Райна Княгиня

Raina-Popgeorgieva

Здравейте, приятели!

Още преди години ми попадна за първи път оригиналната автобиография на Райна Княгиня, копие от която е публикувано в един сборник, без изменения и съкращения. Много е ценно да се четат именно подобни източници, които са самите извори за нашата история, а не просто метатекст с анализите и коментарите на някого.

И затова, лично аз, предпочитам документалистиката – спомени, архиви, мемоари, писма, очерци.

И относно Райна Княгиня – колко пъти (особено по времето на комунизма) ние сме виждали картини с нейния образ, на които една силна, могъща (едва ли не), жена с мъжествено излъчване и втрещяващ поглед гледа от стената. А самата тя си е била много, много обикновена. Или пък не…?

Кой знае…

Публикувам тук откъси от нейната автобиография, конкретно от времето, което е прекарала в турските затвори. Тези редове, които чета за пореден път вече, ме накараха да се замисля над въпросите за свободата, родолюбието, смелостта, животът и смъртта…

Повечето от нас знаем, че в нашата страна, и не само тук, ако искаш да вървиш срещу течението, да повлияеш, да се бориш за свободата си, със сигурност ще срещенеш опозиция,  чака те нелек път. Историята ни го е доказала. Самата Райна преминава през много изпитания – вътрешни и външни страдания, по време на дните, които прекарва в тъмницата. Ето какво пише тя:

Напоследък здравето ми постепенно се влоши, започнах да не спя нощем и често молех Бога да ме прибере, защото този живот отдавна ми беше опротивял, а не можех да намеря никакво средство да се избавя от него…Явно, че те искаха да умра от бавна смърт….Силите на моя по природа здрав организъм, постепенно отслабваха. Аз все слабеех и слабеех, а тялото ми ставаше по-отпуснато и вдървено, главата ми тежеше постоянно….

Ето обаче  начинът, по който тя се е държала, отстоявайи вярата си и собствения си избор, по същото това време, докато е била с немощно, болно тяло и изтерзана душа, докато траели почти ежедневните разпити:

Върнаха ме обратно в килията, където след няколко минути влезе цяла тълпа туркини. Една от тях се приближи…и започна на български:“Здравей, княгиньо, видя ли тоя млад момък, който беше преди малко? Той е син на един богат турчин и ме изпрати да ти кажа, че ако си съгласна да приемеш мохамеданството, той ще те пусне оттука още утре и след това ще се ожени за тебе.“ Кажи му – отвърнах аз – да помоли да не ме безпокоят, защото аз скоро ще бъда на онзи свят. Тя дълго ме уговаряше, но аз останах безмълвна.

Времето, прекарано в затвора, е тежко и мъчително за момичето, което по същото това време е било почти на годините на дъщеря ми.

Накрая Райна Княгиня е освободена, благодарение на съвсем навременната и спасителна намеса на Макгахан, Скайлър и др., за които тя пише в края на биографията си своите благодарствени редове.

Със сигурност в тази кратичка автобиография доста неща са премълчани, известно е, че издевателствата върху нея, изнасилванията не са били малко. А знаем също така за далеч по- ужасното издевателство, което комунистическите репресии извършиха над нейните синове години по-късно. И по тази тема има отделна статия в блога.

Но за мен лично тук, в тия редове, прозира един толкова земен и едновременно с това героичен и извисен живот. И възникват въпросите – какво всъщност е героизмът, докъде достигат лимитите на човешкото и къде точно започва бесмъртието… ? Или то също си е нещо съвсем човешко.

Замислям се и за всички тия хора, които останаха в пантеона на народната памет, като Левски, Раковски, Ботев… ако се заровим в  писмата и публицистиката им, в спомените на техни близки, ще се сблъскаме с едни съвсем обикновени, прости и сърдечни младежи, които също са се наслаждавали на радостта на живота, той е бил пред тях. Но в един момент, когато настъпва критичното време на съдбоносните решения, са избрали да се посветят на нещо по-голямо и така реално да докажат своето родолюбие:

-Е, а ти беше ли между въстанниците?

