Вероятно за всеки образован българин името на Петко Славейков е емблематично, що се отнася до нашата културно- политическа, литературна и гражданска дейност в предосвобожденската епоха и след това. Май няма дете, което да не е чувало, или пък да не е съвсем естествено и непринудено наизустявало ритмичните хумористични редове на Славейковото стихотворение „Малък Пенчо“: Пенчо бре, чети! Пенчо не чете. Пенчо, работи! Пенчо пак не ще. Пенчо го мързи, гледа да лежи, ходи, та се май, търси да играй. Време се мина, Пенчо порасна, иска да яде, няма откъде. Известни са и басните на Петко Славейков: „Врана и лисица“,  „Магаре и жаба“, „Лисица и шипка“,  „Градинар и куче“ и други. Петко Рачов Славейков,  роден на 17.11.1827 г. във Велико Търново, е ключова личност  в края на 19 век. Най-често обаче, когато говорим и пишем за него, когато разказваме на децата си за баща и син Славейкови, ние споменаваме именно тези познати вече факти за тях. А някак подминаваме, или просто не знаем онези „детайли“ от живота и делото на Петко Славейков у нас, които му придават една истинска и запомняща се идентичност. Като публицист той издава вестниците:“Гайда“ (1863-1867), „Македония“ (1866-1872), списание „Ружица“ (1871), сп. „Пчелица“ (1871), сп. „Читалище“ (1872-1873), „Звънчатий глумчо“ (1872), в. „Шутош“ (1873-1874), „Костурка“ (1874). Славейков е и един от ръководителите на борбата ни за независима църква. По-късно става председател на Народното събрание (1880) и министър на просвещението и вътрешните работи (1880-1881). Но дори и това не е най-същественото за него. Това, върху което би трябвало да поставим акцент, е въпросът за прогресивните за времето си демократично мислене, идеи и действия на Петко Славейков. Освен преводът на Библията, извършен съвместно с американските мисионери, нашият възрожденец изгражда едни доста добри и изключително близки приятелски взаимоотношения с някои от мисионерите. Вестникът му „Македония“ се превръща ( в една голяма част) в инкубатор на демократизъм, републикански принципи, в него се провеждат рекламни кампании на Робърт Колеж, присъстват статии в защита на протестантството. Славейков чете, изучава и възприема като жив пример за високо развито обществено устройство американския модел – най-вече в образованието. Затова той пише: Преди всичко трябва да се отбележи, че законите в Америка дават съвършена свобода на цялото население да напредва в наука, изкуство и търговия. И не само да се учи, но и да упражнява способностите си. Няма да сбъркам, ако кажа, че в Америка има свобода. А под думата „свобода“ американецът има предвид, че той има право и разрешение да учи това, което намира за полезно и след като се е учил, той има право да упражнява своите способности (умствени и физически), за да постигне своите цели.[1] Децентрализирането на образованието, свободата и независимостта на училищата от правителството е необходимо условие и според Славейков, и по думите на Каравелов, ако искаме да видим прогресивно развитие в нашето образование, и тук отново е зададен моделът на САЩ: Във всички държави всяка година се харчат големи суми за училищен бюджет. Само в Съединените щати няма училищни бюджети, но грижите за разноските на училищата са поставени на самите общини. Там, където всичките грижи за поддържането и управлението на училищата са в ръцете на правителството, там слабо се постигат целите на обучението.[2] Използвайки същия си вестник, горе-долу по същото време, „дядо Славейков“ ще се провикне: Ако метнем поглед през океана и дойдем в Съединените държави на Америка, ние ще намерим едно поразително доказателство за онова, което искаме да докажем. Там, където няма невежи хора, то и злочестините и сиромашията са по-редки. Всеки, който е приготвен от училището за добра работа, може да си спечели, ако иска, добро положение.[3]

---

[1] Славейков П.Р. в. „Македония“, 1871г. [2] Пак там. [3] Славейков, П.Р. Народното просвещение. Македония, 1871г.

