Стефан Стамболов „Дневник“

 

Преди известно време ми попадна Дневникът на Стамболов. Това са  три тефтерчета, в които той си е водил записки, бележки, споделял е свои преживявания, тук той прави характеристика на определени политически дейци, коментира международни събития. Определено си заслужава човек да го прочете.

Лично на мен този дневник ми даде една ясна картина (или поне отчасти такава) относно това какво всъщност е представлявал животът на Стамболов в този период – битките, които е трябвало да води, и най-важното какво е било в сърцето на този наш уникален държавник. Най-дълбокият мотив, който е управлявал цялото му същество, това е била любовта към България! Патриотизъм, който неминуемо е довел до една непреодолима ревност да види родината си свободна духовно, политически, социално.

Един от най-подлите,  безогледно агресивни и коварни врагове, с които той перманентно е бил в конфронатация, това е Русия и нейните държавни представители. Русия със своите  вековни аспирации към завладяването на  нашата страна, тъй като, за зло или за добро, България се оказва пречка именно по  пътя на Русия към  Проливите.

Животът на Стамболов , така, както може да бъде видян от  неговия личен дневник, е бил един нестихващ стремеж да разкъса жестоките мрежи, да изяви и изобличи  коварните намерения на „освободителите“ ни.

Ето част от този Дневник:

„Какви хора бяхме тогава (1876г.) ние, които разклатихме и подкопахме цялата турска империя? Няколко горещи и екзалтирани патриоти, силни с вярата в своето право и свято дело, готови да умрат за идеята, която проповядваха; фанатици, които предпочитаха смъртта пред позорното робство и които пред нищо не се спираха, от нищо не се бояха само да се увенчае делото им със сполука…

Тогава ние с ненавист и омраза гледахме не само на турците, но и на немците, австрийците и англичаните, които високо викаха, че Русия не идва да ни освободи, а да ни пороби, завладее и погълне…

От тогава минаха 10 години и днес всеки разумен българин, всеки патриот, като вижда какво вършат русите в България, ще признае, че са били прави да ни предупреждават така…

Като разбрахме, че Русия иска да ни унищожи, да завземе земята ни, да погълне народността ни, да се намести в къщите ни, ние се сепнахме, събрахме силите си и се започна една страшна и непримирима дипломатическа война между нас и Русия.

Война между „освободители“ и „освободени“, между  силния Голиат и малкия Давид…“

И по-нататък, нещо, което е толкова валидно и актуално за нас именно сега, в тези наши преломни дни:

„О, Боже, може ли да говорим за Отечеството ни и за себе си в тези трудни времена? Не е ли дълг свещен на всеки български патриот да забрави за себе си и да гледа да спаси Отечеството си, даже да се наложи и да се пожертва за доброто му? Какъв е тоя егоистичен патриотизъм?“

Стефан Стамболов, 1886г.

 

 

ЛЕОПОЛД ФОН РАНКЕ – (1795 – 1886)

Някои го наричат: „Баща на съвременната история“, за други той и неговите трудове, са просто белег за „наивен исторически реализъм“.

Факт е обаче, че Ранке пръв издига истината за необходимостта от точно и обективно изследване на миналото, за вярна интерпретация на факти и събития.

Според него историкът трябва максимално да изчисти своя труд от емоции, интереси и субективизъм. В историческите трудове не трябва да присъстват НИКАКВИ политически, религиозни и философски възгледи, тъй като ИСТОРИЯТА е това, което наистина се е случило, а не нашето мнение за него!

Нов народ

Нещо  наистина ново се случва в България – от 22 дни насам, нещо напълно различно! Това е като прохождане на човек с  отдавна закърнели крайници, като проглеждане на слепец…

Защо мисля така?

Докато четях за нашето минало, се натъкнах на интересни истории и приписки. В края на 16. век български дейци се свързват с трансилванския княз  и  започват да го уговарят да стане обединител на долнодунавските народи в борбата им срещу султана (1595г.). Това били архиереи, свещеници,  хора от елита.