-Може да ви се стори странно, но истината е, че бях!

-В такъв случай ти имаше ли сабя, пушка, револвер?

-Сабя и револвер имах, но пушка нямах.

 

Библиография:

1.Автобиография на Райна Княгиня, „Сб. „Райна Княгиня“.

 

 

 

ГОРЧИВИ СВИТЪЦИ „Очите на Господ“

download

Здравейте, приятели!

Обмислях тия дни да напиша материал за Стоил Фиджеков, знаменосецът в четата на Бенковски, и да пусна тук части от неговите спомени, но ето какво фокусира вниманието ми днес отново…, въпреки че статията е от преди години, публикувана е във в. „Истина“.

Повечето от нас сме чували за пещерата, наречена „Проходна“, или както хората я наричат „Очите на Господ“. Когато потърси човек информация за тая пещера, ето какво излиза:

Проходна е една от най-известните и леснодостъпни пещери в България. Намира се на 2км от с. Карлуково и на 112км от София. Пещерата представлява естествен скален мост с дължина 262м. Има 2 входа – голям и малък. От малкия вход с височина около 35м тръгва пътечка, която преминава през цялата пещера и излиза през големия вход (най-големия пещерен свод в България – 45м).

Пещерата е наистина интересна природна забележителност, хората ходят там, снимат се, четат материали за нея, гледат предавания…

Онова, което обаче няма да откриете в интернет, нито в туристически указатели, или пък в телевизионни предавания,може да прочетете във в. Истина, разказът е на Парашкева Кузманова Иванова-Струпчанска. Тя предава спомените на хора от с. Карлуково, които във времето след 09.09.1944г. са били свидетели, виждали са как са изхвърляни живи хора и трупове в тази пещера, хората са убивани от комунистите и хвърляни там. Ето част от тия разкази:

На два километра от селото (Карлуково) е пещерата ‚проходна“ или „Очите“, с два големи отвора отгоре като очи, Местните хора им казват Комините. Дъното е на 40 метра. И тук са върляни живи хора. Сутрин овчарите минават пред пещерата и виждат трупове и новината тръгва из селото….

Разчу се една сутрин, че овчар минал през ‚Очите“ и видял грамада убити хора. Отиваме 5-6 овчарчета и виждаме пет човека нахвърляни един върху друг, кръстосани, най-отгоре един гимназист. Тогава гимназистите носеха униформи, а мъжете бяха с костюми и вратовръзки, явно учени хора.

Когато от селото отиват там, откриват тези трупове:

Ходих пред пещерата да видя убитите. Тия не са прости хора…

Убивани са интелигентните, умните, образованите хора, за да остане масата, която е податлива на контрол.

Очите…Очите на Господ!

Колко символично! Понеже тези престъпления, убийствата на хиляди хора от нашата интелигенция без съд и присъда, или пък чрез този фарс, наречен „Народен съд“, всичко това е ставало именно пред Неговите очи…

Замисляла съм се докога…докога ще търпи Той…

Докога, докога ние ще търпим…

 

Библиография

1.https://opoznai.bg/view/peshtera-prohodna

2.Вестник ‚Истина“.

Истината

download

Здравейте, приятели!

Напоследък отново си мисля за Стоян Михайловски и неговите прозрения. Например това:

 

Истината е безсмъртна. И като безсмъртна – истината може да чака. Рано или късно тя се налага, и не може да не се наложи, понеже тя е закон на живота и закон на историята, и понеже всичко, което вирее и иска да вирее, в нея и чрез нея вирее.

Истината се налага. Но тя се налага по два начина, или по-вярно, на два вида хора: или на хора разбрани, на хора разумни, и тогава нейното появление не причинява никакви състресения, никакви катаклизми; или на хора неразбрани, на хора неразумни, и тогава нейното появление се уподобява на опустошителен гръмотевичен удар.