Изследвайки влиянието на Западната цивилизация у нас, приноса на мисионери, американски благотворителни организации, отделни хора и влиятелни кръгове от обществеността като цяло, неминуемо ще открием личности, съдби, истории, за чието съществуване вероятно чуваме за първи път. Според небезизвестния ни историк Николай Генчев, след 1878г. можем да идентифицираме в страната ни една мощна преориентация на младото поколение от Русия към Запад с цел да получат едно по-качествено образование.[1]
Като западно влияние повечето изследователи най-често визират културното, просветно и икономическо проникване на идеи, принципи, работещи модели в различни сфери на социалния ни и институционален живот в България от западните страни. Като цяло това са Франция, Англия, Германия и Америка. Влиянието на Франция е обвързано, според М. Пундев, с навлизането на идеите на католицизма у нас главно чрез френските мисионери, които още преди Освобождението създават 19 училища в страната ни. Тяхното влияние се утвърждава в страната ни много преди началото на разглеждания период. Фундаментален принос в това отношение е нахлуването на френската литература, на известни и не толкова познати френски автори, чиито произведения в областта на обществените и природо математическите науки са придобили популярност у нас, преведени от българи, завършили образованието си във Франция. Класиците на френската художествена литература, от своя страна, също имат доминиращо влияние върху българската интелигенция. Френският език „linqua franca“ е въведен като международен език у нас, в нашите училища, още пред 1878г. А речници за този език в България се появяват още преди това. Последица от което е възприемането на около 2 000 френски думи в сферата на бита, изкуствата и технологиите.[2]
През 1883 година в страната ни е създадена организацията Alliance Francaise, която фокусира своята дейност в разпространението на френската култура. Още през 1870г. Алиансът е създал 14 училища в отделни български селища. Първият френски център е открит в София през 1905г. , подобни центрове са основани в още няколко наши градове, където се изнасяли лекции от французи. [3]
Част от нашите писатели са известни с формиращото техния творчески натюрел Гео Милев, френско влияние. Това са Стоян Михайловски, Яворов, Лилиев, Дебелянов. Най-често превежданите френски автори у нас са Юго, Пруст, Балзак, А. Доде. Освен влиянието на Франция, което както се изясни е основно в първите десетилетия на 19 век у нас, в началото на втората половина на века, като мощен оформящ фактор на влияние у нас се оформят американското и английско влияние, които се разпространява в няколко сфери – образование (създадени са доста училища), култура, преводна литература в областта на природо математическите и хуманитарни науки, превод на художествена литература, издаване на вестници и списания, на учебници, където са представени битието, обществено политическите отношения, принципите на държавно устройство, географските особености на Западната цивилизация, главно Америка. През 1844г. известният български книжовник и просветител Константин Фотинов с подкрепата на мисионерът Илайъс Ригс започва издаването на сп. Любословие“. Първият новобългарски учебник по география „Общо земеописание“ е издаден от Константин Фотинов през 1843г. Илюстрациите в учебника, по думите на проф. Шишманов, са отстъпени на Фотинов от Библейското общество . В учебника се разказва главно за Америка.
Темата за Америка през 60-те и 70-те години на 19. век присъства във всички наши учебници, някои от авторите са – Неофит Бозвели, Йоаким Груев, Иван Момчилов, Тодор Хрулев и др. Уроците в тях запознават с климата, територията, особеностите в географското разположение на САЩ – описани са реките, планините. Дадени са важни подробности за икономическите центрове и търговските пристанища в Америка. Авторите представят пред българските деца фермерския тип земеделие в САЩ. Разглеждат се особеностите и спецификите на населението в отделните щати. Фотинов е първият български журналист, който се утвърждава като такъв главно с неоценимата подкрепа на американските мисионери. След издаването на списание „Любословие“, той издава още 20 книги с помощта на Ригс, в мисионерската печатница на Дамянин. В годините преди 1878г. и особено след това, в националните училища в страната ни, за период от време, са използвани американски учебници, преведени от мисионерите, подготвени от американските мисионери за нуждите на първите мисионерски училища, но са поискани и за обикновените държавни учебни заведения, тъй като са били изключително подходящи, освен това не са съществували други по това време. Това са учебниците „Анатомия, физиология и хигиена“; „Алгебра“, „Училищна философия“, „Физиология“, и по Астрономия. Част от тях са останали в училищата и през 90-те години след Освобождението, тъй като са оценени като научна литература с много високо качество. Друго интересно списание, адепт на заимстването и установяването на американското влияние у нас, е „Ново училище“, което е издавано в България от 1910 до 1914г. То има за цел да установи западните модели на преподаване, обучение и възпитание в нашите училища, и по-специално американския модел. Авторите изследват, четат и публикуват почти във всеки брой на месечното списание статии за Американската педагогическа практика, за обучението в Англия, „Възпитанието в Норвегия“. Има практически разработки на уроци, заимствани от САЩ.
Поместени са статии „Народното образование в САЩ“, „Методи на преподаване в САЩ“ и т.н. Следят и превеждат статии от американски педагогически списания. Българите през Възраждането, по данни от книгата „Българите и американците“, са силно впечатлени от бурното развитие на американската промишленост през втората половина на 19. век. Затова по-будните личности от нашата интелигенция в този период започват да търсят и изследват причините за този прогрес на американската страна. В желанието си да усвоят правилни и работещи модели, наши писатели, учени, книжовници, политици решават да се запознаят с принципите на демократичното образование в САЩ, икономическите закони, учебните програми. В страната ни се изгражда траен интерес към историята на САЩ, във всички български учебници по история, пишат авторите на „Българите и американците“, са поместени уроци за историята на САЩ. Темите, които просветителите ни разглеждат са: Откриването на Америка и значението на този факт в контекста на световната история, Американската революция и гражданската война между Севера и Юга. Същите теми разглежда и периодичният печат през този период. Автори, в чиито произведения темата за Америка присъства много често са: Любен Каравелов, П. Р. Славейков, Стефан Бобчев, който превежда на български книгата „Биография на Бенджамин Франклин“. Българската възрожденска интелигенция, и мислещите българи като цяло, акумулират знания за миналото на САЩ, изграждайки си правилна представа за принципите и устройството на американската държава. Според нашите възрожденци образованието в Америка е качествено, защото е основано на гражданска свобода и демокрация, то предлага продуктивна професионална реализация.През 70-те години на 19. век в бълг. училища навлизат масово преведени американски учебници и учебни помагала в две основни предметни линии: хуманитаристика и природоматематически дисциплини. Българските просветители са оценили високо добрите постижения на американските педагози в начина им на систематизиране и поднасяне на информация. В българските вестници и списания от периода излизат много често положителни отзиви и статии за тия учебници. Важна сфера при изследването на Западната цивилизация, и по-конкретно американското влияние у нас, е благотворителността.
Когато стане въпрос за благотворителност, обикновено разбираме безвъзмездна материална, или парична помощ, оказана от хуманистични подбуди, която може да се изразява в храни, медикаменти, построяване на училища, болници и други сгради, в даване на пари. У нас американската благотворителност е свързана с дейността на мисионерите по нашите земи, които осъзнават нуждата на българите не просто от проповеди и библейски поучения, но от истинско просвещаване и издигане на материално-битовия стандарт на живот, както и от повсевместно преодоляване на неграмотността. Интересът на българите към образование удивлявал мисионерите. Съветът на протестантските мисии в чужбина (Американският борд) финансира изпращането на мисионери в няколко района: Северозападна Африка, Южна Африка, в Италия, Испания, Филипините, Франция, Мексико, при българи, сърби, гърци, арменци, сирийци и др.[4]