Те създали Тайна организация, чиято цел била да спомогне за освобождаването ни от османската власт, агитирали масово народа по села и градове.  Дейците  разчитали главно на помощ отвън и затова помолили  трансилванския княз  да им изпрати няколко хилядна войска на помощ.

Малко след това, през 1597г. била изпратена  българска делегация и до австрийския княз, която имала за цел да го уговори да дойде на помощ на българите с няколко хилядна армия.

В едно известие пък, отново от края на 16. век, българите от няколко села настоятелно молят влашкия княз да ги освободи, те му пращат дори укорителни писма, в които го упрекват, че, ако не се намеси, и тяхното начинание пропадне, тежък грях ще лежи на неговата съвест, а те ще бъдат чисти!

Години след това, знаем, че се заражда и много бързо достига хипертрофични размери русофилството – идолът „дядо Иван“!

Левски е  един от първите идеолози и революционери, които прокламират на висок глас истината, че помощта отвън никога не идва без определени ангажименти, няма безплатна свобода!

„Който ни освободи, той ще ни и пороби!“

Трябваше да минат векове обаче, докато се събуди националното достойнство и самочувствие на българина. Това, което виждаме сега,  е като отговор на молитвите на толкова хора преди нас, може би отговор и на нашите собствени молитви.

Гледайки целият този народ около мен, тая шумна и разноцветна тълпа, имам усещането, че стоя точно по средата на едно несвършващо чудо!

Нещо много красиво!

Отношението на Стамболов към православието

Интересни редове, написани от Стамболов, който споделя преживяванията си на една служба, водена от митрополит Климент – Васил Друмев, ето информация за Климент:

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB_%D0%94%D1%80%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%B2

Навсякъде, където се пише за този човек, включително и в настоящите учебници, никак не липсват славословията. Ето един по-различен поглед относно неговата личност и дело.

Вчера има голямо тържество по повод на юбилея в памет на братя Миладинови. Ние отидохме на черква,дето калугерите и поповете около 10-15 пътя повтаряха и славославяха името на руския император. Това нещо като че нарочно се правеше от Климент и братята му. 
Страшно ми докривя и пот ме побиваше при всяко споменаване на името на императора,когото величаят с титлата „Благодетел“ и „Покровител“. Подобно светотатство в сегашните особени обстоятелства могат да направят само такива знаменити и патентовани подлеци, като Климент. Като го гледах тоя безобразник,идеше ми да отида и да му измъкна гръцмуля. Ние се борим до душици за нашата независимост и употребяваме хиляди хитрини,за да се спасиме от ноктите на бясната бяла мечка, а те, предателите чернокапци, ходят да я славословят и да показват на света, че ние сме готови да ближиме ЛАПАТА, която са е замахнала да ни пребие. Въобще в нас са е въдворил един много лош обичай да се славослови при всяка служба и литургия руският император и този обичай трябва без друго да се изкорени. 
На молебена Климент дойде да дава нафора. Аз и Муткуров си обърнахме гърба към тоя предател и не поискахме не само да вземем нафора, но още и да видим неговото подпухнало от пиянство и разврат лице. Речта на Климент в църквата беше повече от лоша.Тя не направи никому добро впечатление. И тая крава с патрахил иска да мине за оратор!“

 Ст.Стамболов, 1887г.

Източник:

http://www.extremecentrepoint.com/archives/11467

НАРОДЕ????

Вече  повече от век, тази една-единствена дума, написана   от Левски, в неговото джобно тефтерче, предизвиква, обърква, вдъхновява, плаши…

Изредиха се учени, писатели, поети да я обясняват, тълкуват, разчепкват. Има редица статии за това, мнения, изследвания, пред мен имам и цяла книга, озаглавена така…

„Народе“ – с четири въпросителни след нея.

Какво ли е искал да каже?

Лично аз, не знам и някак си не ми се иска да ставам част от дългата върволица на херменевти,  които определят написаното по-скоро като „отчаян вопъл, скръбен възглас, стенание.“, вик, изтръгнал се от личност, безумно обичаща България, и едновременно с това разочарована от картината, която вижда около себе си.