В България мъката, неволята, теглото са винаги били едничкият модус, по който истината е смогвала да прояви своето велемощие и своето господство.Такава е съдбата на духовно безоките народи.

 

Колко вярно и мъдро! Все едно говори за настоящето състояние на българина, нали?

А всъщност май винаги (поне по думите на автора) в България Истината се е налагала по този начин. Що за народ сме?

Корави към промяната, апатични – хора, които не само че не познават истинската си история, но и не искат да я знаят… Или не?

Лично аз, се насърчавам, като чета писаното от подобни личности като него, Илия Йовчев, Методий Кусев, Каравелов, Ботев, които преди повече от век са си задавали същите въпроси, като нас, изпитвали са същата болка, наблюдавайки духовното състояние на съвременниците си. Понеже виждам, че будни хора е имало, и винаги ще има, въпросът е накъде клонят везните и дали ще позволим на болшинството апатични и индоленти хора да начертаят бъдещето на тая страна? Или пък ще решим да оставим на децата си едно по-добро наследство?

Има ли някаква, макар и малка, надежда за промяна при нас, какво мислите?

 

Библиография

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=39&WorkID=648&Level=1

 

 

 

 

„Горчиви свитъци“, или ИСТИНИТЕ на Илия Йовчев за нас

download

Сегашна и бъдеща България

 

А сега нека да погледнем към нашенското православие. То е едно от големите народни нещастия, дошли върху нас заради особеностите в политическия ни живот, на който сме били изложени.

След създаването на независимата ни екзархия, у нас не се намериха достатъчно просветени и  родолюбиви пастири, които заемат местата на гръцките наемници. Народът ни вече беше започнал да презира църквата и нейните представители. Независимата ни църква не произведе нужната кохезия в религиозните убеждения на народа ни. Не само, че нашата църква не е направила никаква крачка наред, но можем да видим един положителен упадък на православието в страната ни.

В свободна България се градят много по-малко църкви, отколкото в турско време. А вече съществуващите са посещавани много по-малко от тогава, съотношението е една десета. Манастирите ни са почти запустели, тук и там има по някой и друг калугер за мостра. Православието върви към разпад…

Само да не си помисли някой, че скърбим за ония времена, когато духовници – шарлатани вдъхнаха на народа ни всякакви заблуждения и измами и го водеха да се покланя сляпо на православието в църкви и манастири. Това бяха останки от измами и суеверия, които останки се забелязват и днес.

Чиновническата ни класа е съставена от множество хора, които са готови майка си и баща си да продадат, само джоба си да напълнят.Честност и законност са абстрактни понятия за тях. На един турски кадия можеше да се примолиш да разгледа по-скоро делото ти и да получиш справедливост. Но от един безбожен български чиновник не очаквай това. Кажи на един пристав, че е грехота да мъчи так свой събрат, българин, и ще е чудо, ако не те причисли веднага към опозиционния лагер. И не каже да ти ударят 50 тояги.

Ние сме умствено и морално слаби, защото нямаме стабилни убеждения, кристализирали в нас от запознаване с книгите на дадени учени, живели в различни епохи. Имаме повърхностен поглед към живота. Чудно ли е тогава, че не можем да родим и развием благородни  обществени и родолюбиви идеи?

Трябва да ценим повече книгите и да отделяме време за четене. 

Протестанството

 

Протестантското общество у нас едва ли е по-честно, по-истинно и по-развито (прогресивно) от което и да е друго общество тук…

Oнова, което се вижда като братско съчувствие между протестантите е съвсем повръхностно явление. Всеки външен зрител може да види, че те се събират редовно за молитви и служби, говорят по-предпазливо от останалите, не пият, но ако се попита човек за какво им служи всичко това (този техен начин на живот), за личното им, или за общото благо,  отговорът е – за нищо!