Така България се превръща във фокус на американската просветно-благотворителна мисия. Бордът финансира превода и издаването на християнска, научна (учебници) и художествена литература на български език, създадени са множество училища в отделни места в страната ни. По думите на Александър Величков, влиянието на САЩ у нас, чрез мисионерите и посредством филантропичните организации, може да бъде отчетено като реални приноси за въвеждането на модерни образователни, здравно-осигурителни и производствени стандарти, за рационализиране на правителствени програми, за следвоенно възстановяване… [5] Проф. Иван Шишманов, изследовател, учен, политик, министър на просветата в България през част от изследвания в този текст период казва: Най-искрените посредници между Америка и България са американските мисионери. Ако се прави оценка на дейността на мисионерите единствено в религиозен аспект, това ще затъмни реалните заслуги на американските протестанти у нас за развитие на просветното и учебно дело, донякъде и за нашата литература. Българският интерес към образованието предоставя възможност на американските мисионерски организации да стартират няколко учебни заведения в страната ни. Създадени са училища-интернати: в Пловдив за момчета, а в Стара Загора за момичета, които училища функционират чрез частни дарения. Основните задачи, които си поставят американските училища, е да подготвят образовани и висококвалифицирани българи, които да имат ключово влияние в икономическата, културната, политическата сфера. Хора, които ще бъдат на водещи позиции в образованието, здравеопазването, икономиката и ще се заемат с изграждането на младата държава на основата на демократичните принципи, заимствани от САЩ, ще създават и ръководят здравни институции, ще положат като основа ключови библейски модели и нравствени принципи в страната ни. И не на последно място – ще задълбочат сътрудничеството на България със САЩ. Едни от базисните американски училища у нас, които изследователите визират, това са Самоковските училища, които по-късно се обединяват в единна структура – Американски софийски колеж. Отворено е и селскостопанско училище в с. Пордим, Плевенско, има девическа гимназия в Ловеч и американска детска градина в София. Отново в столицата функционира и основно американско училище под ръководството на Алма Удръф.Това далеч не са единствените учебни заведения, открити от мисионерите, но са ключови за периода, който настоящият текст разглежда, и са етикирани като такива от не един изследовател. Същите автори (Ал. Величков, Т. Несторова) признават, че въпросът, касаещ броя на американските училища в страната ни все още не е достатъчно добре проучен и изяснен. Светските дисциплини в училищата в края на 19. и началото на 20. век се увеличават заради нарастващите нужди на населението от различен тип знания. В отделните учебни заведения е увеличен броят на практично ориентираните дисциплини, свързани с изграждане в обучаемите на специфичен вид умения – обущарски, земеделски, дърводелски. При момичетата – домакинство, бродерия, цветарство.След тяхното въвеждане, според някои изследователи, броят на записаните ученици в американските училища рязко нараснал. Постепенно са внедрени и програми изцяло с практическа насоченост, организирани са сезонни и целогодишни професионални трудови училища за момчета и медицински и домакински курсове за момичета. Открити са печатници към две от учебните заведения и курсове за момчета по печатарство. Отворена е и дърводелска работилница, стартирани са обучения по земеделие и овощарство.
Мисионерите използват най-разнообразни форми и методи, с цел да адаптират обучението на своите възпитаници към реалните нужди в живота, за да може самите ученици, излизайки от училищата, да успеят да приложат на практика наученото. През 1874г. е организиран от Американския Борд и специализиран курс за обучение на санитари и помощник-лекари, който е бил изключително актуален за времето си. От самото си създаване училищата функционират със засилено изучаване на английски език. Относно финансирането на американските училища, решено е то да се извършва чрез вътрешно финансиране от годишните такси, събирани от учениците и посредством финансовата подкрепа от САЩ. Американския борд, от своя страна, организира различни акции за събиране на парични средства от Америка, в началото на 20. век, като за американските училища в региона са събрани на два пъти по: 2 000 000 долара първият път и над 1 100 000 след това. Самите мисионери полагат усилия да осигурят постоянни източници на приходи. Тяхната задача била по-скоро да обучат хората как да се справят с финансирането на местно ниво и да придобият по този начин известна самостоятелност, а не постоянно да разчитат на чужда благотворителност. По време на руско-турската война училищата са затворени, а преподавателите останали тук, събират средства за бездомните, стават санитари, помагат на нуждаещите се. След войната учебните заведения отварят наново.
През 1882г. двете самоковски училища се преместват в нови сгради, които по данни от изследването на Ал. Величков са построени със средства, дарени от Женското методическо дружество и от самия княз Александър Батенберг, който посещавал мисионерските училища и подкрепил построяването на новите сгради. През третата година на обучението преподаването вече става на английски език. [6] Финансирането на американските училища продължава да се извършва по двата обичайни начина – чрез американска благотворителност и от вътрешни източници. През 1926 година в САЩ, чрез лични дарения и агитации, е събрана сумата от 404 500 долара. [7]
През 1914 и 1915 година двете мисионерски училища в Самоков са признати за реални гимназии. Вестник „Рилски шепот“ е печатният орган на Самоковските гимназии. Там се съобщава, че след 1921г. структурата на учебния материал е променена, за да бъде адаптирана към изискванията за държавните училища, като засиленото обучение на английски език си останало. Заедно с това, свободните инициативи в американските училища са последователно насърчавани. Формирани са певчески групи; физкултурни и езикови клубове, театрални ансамбли ; специализирани клубове, чиято дейност е фокусирана върху засиленото изучаване на английски език.
През 1926г. е създадена независима от Борда структура, която поема грижата за американските училища в Източния регион, тя е наречена: Асоциация на колежите в Близкия изток (АКБИ). Инициираните от АКБИ кампании за финансиране на училищата успяват да съберат средства в размер на: 2 000 000, първият път и година по-късно – 15 000 000. Създадените от американските мисионери училища на територията на страната ни съдействат за разширяване на американското културно влияние у нас, отчита в своя доклад АКБИ. От всички страни, където функционират такива училища, най-голям прогрес има в България, посочва АКБИ [8] , където от създадените още през 19. век учебни заведения до 30-те години на 20 век излезли двама български министър-председатели, много индустриалци, търговци, дипломати, ключови хора в правителството. Образователната политика на американските училища се оказва стратегическа в много аспекти, тя изиграва основна роля в издигане на социалния статус на жените и в посока формиране на нова обществена нагласа спрямо тях. Образованието на жените, което американските мисионери издигат, като една от приоритетните линии в образователната си стратегия, допринесло за издигане на личността, функциите и ролята на жената в обществото и семейството като пълноправен субект, равностоен на мъжа. Женският колеж, разнообразните курсове и обучения за жени спомогнали да отпадне разделението по полов признак в училищата. В тази посока съществена роля изиграва създадената през 1880г. в Ловеч Девическа гимназия, която по-късно разширява своята програма, с цел да се адаптира към държавните образователни изисквания, като добавя към програмата си занимания с практична насоченост по икономика и домакинство, продължава засиленото изучаване на английски език. Така според докладите на АКБИ девическата гимназия в Ловеч се радва на трайна популярност в цяла Северна България. [9]
