневникът на Стамболов. Това са  три тефтерчета, в които той си е водил записки, бележки, споделял е свои преживявания, тук той прави характеристика на определени политически дейци, коментира международни събития. Определено си заслужава човек да го прочете.

Лично на мен този дневник ми даде една ясна картина (или поне отчасти такава) относно това какво всъщност е представлявал животът на Стамболов в този период – битките, които е трябвало да води, и най-важното какво е било в сърцето на този наш уникален държавник. Най-дълбокият мотив, който е управлявал цялото му същество, това е била любовта към България! Патриотизъм, който неминуемо е довел до една непреодолима ревност да види родината си свободна духовно, политически, социално.

Един от най-подлите,  безогледно агресивни и коварни врагове, с които той перманентно е бил в конфронатация, това е Русия и нейните държавни представители. Русия със своите  вековни аспирации към завладяването на  нашата страна, тъй като, за зло или за добро, България се оказва пречка именно по  пътя на Русия към  Проливите.

Животът на Стамболов , така, както може да бъде видян от  неговия личен дневник, е бил един нестихващ стремеж да разкъса жестоките мрежи, да изяви и изобличи  коварните намерения на „освободителите“ ни.

Ето част от този Дневник:

„Какви хора бяхме тогава (1876г.) ние, които разклатихме и подкопахме цялата турска империя? Няколко горещи и екзалтирани патриоти, силни с вярата в своето право и свято дело, готови да умрат за идеята, която проповядваха; фанатици, които предпочитаха смъртта пред позорното робство и които пред нищо не се спираха, от нищо не се бояха само да се увенчае делото им със сполука…

Тогава ние с ненавист и омраза гледахме не само на турците, но и на немците, австрийците и англичаните, които високо викаха, че Русия не идва да ни освободи, а да ни пороби, завладее и погълне…

От тогава минаха 10 години и днес всеки разумен българин, всеки патриот, като вижда какво вършат русите в България, ще признае, че са били прави да ни предупреждават така…

Като разбрахме, че Русия иска да ни унищожи, да завземе земята ни, да погълне народността ни, да се намести в къщите ни, ние се сепнахме, събрахме силите си и се започна една страшна и непримирима дипломатическа война между нас и Русия.

Война между „освободители“ и „освободени“, между  силния Голиат и малкия Давид…“

И по-нататък, нещо, което е толкова валидно и актуално за нас именно сега, в тези наши преломни дни:

„О, Боже, може ли да говорим за Отечеството ни и за себе си в тези трудни времена? Не е ли дълг свещен на всеки български патриот да забрави за себе си и да гледа да спаси Отечеството си, даже да се наложи и да се пожертва за доброто му? Какъв е тоя егоистичен патриотизъм?“

Стефан Стамболов, 1886г.