Те самите не си помагат едни на други под предлог, че трябва да бъдат предадени на небесни неща, а не да мислят за житейските работи. Често ще намерите протестанти, които да ви кажат, че намират повече помощ и подкрепа в останалите хора – евреи, православни, отколкото при своите събратя – протестанти…

Техният уж задружен живот се дължи на това, че те са презирани от останалите и това заздравява връзките между самите тях. Но ако се разпространи протестанството между всички, ако целият ни народ  бъде обхванат от протестантството – такова, каквото е сега – то няма да принесе практична полза в живота ни. Няма да бъде по-полезен двигател от православието.

За да бъде постигнат напредък в България, трябва да има коренна промяна, като протестантството трябва да въведе под съвсем практични начала действията си и да влезе усърдно в практичния живот на хората. Aко целта му е да произвежда фанатици, освободени от едни заблуди и изпълнени с други, тогава то няма да хване корен в България.

Трябва да вземе библейските принципи: обичайте се един друг; който не работи, той и да не яде; който не обича брата си, който вижда, как може да обича Бог, Когото не вижда – и да ги употреби за подобряване на социалното положение на хората.

 

В. “Родолюбец”, 1889г.

 

Ботев за „ония, които търпят като волове и чакат да дойде Месия…“

images

Вероятно не много хора се замислят над подобни екзистенциални  въпроси като Добро и Зло, истина и лъжа, свобода и робство.

Знаем ли всъщност какво е свободата?

И защо ни е толкова трудно да приемем диагнозата на велики личности като Ботев, Каравелов, Илия Йовчев, Методий Кусев, които смело и с неумолима искреност са констатирали : „Народът ни е болен“!?

Философската дълбочина и историческа правдивост на думите им са извирали обаче от сърца, беззаветно предани на България и българското.

Ето как Ботев, в една своя статия, интерпретира въпросите за доброто и злото, за това кой е виновен повече: злият човек, или онези, които безропотно го търпят?

Ние сме свикнали да обвиняваме само ония, които поради своята вродена наклонност към злото и поради своето банкрутирало състояние, са принудени да правят всевъзможни злодейства, т.е. да събличат, да обират и да убиват даже посред пладне тези, които нямат нищо свое. А  твърде малко или почти никак не обвиняваме ония, които поради отличителните черти на своя славянски характер. търпят като волове и чакат да дойде Месия и да ги избави от това гнусно и отвратително положение.

Доколко сме прави в това отношение, аз не зная, зная само това, че ако не съществуваха  в народа ни такива личности, които имат някакво човешко достойнство, и които в името на човещината възстават и словом, и делом против угнетенията и теглилата на братята си, то нашият народ отдавна вече би заслужил пълно презрение…

Но, както и да е, аз обичам народа си, аз милея за него и затова, при всичкото си негодувание против неговата политическа апатия, аз вярвам, че скоро ще  дойде онова време, когато от една страна ще  се препълни чашата и на неговите страдания, а от друга — и той самият ще чуе гласа на своите верни синове и ще да разбере, че в катехизиса на свободата отмъщението е много по-голяма християнска добродетел, отколкото търпението…

(Хр. Ботев, „Аз обичам своя народ“. http://macedonia.kroraina.com/hb3/hb3_dopiski_60-69.htm#64)

Ръката на Татко

 

t3OopLgYES0

Този спомен е толкова жив и истински в мен, така жарък и неустоим като детски плач. Споменът за ръката на татко. Обичах това „място“, обичах тази ръка. Каквото и изпитание да стоеше пред мен, или пък страдание, през което трябваше да мина, аз знаех, че винаги мога да се „скрия“ там – да се хвана за протегната ръка на моя баща и заедно да преминем отвъд.