Според Александър Величков земеделското училище в с. Пордим (Плевенско) е една от най-значимите американски образователни инициативи. Открито от съпрузите – мисионери Хаскел. Семейство Хаскел, д-р Едуард Хаскел и неговата съпруга Елизабет, през 1917 – 1918г. предприемат обиколка на САЩ, за да съберат пари за делото, което са планирали в България. Те успяват да съберат над 20 000 долара, заедно с това, получават 35 предложения от различни общини в страната ни за отпускане на безплатен парцел за строеж на училище и построяват у нас (след което го снабдяват с най-модерно оборудване) първия Стопански народен университет в с. Пордим. Освен това, мисионерите организирали в Пордим и безплатни обучения на местното население, образовали, ограмотявали жените и децата, мъжете обучавали на животновъдство, лозарство, градинарство, дърводелство. А жените научили на шивачество, готварство, консервиране на храни, предавали им ценни съвети относно отглеждането и възпитанието на децата. Според някои автори тези американски мисионери предавали на местното население принципите на свободното капиталистическо общество. До Първата световна война, според проучванията, направени от Александър Величков, в страната ни е изградена мрежа от американски протестантски училища, от които само една част са признати от държавата. [10]
По данни от статистики на АКБИ след Първата световна война над 1 500 българи са завършили англоезични училища в България и Турция, които техните преподаватели запомнили като изключително любознателни. А 1903г. е въведено задължително чуждоезиково обучение у нас. През 1921 година излизат допълнителни разпоредби за популяризирането на английския език в българските гимназии и прогимназии, заедно със задължителните вече френски и немски език, като такъв е въведен и английският. Сътрудничество между американски експерти и българското Министерство на просвещението се задълбочава. Омарчевски е министър на просветата у нас, е силно ориентиран към сътрудничество с Америка. Той проявява огромен интерес към образователната система в САЩ и към техните учебни програми, така че по негова молба американското консулство в България го снабдява с учебни материали по тези въпроси. По същото време Министерството на просветата се консултира с американския консул Кемпър. Като резултат от съветите на консула, е взето решение да бъдат премахнати от училищата остарелите образователни програми по германски образец. Министър Омарчевски лично настоява за внедряване на американски методи за образование и възпитание на подрастващите. Кемпър съдейства персонално за тази инициатива и по негова молба, Държавния департамент в САЩ изпраща на българското Министерство , и лично на Омарчевски, справочници, нагледни материали, каталози, брошури, които да бъдат използвани в училищата. [11] Винаги, в най-тежките моменти за България, американската общественост и американското правителство се притичваха на помощ и защитаваха забравената истина и погребаните български права – казва министър Омарчевски за Америка. [12] Когато се представя приноса на Западната цивилизация за България, с по-специфичен акцент върху дейността на мисионерите и на американски организации, не бива да бъдат премълчавани и фактите, които ясно показват упоритата и последователна опозиция, която американските мисионери, въвлечени в стартирането и изграждането на тази мрежа от училища у нас, са срещали. Широката популярност на щатските училища в страната ни след Първата световна война предизвиква ответна реакция в една част от българския обществен елит. Когато броят на записаните в тези училища деца започнал чувствително бързо да расте, в сравнение с този на децата в държавните училища, от Учебния комитет към Министерството на просветата се появяват доклади с призиви за повече контрол върху тези процеси. Започнала така наречената разяснителна работа[13] сред родителите, с цел последните да пренасочат децата си към държавните училища. В тази кампания основен фактор се оказва и Българската православна църква. В пресата периодично се появяват материали, чиято цел била да дискредитират американските училища, като основната идея е тази, че трябва да бъде опазена чистотата на българското образование от чужди елементи. Американските училища, според авторите на статиите, пречели на изграждането и опазването на българското самосъзнание. На учителски конгрес през 1929г. била приета Резолюция „За посещението на децата българчета в частните и народностните училища“, която апелирала родителите да отстранят децата си от американските училища и да ги запишат в държавните. Освен чрез мисионерите и мисионерските училища, американска благотворителна помощ (по време на Балканските войни например) е получена чрез червенокръстни организации. Като инициатор на идеята за сътрудничество и оказване на помощ от американски медици в сферата на здравеопазването е Съветът на мисиите. В началото на Първата световна война американски червенокръстни организации се свързват с българските структури от този вид и им изпращат периодично средства за закупуване на медикаменти за лечение на ранени войници. Американските дружества поемат ръководството на училището за подготовка на медицински сестри в София. Като директор на училището и главен преподавател за период от време българското правителство назначава представители на американските дружества на Червения кръст – Хелън Хей и Рейчъл Торънс, които повишили теоретичните знания и практичните умения на възпитаниците и издигнали авторитета на училището. По молба на Хей и Торънс от Америка е изпратена финансова помощ в размер на 5 000 долара за провизии, лекарства, медикаменти. Съществен принос за развитието на страната ни, за прогресивната промяна и усъвършенстване в сферата на образованието и здравеопазването, има Рокфелеровата фондация, която развива своята дейност в България в първите десетилетия на 20. век. Помощта на Фондацията е в няколко аспекта: поемане на разноските по изпращането на специализация на млади лекари, фармацевти, химици на специализация в чужбина; изпращане на свои разноски на висши чиновници от Министерството на здравеопазването да се запознаят с опита на европейски държави; строеж и обзавеждане на Институт по епидемология в София; изграждане на образцов здравен център за масова профилактика на населението. Отпуснати са средства за задгранични командировки за обмяна на опит на преподаватели и професори. За издръжката на стипендианти фондацията два 60 000 долара.
Фондацията подпомага дейността на два от новосъздадените факултети в Софийския университет – Медицинския и Агрономическия, на тях са отпуснати пари за закупуване на специализирана литература, оборудване и химикали за лабораториите. Благодарение на отпуснатите през 1926 г. от УС на фондацията 117 хил. долара е построена и модерна сграда за нуждите на Агрономическия факултет (дн. сградата на бул. „Драган Цанков” се заема от Биологическия факултет при СУ). За построяване сградата на института Институтът за народно здраве (ИНЗ) в София (дн. Национален център по заразни и паразитни болести) Рокфелеровата фондация отпуска 19 млн. лв., обзавежда го и поема издръжката за известно време на неговия ръководен персонал. Дейността на тази американска благотворителна организация в България се свързва и с Противомаларичната опитна станция в Петрич- институция, изиграла съществена роля в борбата с една от социално значимите болести в страната по това време. Фондацията участва в нейното изграждане и финансира обзавеждането на станцията, осигурява годишния й бюджет, за което изразходва над 15 млн. лв. Едва ли има точни цифри, но най-общо погледнато, според изследователите, за благотворителната си дейност в България между двете световни войни Рокфелеровата фондация изразходва повече от 100 млн. лв. [14]
Благотворителната подкрепа за българското образование от американска страна не се изчерпва обаче с дейността на Рокфелеровата фондация, в периода между двете световни войни отделни институции и дружества в САЩ също предоставят стипендии за обучение на българи в чужбина.[15] Но точният брой на стипендиантите и конкретните цифри на изразходваните суми все още не са изяснени на този етап.