Обикновено в края на такива статии следват предположенията, че, ако можеше сега Дякона да види България, щеше да е още по-разочарован, неща, които и аз  съм писала.

Само че, приятели, тази вечер, на протеста, докато стоях и гледах хората около себе си…видях толкова различна картина, полярно противоположна на обичайната – апатия, опресия, задуха, или с други думи – комунизъм.

Около мен стояха не лумпени (както прочетох някъде в печата), а  обикновени хора –  преподаватели, които току-що бяха излезли от Университета, майки с деца. Една количка с близначета се намираше точно до мен, малко по-нататък татко с кенгуру и малко бебе вътре, младежи…

Този точно народ, към когото се беше обърнал Апостола преди век.

Само че сега този народ е вече различен, звучи различно  и изглежда красиво – вече не в познатите апатично – сиво,  с подчертано червени примеси на много места. Не! Той е пъстър, свободен – променен!

Пораснал!

И  лично на мен това  „Народе“ на Левски,  вече ми звучи   по-скоро като  възхищение,  удивление и радост – неща, които нося в сърцето си, когато си мисля за хората на България!  

 

 

 

 

 

 

В. Левски

Толкова по-лесно щеше да се живее, а и България нямаше да е на този хал, ако повече хора днес мислеха като него:
„Ех, бабо Доне, аз се предпазвам не, че се страхувам за живота си, той отдавна е обречен на България. Вярвай, аз с доволна усмивка бих го дал, ако бях убеден, че той не е нужен и полезен повече…Но аз зная, че съм нужен и полезен още за нашите святи работи. Нашата първа длъжност е да мислим за народа си… Аз трябва да пазя живота си, защото не съм дал все още всичко, което мога, за народното дело. Не съм изгърмял всичкото джепане.“

Христо Ботев: Излечима ли е нашата болест?

 

Интересни неща се случват в българското политическо пространство през последните дни. Бившият вече заместник- министър на образованието и настоящ депутат Милена Дамянова, заедно с още няколко съмишленици  отново внесоха познатия ни от преди Проектозакон за образованието.
Защо ли е това бързане, продиктувано може би от страстното желание за реформация на нашето образование, или нещо друго мотивира тия хора? Ето и отговорът, според мен, който се намира в една статия от вчера във в.“Сега: „Училищният закон беше сред мерките, препоръчани от Европейската комисия  тази седмица в прегледа на реформите.“

Пак Европа, пак Европа!

Относно темата за Европа, лично аз, смятам, че изключително актуално биха прозвучали думите на Ботев в една от неговите статии: „Излечима ли е нашата болест“, публикувана във в.“Знаме“, 1875г.

,Видите ли – говореха образованите вече школари, – видите ли? Другите народи живеят щастливо и богато, издигнали са храмове на науката и на изкуствата и блаженстват под дебелата сянка на своите царе и императори. И всичко това го е направило образованието, науката и цивилизацията. А вие?

Отворете и вие тук-там училища, преведете няколко книги, захванете да издавате всевъзможни вестници, и вие скоро ще да стигнете Европа.“

А между това у нас никой не виждаше, че народът ни при всички свои теглила и мъки не беше още достигнал до такова лошо състояние, до каквото достигна, като се пусна да гони Европа…“

„…със сляпото подражание на Европа ние ще  достигнем да бъдем роби сами на себе си“ -смята авторът, и аз съм съгласна с него. Мисля, обаче, че ако продължим така,  състоянието ни че ще бъде много по-трагично.
Предстоят ни усилни времена, скъпи приятели!