На стоматологичния стол, вече като студентка, отново здраво стисках тази ръка, докато траеха сложните и болезнени процедури. А той стоеше до мен, там, вътре в самия кабинет, напълно пренебрегвайки недоумяващия поглед на стоматолога – все пак  бях вече голяма. Но това нямаше значение, та нали се бях прибрала от другия край на България – на село, за да минем заедно с него през това…

И заради тази ръка.

Баща ми си отиде отдавна, но споменът.., този спомен е все още така жив и действителен – колко пъти съм намирала себе си, скрита там, в неговото време, в усещането за тази ръка…

Уют, Сигурност, Топлина, Обич!

Мисля си за нашия народ, който понякога изглежда именно като едно осиротяло, объркано дете, което не познава своя Баща, но не го и търси.

Личности като Стоян Михайловски, Ботьо Петков, Славейков, Захари Стоянов, Ботев, Левски,  Методий Кусев,  Дянко Марков…, които са оставили своите Бащини послания, завети и пример – (такива, каквито са били наистина тези хора) са или съвършено непознати за  съвременните поколения, заличени преднамерено от идеолозите на комунистическия режим, скрити от нас; или са вече забравени.

Знаем ли кои всъщност са били Илия Йовчев, Неофит Бозвели, Йоаким Груев?

Всяко име носи по една протегната ръка – ръката на Татко! Която можем да уловим като народ и да минем на другия бряг.

Техните думи, послания, истории носят лек и възстановяване, прошка и надежда, сигурност и здрава основа.

Иначе, ако пренебрегнем тия завети, ще продължаваме отново и отново да се въртим в кръг и да обикаляме пустинята като ония старозаветни евреи, които така и не влязоха в Обещаната земя, ще продължаваме да се лутаме през вековете и да повтаряме едни и същи грешки.

А е толкова просто:

Бащи и синове!

Бащи и дъщери!

И едно цяло поколение, което здраво стиска – ръката на Татко!

Любен Каравелов: Американското духовенство и черковното управление в тоя далечен край трябва всякога да бъдат пред очите на нашия български синод

download

 

Изключително точни и радикални думи на  ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ  относно мястото и ролята на духовенството, както и за републиканските принципи,  които са залегнали в основата на САЩ.

Тук авторът дава много детайлно обяснение на демократичния модел на политическо устройство в Америка. В почти всеки брой на „Свобода“ Каравелов пише за Америка и за републиканството. Тази статия се казва: „Духовенството и народът трябва да вървят по един път и да имат едни и същи цели“, тя е поместена в книгата „Любен Каравелов – Свобода и Независимост“, (2003г.), която книга събира ключови негови текстове от вестниците му.

Ето какво пише Каравелов:

 

Само онова духовенство може да има влияние у народа, което върви заедно с него по едини същи път и му помага в неговите начинания, а когато това духовенство започне да казва „бяло е“, когато народът говори „черно е“, то твърде скоро ще изгуби своето значение…

Прочетете историята на Реформацията и ще се уверите в справедливостта на думите ни. Ако нашето, българско духовенство има християнски цели и човеколюбиви патриотични намерения, то трябва да бъде за българския народ онова, което е задължено да бъде.

Американското духовенство и черковното управление в тоя далечен край трябва всякога да бъдат пред очите на нашия български синод, ако нашите епископи не искат да бъдат изгонени като гръцките. В Северните Американски Щати свещеникът често бива и свещеник, и учител, и съдия, но в същото това време той е човек, американец и християнин, следователно интересите на народа са и негови собствени интереси.

Американският свещеник не само, че не се опитва да спре народния напредък, но очиства пътя за този напредък и ускорява неговото движение. Той не само, че не проповядва на народа да не се занимава с естествените науки, понеже са противни на Христовото учение, но първата наука, която свещеникът преподава на учениците си е математиката.

Северна Америка преди половин столетие беше последна, а днес е първа във всяко едно отношение. Тая страна е била населена от хора, кито са бягали от Европа, за да спасят главата си и да живеят свободно. Когато населението се увеличило, то страната се разделила на щати. Всеки щат е бил съставен от дружества. В дружествата всички хора са равни помежду сиш всички обществени дела се решават от дружествата….