ФОНДАЦИЯ „РОКФЕЛЕР“

През 1913 г. петролният магнат Джон Дейвисън Рокфелер – Старши регистрира в САЩ една от най-мощните филантропични организации в света – Фондация „Рокфелер“.
Фондацията има за цел ДА увеличи благосъстоянието на човечеството в САЩ и целия свят, а девизът ѝ е „Добруване на човечеството в целия свят“. Полето на благотворителна дейност на фондацията обхваща различни области – естествени (експериментална биология) и хуманитарни науки, медицина, социология и пр. Тя развива дейност на практика по целия свят в сътрудничество с местните правителства и създаденото след Първата световна война Общество на народите и неговите хуманитарни структури.
България е включена в програмите на Рокфелеровата фондация за финансова помощ за страните от Югоизточна Европа, предложени от структурите ѝ в Европа – Международен съвет по здравеопазване (Здравен съвет) и Международен съвет по образование. По нареждане на УС на фондацията посочените съвети извършват през 1920 г. предварително проучване на състоянието на промишлеността, селското стопанство и здравеопазването в региона, с цел ДА се набележат най-неотложните проблеми и областите, в които фондацията може да окаже помощ.
Междувременно от българска страна също е проявен интерес към програмите на фондацията. През 1922 г. Дирекцията на народното здраве (ДНЗ) към МВРНЗ изпраща молба до Здравния съвет, с която търси помощта на Рокфелеровата фондация за специализация на млади лекари, бактериолози, фармацевти и химици, както и за предоставяне възможност на чиновници от МНЗ да се запознаят с опита на европейските държави в хигиенизирането на селищата. Другите искания в молбата са фондацията да отпусне средства за строеж и обзавеждане на институт по епидемиология в София и за създаване на образцов здравен център за масова профилактика и консултации, както и да назначи технически съветник на фондацията в София, който да оглави бъдещите съвместни мероприятия с ДНЗ. За помощ към Рокфелеровата фондация се обръща и деканът на Медицинския факултет при СУ проф. Васил Моллов, който търси средства за студентската библиотека и лабораториите към факултета. Във връзка с исканията на Дирекцията на народното здраве и Медицинския факултет през февр. 1923 г. в България идва Селскар Гън, директор на Отдела за медицинско образование. След неговия доклад Рокфелеровата фондация отпуска първите си помощи за страната. В периода 1923 – дек. 1924 г. Здравният съвет при фондацията отпуска 820 долара (114 800 лв.) на Медицинския факултет за закупуване на специализирана научна литература. Гласувана е и финансова помощ до 5 хил. долара за закупуване на оборудване и химикали за лабораториите на факултета. През 1927 г. Здравният съвет предоставя 620 долара (86 800 лв.) на катедрата по хистология и ембриология за лабораториите и библиотеката, както и сумата 1500 долара (210 хил. лв.) на катедрата по патоанатомия, която не е усвоена заради административни неуредици. През 30-те години представителствата на Рокфелеровата фондация в Европа преориентират програмата си за научен обмен към дисциплини с приложен социално-икономически характер като: планиране на промишлеността, управ­ление на фондовете за обществено подпомагане, развитие на политехническо средно образование и пр. Във връзка с тази промяна Рокфелеровата фондация отпуска първите стипендии на завършили сестринското училище и на гимназиални учители по обществени и търговски науки. Институт за Народно здраве – София Приемането на специален Закон за постройка и обзавеждане на Институт за народно здраве (София) (1931) урежда спорните моменти и помага за преодоляване на пречките по изграждането му. Законът предвижда общите разходи по строителството и обзавеждането му ДА възлизат на 40 млн. лв. и те ДА бъдат поделени между държавата и Рокфелеровата фондация. Институтът е автономен орган, а неговата цел е ДА даде специална подготовка на лекари и помощен санитарен персонал, както и ДА произвежда всички серуми и други лечебни предпазни и диагностични средства против заразните болести. Противомаларична опитна станция – Петрич
В края на 1927 г. експертна комисия, в която са включени представители на Хигиенната секция към ОН, на Рокфелеровата фондация, на Инспектората към Дирекцията на народното здраве и специалисти по заболяването, посещава Петричко, за ДА се запознае на място с обстановката.
За десетилетието 1928–1938 г. за Противомаларичната опитна станция в Петрич фондацията изразходва над 15 млн. лв. Близкоизточната фондация е друга благотворителна организация, която в периода между двете световни войни оказва съществена помощ на страната ни. Тя простира своята дейност на Балканите и Източното Средиземноморие. Нейните активности в началото на създаването ѝ са фокусирани върху финансиране на различни дейности в помощ на бежанците- обзавеждане на сиропиталища, летни кухни, детски игрища. Спортни игрища. Фондацията изгражда в София, в най- бедните квартали тогава, спортно игрище. Към него има други спортни площадки, библиотека и читалня, занималня с обучен именно за тази цел персонал. Има медицински център и безплатна храна в трапезарията на кварталното училище. Близкоизточната фондация открива и издържа детски игрища и в селата Дивля, Радомирско и Байлово , оказва материална и техническа подкрепа за изграждането на такива в цялата страна.[16]
На един по-късен етап Фондацията разширява своята дейност и поема ангажименти към страната ни в няколко сфери: образование, здравеопазване, индустрия и селско стопанство. Тя се заема да подпомогне в развитието на дребния бизнес у нас, организира създаването на работилници, в които дарения от САЩ, дрехи за бежанци се преработват от наети с временен договор безработни и след това се продават на ниски цени за социално слабите, а приходите отиват за издръжка на семействата на самите производители, за подмяна на машини и суровини. Практичната посока на подкрепата на БИФ, социално-битовите реформи, с които се заема, консултативната дейност в сферата на бизнеса, инспектирането на отделни предприятия, даването на напътствия и съвети, цялата тази дейност издига статута на Фондацията и дава възможност на нейното ръководство да поддържа приятелски отношения с видни наши политици. Здравната политика на фондацията включва акции по хигиенизиране на отделни квартали, със средства от Фондацията в кв. Коньовица в столицата е създадена и здравна станция, която осигурява постоянни здравни грижи на жителите на квартала. Освен това персоналът на станцията прави и редовни проучвания на социално-икономическото положение и хигиенно-битовите навици на населението.
Организацията открива в село Дивля, Радомир, като филиали към съответните й институции в София, лятно игрище, дневен детски дом, здравно-съвещателна станция. Започва строеж на резервоар за питейна вода и обществена баня, прокопани са канали за напояване, отводнени са блатисти терени. За срок от три години БИФ поема издръжката на селскостопанското училище в с. Пордим. В училището са водени практически стопански занятия, създадена е и експериментална здравна служба.
Най-голямата американска фондация, действаща в региона на Близкия изток. Възниква през 1915 г. като Комитет за подпомагане на арменското и сирийското население. Малко по-късно се превръща в постоянна организация, наречена „Помощ за Близкия изток“, и обхваща в програмите си целия район на Източното Средиземноморие и Балканите. В края на 1929 г. получава статут на филантропична корпорация с наименованието Близкоизточна фондация (Near East Foundation). Основен принцип, към който се придържа в своята дейност, е възгледът, че най-добрият начин ДА помогнеш някому е ДА го научиш как ДА си помага сам. Съществен принос за страната ни има и дейността на Андрю Карнеги, който стартира благотворителна кампания в световен мащаб. Фондация„Карнеги“ разпределя 150 млн. долара за развитието на образованието. Тя дава пари на университети, училища. Магнатът дава стотици милиони за изграждането на 2500 обществени библиотеки. От фондовете на Фондацията са раздадени около 2 млрд. долара. [17]
Карнеги защитава интересите на българите, като организира една анкета, известна като Карнегиевата анкета , с която доказва, че населението на Тракия и Македония е българско и трябва да бъде включено в пределите на България. Фондация „Мир между народите“ провежда на Балканите след Междусъюзническата война, анкета, която установява разрушенията и жестокостите, причинени от армиите върху мирното население по време на двете Балкански войни. Анкетата е съставена от представители на Великите сили и е наречена Карнегиева. Тя стига до заключението, че само българската войска не е извършвала жестокости над чуждото население. Карнегиевата анкета известява на света за огромния геноцид, извършен над нашите сънародници през 1913 година. На базата на това изследване по време на преговорите за мирни договори след войните, се създават условия да се присъединят поне част от българските земи, освободени от нашата войска през първата Балканска война.
Един от основателите на благотворителността, според някои, Андрю Карнеги е бил странен и уникален човек. Ето обаче някои негови съвети, които са актуални и стойностни и днес: Ако желаете да бъдете щастливи, поставете си цел, която командва мислите, освобождава енергията и вдъхновява надеждите ви.
Раздавайте пари. Точно така. Раздавайте ги. Раздавайте ги на хора, който ви помагат да се свързвате с вътрешният си свят. Раздавайте ги на хора, който Ви вдъхновяват, служат Ви, лекуват Ви, обичат Ви. Раздавайте ги на хора, без да очаквате да Ви ги върнат, а ги давайте, знаейки, че ще се върнат при Вас умножени от някой източник. В началото на 20 век освен изброените, икономическа и финансова подкрепа на България оказват и други американски организации, които са пряко или косвено свързани с мисионерите и тяхната дейност у нас.
Дейността на Мисионерския Борд, на АКБИ и на двете крупни фондации допринасят изключително много за повишаване на стандарта на живот в страните, където съсредоточават дейността си: балканските държави, близкоизточните страни. Организациите успяват да предложат модерни методи на образование, повлияват позитивно върху културния живот там, подобряват здравеопазването, успяват да повишат продуктивността на селското стопанство. Когато напрежението в отношенията между България и САЩ се повишава, през 1918-1919 година част от мисионерите, преподаватели в страната ни, заминават за Америка на агитационна обиколка, за да предотвратят приемането на внесените в Сената строги санкции спрямо съюзниците на Германия и да осигурят подписването на справедлив мирен договор за нас. [18]
След 1944 година обаче, по обясними политически причини толкова плодотворните за страната ни връзки с Америка са прекъснати, България се оказва окупирана от червената армия и за десетилетия наред е под контрола на зловещия комунистически режим, изцяло изолирана от западното влияние и конкретно от Америка. Темата за западната благотворителност в страната ни, и по-специално за американската активност в тази посока, за съжаление, не е изследвана с по-голяма конкретика, за нея са писани отделни статии, няколко на брой и не съществуват детайлни проучвания. По данни на Джеймс Кларк, авторът на книгата „Американците откриват българите 1834 – 1878г.“, само до края на 19 век, или за периода, който авторът изследва американците са разпределили в България около 8 млн. долара, като в тази цифра не влизат сумите, дарявани от емигранти, или парите , събирани за македонските бежанци.[19]
Нещо, което със сигурност може да се каже, анализирайки податливостта на българската общественост, на интелигенцията ни и на ключови държавници, към влиянието на западната цивилизация е, че в този период: Ние сме в началото на пътя, начертан от Америка. Ние стъпваме страхливо в пътя, който тя е начертала със своите исполински крачки.[20] [1] Пундев, М., България – Америка – Русия.
[2] Пак там, с.85.
[3] Пак там, с.94.
[4] Величков, Ал. Американската просветно-благотворителна мисия на Балканите и в Близкия изток между двете световни войни.
[5] Величков, Ал. Американската просветно-благотворителна мисия на Балканите и в Близкия изток между двете световни войни.
[6] Пак там.
[7] Величков Ал., Американските учебни заведения в България 1919 – 1939 година.
[8] Пак там.
[9] Пак там, с.28.
[10] Величков, Ал. Някои аспекти в развитието на американските училища в България между двете световни войни.
[11] Величков, Ал. Някои аспекти в развитието на американските училища в България между двете световни войни.
[12] Кларк, Дж. Американците откриват българите 1834 – 1878г.
[13] Величков, Ал. Някои аспекти в развитието на американските училища в България между двете световни войни.
[14] Гоцева, Д. „Добруването на човечеството в целия свят“ – благотворителната дейност на чуждестранни фондации в България.
[15] Величков, Ал. Американската просветно-благотворителна мисия на Балканите и в Близкия изток между двете световни войни.
[16] Гоцева, Д. „Добруването на човечеството в целия свят“ – благотворителната дейност на чуждестранни фондации в България.
[17] http://www.presstv.bg
[18] Величков, Ал. Благотворителната дейност на северноамериканските протестантски мисии в България.
[19] Кларк, Дж. „Американците откриват българите 1834-1878г.“, С.,2013, с.39.
[20] Маринов, Д.