 

„Тежко е да седиш до главата на болния“

 

„Tежко е онова чувство, което изпитва човек, когато седи до главата на болния и когато е принуден да му разказва причинитe на болестта, да критикува неговото зло положение и в същото време да не може с нищо да му помогне. Тежко е. Но още по-тежко е, ако с болния, — бил той някое лице или народ, — те свързват  светли и чисти възпоменания, пламенна и искрена любов …
Разбира се, че на тоя свят се намират и такива човеколюбиви личности, които твърде често считат за свой дълг да поседят някой и друг час до постелята на болния, но които, за да не огорчат неговите домашни и да не дотегнат на самия пациент, почти всякога закриват очите си пред истината и започват да говорят такива безсъвестни лъжи и такива отчаяни глупости, които развеселяват до нейде болния и утешават неговите домашни, но които на болестта помагат само с това, че тя си продължава и си остава пак неизлечима.
Аз мисля, — и всеки добросъвестен човек ще  се съгласи с мен, — че ако нашите умни, честни и любящи синове са осъдени да седят до постелката на своето потъпкано, продадено и поробено отечество, то те трябва да постъпят съвсем другояче. Наместо да слушат всякакви врачувания, раздумвания и рецепти, които болните мозъци са нарекли просвещение, образование, търговия, индустрии и т. н., те трябва да се срещнат очи в очи с истината, трябва да възпрат с гърди нещастието и трябва да се погрижат за политическата хигиена на своя народ. Какво образование ще дадете на онзи народ, който няма и не може да има такива училища, из които да излизат човеци, а не автомати? Какво просвещение ще да намерите в оная страна, която е заобиколена с китайска стена и тя не пропуска нищо друго, освен разврат, пиянство и заразителни болести? Каква търговия искате да процъвти там, дето никой не вижда сигурност за своя живот и имот, и дето кражбата е станала държавен принцип, а сиромашията правителствена цел? Най-после, какви индустрии искате да се развият там, където народът е принуден „да работи като вол, да събира като пчела и да живее като свиня?”
Както щете, но щом  всичките тия въпроси са имат своето място и щом ние сме длъжни да помогнем на своя нещастен народ, то преди всичко трябва да се погрижим за неговата политическа свобода.
Извадете затворения из тъмнината, строшете веригите на роба, унищожете у болния причините на болестта му, и вие ще видите какво още трябва на свободния човек или на освободения народ. Но тъмницата се отваря със сила, веригите се трошат с желязо…
И така, ако нашите литературни старци и журнални баби (журналисти), не са в състояние да направят нищо от това, то ги моля в името на здравия разум да не лъжат барем болния и измъчения свой народ, да не покриват делата на неговите тирани и паразити и да не убиват всяко едно стремление, което способствува да се избави народът от робството!“

(ХРИСТО БОТЕВ, „Тежко е да седиш до главата на болния“, в.“Свобода и независимост“, 1872г.)

Комунизмът в БГ

„И да знаеш, Минке, че последният КОМУНИСТ на планетата ще умре в България. Даже когато в Съветска Русия няма да има нито един жив комунист. Какъв народ сме, Минке, какъв народ…“
(ДИМИТЪР ТАЛЕВ, романът „На завой“)

Из книгата „Американците откриват българите, 1834 – 1878″

„Винаги, в най-тежките моменти за България, американската общественост и американското правителство се притичваха на помощ и защитаваха забравената истина и погребаните български права.“

(Стоян Омарчевски, бивш министър на образованието в България)

……………

“Бъдещето на народа все още ми изглежда много мрачно. Русия щедро лееше злато и кръв, за да освободи народа от турците, но курсът ѝ по-късно накара мислещите българи да вярват, че целите ѝ са себични и че погълнати в нейното милионно население, ще загубят всяко независимо съществуване.“

………………

“Някога българите бяха искрено признателни на Русия за мощното ѝ съдействие; но когато видяха, че Русия няма да толерира българската независимост, смело се заеха със задачата да минат без нея.”

……………..

„Руските дипломати напоследък писаха за “жертвите”, които народът им е правил за България. Тези жертви са точно от типа, които вълкът прави, когато се въздържа да погълне агнето, защото го гледат други по-силни животни. Ако Русия бъде накарана да се държи настрана, България ще процъфтява, народът ѝ ще благоденства и тя след време ще се превърне в пречка за амбициозните намерения на Русия. Това предусеща Русия, и “оттам идват сълзите”.

…………….