Всяко едно дело се реашава от целия народ, който има своите представители и всеки гражданин има пълно право да заема което и да  е място, ако само народът одобри неговото избиране. Тези, които управляват и онези, които са управлявани, са равни помежду си и пред закона.

И така, в Северна Америка народът е всичко и без него нищо не може да се случи. Това е причината за едно столетие Америка да замине и Англия в своето развитие и просвещение…

В Северна Америка живеят около 35 милиона жители, от които 6 000 000 се учат в училищата. В Америка се издават около 4 000 вестници и много рядко ще намерите човек, който да не знае да чете ида пише.

Всичко това потвърждава нашето заключение, че ако духовенството и народът вървят по един и същи път и ако имат едни и същи цели, то и народът върви напред, и дуговенството е уважавано.

(Л. Каравелов, 1871.)

 

 

 

Ботев и Плачът на Еремия, или Защо и за кого пиша?

download

И отново за тревожните въпроси, които Ботев задава от страниците на печата:

Всякога, когато съм вземал перото да пиша за положението на нашите афиолни (упоени, приспани) мозъци…, преди да започна писането си, в главата ми почват да се въртят следните въпроси: Защо и за кого пиша? Каква полза принасят моите разсъждения на нашия безчувствен народ? Ще могат ли моите натяквания да поочовечат поне малко що-годе варварското правителство на Мохамедовия наместник?

Разбира се, че на тия въпроси аз почти винаги си отговарям отрицателно, т.е., че аз пиша:

1.Защото си нямам друга работа, а според пословицата – безделният мъж прилича на остър нож.
2.Аз пиша за ония, които обичат да дремят, докато берберинът им чисти ушите.
3. Аз принасям такава полза на народа си, каквато полза донася оцетът на жадния и гладния.
4.Че моите думи имат такова влияние на цариградските идиоти, каквото влияние има музиката на глухонемите…

Но въпреки това, аз пиша! Коя е причината за това?

Дали е моята любов към агите, или моето пристрастие към истината или пък съчувствието ми към поробения български народ?…
Ако нашите и вашите патритоти(?) закриват очите си пред истината и бягат като бухали от светлината, когато чуят, че проклетата свобода иска да им влезе в джобовете, то защо да не си закрия и аз очите пред тия гнусотии, да си подбръсна врата и да захвана да гоня кадъните по Узун-чаршия…

Ако народът ни е дотолкова безчувствен към своето положение, ако за неговите теглила не съществуват вече нито време, нито пространство, за да могат да се прострат по-нататък, то защо и аз да не последвам примера на екзархията ни и да не безпокоя храносмилането си с Плача на Еремия?!

(в. ‘Знаме“, бр.6, от 19.01.1875г.)

Действително родолюбие

 

Резултат с изображение за оръжието на левски

Много от нас обичаме да говорим, пишем, споделяме на темите – родолюбие и свободолюбие. Но колко ценно е, когато се заровим в живота и заветите на нашите Бащи – възрожденци, просветители, революционери, живели векове преди нас, които не са афиширали толкова много  своята обич към България, но в действителност са дали своя живот за страната си.

Ето кетвата на четата на Хаджи Димитър, която Ботев публикува в своя вестник „Дума…“ през 1871г.

Самата клетва е от 1868г., малко преди четата да тръгне към Балкана:

Клетва в Името на Пресвятата Троица

Отец, Син и Святият Дух

Аз, долуподписаният, същият – син на България, заклевам се най-напред пред Всемогъщия Бог, самоволно, не насилен от никого, да взема участие в Народното въстание, за да се бия до последни сили за свободата на моето отечество България, против тирани и неприятели, които и да са и откъдето и да идат….