Отново чета и препрочитам статиите на Илия Йовчев.

Като че ли имам пред себе си един мъдър хирург, странен човек, с остър проницателен, пророчески поглед, който така и не иска да даде на своите читатели лесни отговори, нито пък харесва да върви в отъпкани пътеки. Не, той носи в себе си духа на Реформатора.

Така Илия Йовчев насочва своите размисли, въпроси, анализи първо към корена на проблема, като на висок глас обявява онова, което малко хора биха искали да чуят:

Най-голямото зло помежду ни не е апатията и нежеланието  да се повдигне икономическото ни състояние като народ, индустрията ни и търговията. Най-голямото зло е, че няма никакво съчувствие помежду ни. Когато ти страдаш, или те нападат, никой от нас не ще да знае.

Когато аз страдам, никой от вас не ще да знае. И така всички по реда си страдаме. Съществува една всеобща апатия, с която се насърчава всеобщото ни озлобление и страдание….

Това е най-голямото зло, което върлува в нашия народ. Затова едва ли ще е възможно някога да усвоим една благородна и възвишена идея и да се запретнем като общество, за да я осъществим!Ние нямаме възвишен дух на разбран и решителен народ, нямаме чувство за съвестно изпълнение на личните си отговорности. Затова почти никакво благородно и общополезно предприятие, породено от човеколюбие и щедрост, не може да успее при нас.

Ето и един текст, отново от няколко части, които носи името „Да се изправи българинът“:

Българинът е прегърбен. Който е живял поне малко в чужбина, или пък е пътувал по други страни, когато се върне в България, първото впечатление, което придобива е, че духът на българина е убит. Той не притежава израза и осанката на свободния човек, оная решителност и самочувствие, които ще го накарат да се изправи смело и да си проправи път напред в активен и свободен живот. Напротив, той е навел глава и се е умислил. Той рядко се засмива, рядко ще заговори за победите, за хубавите неща в живота си. А в начина му на живот, облеклото, в храненето дори прозира отчаяние от живота.

Кажеш ли му нещо за предприемчивост, за благородни дела, той издига глава, за да изсипе куп отчаяни мисли и чувства и после пак клюмва. Дори и при интелигенцията ни, под повърхността на лъскавите обноски и гиздавата премяна, ясно се забелязва робския дух, който понякога именно от тая външност се храни повече.

Духът на народа ни е убит, всички сме прегърбени под товара на невежество, насилие и отчаяние. Наистина нищо друго не може така ефективно да убие духа на българина, както апатията.

Мъчни  въпроси…

Горчиви констатации..

Нелесни отговори..

Трудни, но възможни решения!

 

Библиография:

Йовчев Илия. в.“Родолюбец“, 1897г.

 

Здравейте, приятели!

Още преди години ми попадна за първи път оригиналната автобиография на Райна Княгиня, копие от която е публикувано в един сборник, без изменения и съкращения. Много е ценно да се четат именно подобни източници, които са самите извори за нашата история, а не просто метатекст с анализите и коментарите на някого.

И затова, лично аз, предпочитам документалистиката – спомени, архиви, мемоари, писма, очерци.

И относно Райна Княгиня – колко пъти (особено по времето на комунизма) ние сме виждали картини с нейния образ, на които една силна, могъща (едва ли не), жена с мъжествено излъчване и втрещяващ поглед гледа от стената. А самата тя си е била много, много обикновена. Или пък не…?

Кой знае…

Публикувам тук откъси от нейната автобиография, конкретно от времето, което е прекарала в турските затвори. Тези редове, които чета за пореден път вече, ме накараха да се замисля над въпросите за свободата, родолюбието, смелостта, животът и смъртта…

Повечето от нас знаем, че в нашата страна, и не само тук, ако искаш да вървиш срещу течението, да повлияеш, да се бориш за свободата си, със сигурност ще срещенеш опозиция,  чака те нелек път. Историята ни го е доказала. Самата Райна преминава през много изпитания – вътрешни и външни страдания, по време на дните, които прекарва в тъмницата. Ето какво пише тя:

Напоследък здравето ми постепенно се влоши, започнах да не спя нощем и често молех Бога да ме прибере, защото този живот отдавна ми беше опротивял, а не можех да намеря никакво средство да се избавя от него…Явно, че те искаха да умра от бавна смърт….Силите на моя по природа здрав организъм, постепенно отслабваха. Аз все слабеех и слабеех, а тялото ми ставаше по-отпуснато и вдървено, главата ми тежеше постоянно….

Ето обаче  начинът, по който тя се е държала, отстоявайи вярата си и собствения си избор, по същото това време, докато е била с немощно, болно тяло и изтерзана душа, докато траели почти ежедневните разпити:

Върнаха ме обратно в килията, където след няколко минути влезе цяла тълпа туркини. Една от тях се приближи…и започна на български:“Здравей, княгиньо, видя ли тоя млад момък, който беше преди малко? Той е син на един богат турчин и ме изпрати да ти кажа, че ако си съгласна да приемеш мохамеданството, той ще те пусне оттука още утре и след това ще се ожени за тебе.“ Кажи му – отвърнах аз – да помоли да не ме безпокоят, защото аз скоро ще бъда на онзи свят. Тя дълго ме уговаряше, но аз останах безмълвна.

Времето, прекарано в затвора, е тежко и мъчително за момичето, което по същото това време е било почти на годините на дъщеря ми.

Накрая Райна Княгиня е освободена, благодарение на съвсем навременната и спасителна намеса на Макгахан, Скайлър и др., за които тя пише в края на биографията си своите благодарствени редове.

Със сигурност в тази кратичка автобиография доста неща са премълчани, известно е, че издевателствата върху нея, изнасилванията не са били малко. А знаем също така за далеч по- ужасното издевателство, което комунистическите репресии извършиха над нейните синове години по-късно. И по тази тема има отделна статия в блога.

Но за мен лично тук, в тия редове, прозира един толкова земен и едновременно с това героичен и извисен живот. И възникват въпросите – какво всъщност е героизмът, докъде достигат лимитите на човешкото и къде точно започва бесмъртието… ? Или то също си е нещо съвсем човешко.

Замислям се и за всички тия хора, които останаха в пантеона на народната памет, като Левски, Раковски, Ботев… ако се заровим в  писмата и публицистиката им, в спомените на техни близки, ще се сблъскаме с едни съвсем обикновени, прости и сърдечни младежи, които също са се наслаждавали на радостта на живота, той е бил пред тях. Но в един момент, когато настъпва критичното време на съдбоносните решения, са избрали да се посветят на нещо по-голямо и така реално да докажат своето родолюбие:

-Е, а ти беше ли между въстанниците?

-Може да ви се стори странно, но истината е, че бях!

-В такъв случай ти имаше ли сабя, пушка, револвер?

-Сабя и револвер имах, но пушка нямах.

 

Библиография:

1.Автобиография на Райна Княгиня, „Сб. „Райна Княгиня“.

 

 

 

Здравейте, приятели!

Обмислях тия дни да напиша материал за Стоил Фиджеков, знаменосецът в четата на Бенковски, и да пусна тук части от неговите спомени, но ето какво фокусира вниманието ми днес отново…, въпреки че статията е от преди години, публикувана е във в. „Истина“.

Повечето от нас сме чували за пещерата, наречена „Проходна“, или както хората я наричат „Очите на Господ“. Когато потърси човек информация за тая пещера, ето какво излиза:

Проходна е една от най-известните и леснодостъпни пещери в България. Намира се на 2км от с. Карлуково и на 112км от София. Пещерата представлява естествен скален мост с дължина 262м. Има 2 входа – голям и малък. От малкия вход с височина около 35м тръгва пътечка, която преминава през цялата пещера и излиза през големия вход (най-големия пещерен свод в България – 45м).

Пещерата е наистина интересна природна забележителност, хората ходят там, снимат се, четат материали за нея, гледат предавания…

Онова, което обаче няма да откриете в интернет, нито в туристически указатели, или пък в телевизионни предавания,може да прочетете във в. Истина, разказът е на Парашкева Кузманова Иванова-Струпчанска. Тя предава спомените на хора от с. Карлуково, които във времето след 09.09.1944г. са били свидетели, виждали са как са изхвърляни живи хора и трупове в тази пещера, хората са убивани от комунистите и хвърляни там. Ето част от тия разкази:

На два километра от селото (Карлуково) е пещерата ‚проходна“ или „Очите“, с два големи отвора отгоре като очи, Местните хора им казват Комините. Дъното е на 40 метра. И тук са върляни живи хора. Сутрин овчарите минават пред пещерата и виждат трупове и новината тръгва из селото….

Разчу се една сутрин, че овчар минал през ‚Очите“ и видял грамада убити хора. Отиваме 5-6 овчарчета и виждаме пет човека нахвърляни един върху друг, кръстосани, най-отгоре един гимназист. Тогава гимназистите носеха униформи, а мъжете бяха с костюми и вратовръзки, явно учени хора.

Когато от селото отиват там, откриват тези трупове:

Ходих пред пещерата да видя убитите. Тия не са прости хора…

Убивани са интелигентните, умните, образованите хора, за да остане масата, която е податлива на контрол.

Очите…Очите на Господ!

Колко символично! Понеже тези престъпления, убийствата на хиляди хора от нашата интелигенция без съд и присъда, или пък чрез този фарс, наречен „Народен съд“, всичко това е ставало именно пред Неговите очи…

Замисляла съм се докога…докога ще търпи Той…

Докога, докога ние ще търпим…

 

Библиография

1.https://opoznai.bg/view/peshtera-prohodna

2.Вестник ‚Истина“.

Здравейте, приятели!

Напоследък отново си мисля за Стоян Михайловски и неговите прозрения. Например това:

 

Истината е безсмъртна. И като безсмъртна – истината може да чака. Рано или късно тя се налага, и не може да не се наложи, понеже тя е закон на живота и закон на историята, и понеже всичко, което вирее и иска да вирее, в нея и чрез нея вирее.

Истината се налага. Но тя се налага по два начина, или по-вярно, на два вида хора: или на хора разбрани, на хора разумни, и тогава нейното появление не причинява никакви състресения, никакви катаклизми; или на хора неразбрани, на хора неразумни, и тогава нейното появление се уподобява на опустошителен гръмотевичен удар.

В България мъката, неволята, теглото са винаги били едничкият модус, по който истината е смогвала да прояви своето велемощие и своето господство.Такава е съдбата на духовно безоките народи.