Ще се боря с оръжие в ръка против неприятелите на отечеството си, докато падна мъртъв, или смъртно ранен, но здрав никога няма да се предам.

Ще бъда верен и точно ще изпълнявам заповедите на началниците си, като следвам най-точно Дисцилинарният регламент, по който ще се води четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата.

Няма да открия на никого – нито на приятели, нито на неприятели, нито на братя, нито на сродници, нито на родителите си – тайната, или каквото и да било, което може да попречи на намеренията ни.

Както в мирно, така и във военно време, ще почитам честта на семействата, имота и живота на всички мирни жители – без изключение – било то мохамедани, или християни. Но за всички от тях, които са виновни, ще казвам на началниците си – да ги съдят.

Не ще се отдалеча или избягам от редовете на дружината, а ще се бия, докато падна мъртъв или ранен. Ако ли не, всеки може да ме застреля като предател.

Ако ли ранен падна, не дай Боже, под каквитео и мъки да бъда, ще изтърпя всичко, но няма да предам нищо от плана ни за Народната Революция, или пък другарите си….

Най-висше, най-свято нещо в тоя свят, в живота ми, аз считам свободата на България,  в името на която се заклевам, че ще се бия с огнено и студено оръжие, под нейното знаме, докато или аз падна мъртъв, или тя се освободи.

Ще се бия и кълна се пред Бога и хората, че ако не изпълня всичко това точно и напълно, нека бъда поразен като Каин и проклет като Юда.

Амин!

 

 

 

Действително родолюбие

 

Резултат с изображение за оръжието на левски

 

Много от нас обичаме да говорим, пишем, споделяме на темите – родолюбие и свободолюбие. Но колко ценно е, когато се заровим в живота и заветите на нашите Бащи – възрожденци, просветители, революционери, живели векове преди нас, които не са афиширали толкова много  своята обич към България, но в действителност са дали своя живот за страната си.

Ето кетвата на четата на Хаджи Димитър, която Ботев публикува в своя вестник „Дума…“ през 1871г.

Самата клетва е от 1868г., малко преди четата да тръгне към Балкана:

Клетва в Името на Пресвятата Троица

Отец, Син и Святият Дух

Аз, долуподписаният, същият – син на България, заклевам се най-напред пред Всемогъщия Бог, самоволно, не насилен от никого, да взема участие в Народното въстание, за да се бия до последни сили за свободата на моето отечество България, против тирани и неприятели, които и да са и откъдето и да идат….

Ще се боря с оръжие в ръка против неприятелите на отечеството си, докато падна мъртъв, или смъртно ранен, но здрав никога няма да се предам.

Ще бъда верен и точно ще изпълнявам заповедите на началниците си, като следвам най-точно Дисцилинарният регламент, по който ще се води четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата.

Няма да открия на никого – нито на приятели, нито на неприятели, нито на братя, нито на сродници, нито на родителите си – тайната, или каквото и да било, което може да попречи на намеренията ни.

Както в мирно, така и във военно време, ще почитам честта на семействата, имота и живота на всички мирни жители – без изключение – било то мохамедани, или християни. Но за всички от тях, които са виновни, ще казвам на началниците си – да ги съдят.

Не ще се отдалеча или избягам от редовете на дружината, а ще се бия, докато падна мъртъв или ранен. Ако ли не, всеки може да ме застреля като предател.

Ако ли ранен падна, не дай Боже, под каквитео и мъки да бъда, ще изтърпя всичко, но няма да предам нищо от плана ни за Народната Революция, или пък другарите си….

Най-висше, най-свято нещо в тоя свят, в живота ми, аз считам свободата на България,  в името на която се заклевам, че ще се бия с огнено и студено оръжие, под нейното знаме, докато или аз падна мъртъв, или тя се освободи.

Ще се бия и кълна се пред Бога и хората, че ако не изпълня всичко това точно и напълно, нека бъда поразен като Каин и проклет като Юда.

Амин!