 

Колко вярно и мъдро! Все едно говори за настоящето състояние на българина, нали?

А всъщност май винаги (поне по думите на автора) в България Истината се е налагала по този начин. Що за народ сме?

Корави към промяната, апатични – хора, които не само че не познават истинската си история, но и не искат да я знаят… Или не?

Лично аз, се насърчавам, като чета писаното от подобни личности като него, Илия Йовчев, Методий Кусев, Каравелов, Ботев, които преди повече от век са си задавали същите въпроси, като нас, изпитвали са същата болка, наблюдавайки духовното състояние на съвременниците си. Понеже виждам, че будни хора е имало, и винаги ще има, въпросът е накъде клонят везните и дали ще позволим на болшинството апатични и индоленти хора да начертаят бъдещето на тая страна? Или пък ще решим да оставим на децата си едно по-добро наследство?

Има ли някаква, макар и малка, надежда за промяна при нас, какво мислите?

 

Библиография

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=39&WorkID=648&Level=1

 

 

 

 

Сегашна и бъдеща България

 

А сега нека да погледнем към нашенското православие. То е едно от големите народни нещастия, дошли върху нас заради особеностите в политическия ни живот, на който сме били изложени.

След създаването на независимата ни екзархия, у нас не се намериха достатъчно просветени и  родолюбиви пастири, които заемат местата на гръцките наемници. Народът ни вече беше започнал да презира църквата и нейните представители. Независимата ни църква не произведе нужната кохезия в религиозните убеждения на народа ни. Не само, че нашата църква не е направила никаква крачка наред, но можем да видим един положителен упадък на православието в страната ни.

В свободна България се градят много по-малко църкви, отколкото в турско време. А вече съществуващите са посещавани много по-малко от тогава, съотношението е една десета. Манастирите ни са почти запустели, тук и там има по някой и друг калугер за мостра. Православието върви към разпад…

Само да не си помисли някой, че скърбим за ония времена, когато духовници – шарлатани вдъхнаха на народа ни всякакви заблуждения и измами и го водеха да се покланя сляпо на православието в църкви и манастири. Това бяха останки от измами и суеверия, които останки се забелязват и днес.

Чиновническата ни класа е съставена от множество хора, които са готови майка си и баща си да продадат, само джоба си да напълнят.Честност и законност са абстрактни понятия за тях. На един турски кадия можеше да се примолиш да разгледа по-скоро делото ти и да получиш справедливост. Но от един безбожен български чиновник не очаквай това. Кажи на един пристав, че е грехота да мъчи так свой събрат, българин, и ще е чудо, ако не те причисли веднага към опозиционния лагер. И не каже да ти ударят 50 тояги.

…

Ние сме умствено и морално слаби, защото нямаме стабилни убеждения, кристализирали в нас от запознаване с книгите на дадени учени, живели в различни епохи. Имаме повърхностен поглед към живота. Чудно ли е тогава, че не можем да родим и развием благородни  обществени и родолюбиви идеи?

Трябва да ценим повече книгите и да отделяме време за четене. 

…

Протестанството

 

Протестантското общество у нас едва ли е по-честно, по-истинно и по-развито (прогресивно) от което и да е друго общество тук…

Oнова, което се вижда като братско съчувствие между протестантите е съвсем повръхностно явление. Всеки външен зрител може да види, че те се събират редовно за молитви и служби, говорят по-предпазливо от останалите, не пият, но ако се попита човек за какво им служи всичко това (този техен начин на живот), за личното им, или за общото благо,  отговорът е – за нищо!

Те самите не си помагат едни на други под предлог, че трябва да бъдат предадени на небесни неща, а не да мислят за житейските работи. Често ще намерите протестанти, които да ви кажат, че намират повече помощ и подкрепа в останалите хора – евреи, православни, отколкото при своите събратя – протестанти…

Техният уж задружен живот се дължи на това, че те са презирани от останалите и това заздравява връзките между самите тях. Но ако се разпространи протестанството между всички, ако целият ни народ  бъде обхванат от протестантството – такова, каквото е сега – то няма да принесе практична полза в живота ни. Няма да бъде по-полезен двигател от православието.

За да бъде постигнат напредък в България, трябва да има коренна промяна, като протестантството трябва да въведе под съвсем практични начала действията си и да влезе усърдно в практичния живот на хората. Aко целта му е да произвежда фанатици, освободени от едни заблуди и изпълнени с други, тогава то няма да хване корен в България.

Трябва да вземе библейските принципи: обичайте се един друг; който не работи, той и да не яде; който не обича брата си, който вижда, как може да обича Бог, Когото не вижда – и да ги употреби за подобряване на социалното положение на хората.

 

В. “Родолюбец”, 1889г.

 

 

Този спомен е толкова жив и истински в мен, така жарък и неустоим като детски плач. Споменът за ръката на татко. Обичах това „място“, обичах тази ръка. Каквото и изпитание да стоеше пред мен, или пък страдание, през което трябваше да мина, аз знаех, че винаги мога да се „скрия“ там – да се хвана за протегната ръка на моя баща и заедно да преминем отвъд.

На стоматологичния стол, вече като студентка, отново здраво стисках тази ръка, докато траеха сложните и болезнени процедури. А той стоеше до мен, там, вътре в самия кабинет, напълно пренебрегвайки недоумяващия поглед на стоматолога – все пак  бях вече голяма. Но това нямаше значение, та нали се бях прибрала от другия край на България – на село, за да минем заедно с него през това…

И заради тази ръка.

Баща ми си отиде отдавна, но споменът.., този спомен е все още така жив и действителен – колко пъти съм намирала себе си, скрита там, в неговото време, в усещането за тази ръка…

Уют, Сигурност, Топлина, Обич!

Мисля си за нашия народ, който понякога изглежда именно като едно осиротяло, объркано дете, което не познава своя Баща, но не го и търси.

Личности като Стоян Михайловски, Ботьо Петков, Славейков, Захари Стоянов, Ботев, Левски,  Методий Кусев,  Дянко Марков…, които са оставили своите Бащини послания, завети и пример – (такива, каквито са били наистина тези хора) са или съвършено непознати за  съвременните поколения, заличени преднамерено от идеолозите на комунистическия режим, скрити от нас; или са вече забравени.

Знаем ли кои всъщност са били Илия Йовчев, Неофит Бозвели, Йоаким Груев?

Всяко име носи по една протегната ръка – ръката на Татко! Която можем да уловим като народ и да минем на другия бряг.

Техните думи, послания, истории носят лек и възстановяване, прошка и надежда, сигурност и здрава основа.

Иначе, ако пренебрегнем тия завети, ще продължаваме отново и отново да се въртим в кръг и да обикаляме пустинята като ония старозаветни евреи, които така и не влязоха в Обещаната земя, ще продължаваме да се лутаме през вековете и да повтаряме едни и същи грешки.

А е толкова просто:

Бащи и синове!

Бащи и дъщери!

И едно цяло поколение, което здраво стиска – ръката на Татко!