Другият Паисий Хилендарски

Картинки по запросу история славянобългарска

 

Паисий Хилендарски…, като чуем това име, всеки от нас е убеден, че знае за кого става дума, понеже толкова много е изговорено и написано за него, текстове, които и до днес са широко известни в публичното пространство. Известна е и Вазовата ода за Паисий, част от лирическия цикъл „Епопея на забравените“, която с няколко свои емблематични реда май е моделирала в съзнанието ни една доста погрешна визия за автора на „История славянобългарска“:

във скромна килийка, потънала в сън,

един монах тъмен, непознат и бледен

пред лампа жумеща пишеше наведен.

Истината обаче е друга. Известно е, че Паисий произхожда от богат род, живял е в средата на 18 век. Единият му брат, Лаврентий,  е игумен на манастира. А Вълчо, най-големият брат, е бил доста богат търговец. Според изследователи, неговото влияние се е разпростирало от Виена до Солун и Цариград. Имал е кантори и в Будапеща, Белград и София. Търгувал е с памук и опиум, който се е използвал тогава за лекарство. Хаджи Вълчо изгражда безплатен хан за пътниците и няколко чешми. Когато решава да направи дарение, той натоварва злато на 13 мулета и с 40 човека охрана потегля за Хилендар.  

Жилището на Паисий в Хилендарския манастир е представлявало  не „скромна килийка“, както художествено ни я пресъздава Вазов, а триетажна сграда, с височина 18 метра, два от етажите са жилищни, най-отгоре е изграден параклис.. Ако наистина се заемем да възстановим Паисиевото жилище, такова, каквото е било, според съвременни историци, ние трябва да построим сграда с размерите на шестетажна наша кооперация. Ето как описва тази постройка Георги Тодоров:

Всички я „знаем“ от одата на Вазов („скромна килийка, потънала в сън“) и от учебниците по история, където винаги се показва все един и същи кадър с прозорчето под широк свод. Тъкмо това „знание“ ни пречи да я видим.

Не знаем в коя година отец Паисий се е нанесъл в този стълп, но обитаването на толкова обособено и емблематично жилище несъмнено е съответствало на неговия значим статут на проигумен сред хилендарското братство. И дума не може да става за „скромна килийка“, а по-скоро за едно от най-престижните монашески жилища… едно помещение на първия етаж, три на втория, малка стая и чардак до параклиса на третия етаж, но следва да имаме предвид и пристройката на партерния етаж…

Погледът отвън разкрива, че тези три нива – двуетажното жилище и параклисът отгоре – съставят ъглова отбранителна кула (стълп) с квадратен план и каменни зидове, дебели над 1,5 метра. Трите стени на квадрата са външни, а височината от най-ниската до най-високата точка на стълпа е близо 18 метра.

Огромното жилище и статутът на Паисий в манастира предполагат, че най-вероятно той е имал свои послушници, момчета, които са му помагали и които той е обучавал, тъй като самият Паисий е получил в манастира най-доброто за времето си (средата на 18 век) образование.  Имал е и собствен печат.

Защо е толкова важно да се знаят тези факти? Основно – защото това е истината за една от нашите ключови възрожденски личности! И друго – по времето на комунизма умишлено ни беше втълпявана именно тая визия за бедничкия, „бледен“ монах, притихнал до някаква мъжделива лампичка, с изтъркано расо и излинели ръкави.  Беше престъпление да се каже, че Паисий и семейството му са били богати хора.

Но ако човек се замисли и реши да излезе отвъд повърхностните рамки, лимитирали този образ, ограничения, покрили истината от нас за години, тогава съвсем естествено бихме могли да предположим, че за да напишеш такава книга, като „История славянобългарска“, ти трябва да си личност с ясно осъзнато чувство на  себедостойнство, а не виновен, изплашен, несигурен…

За да поставиш началото на една цяла епоха, и да „родиш“ такива редове, които лека-полека започват да рушат изгражданите векове наред – крепости в умовете на българите, робски манталитет и мислене, ти трябва да си личност- епоха, човек – реформатор.

И тогава наистина думите ти ще отекват през няколко века:

О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин…

 

 

Библиография

  1. Георги Тодоров, „Паисиевият стълп“,
  2. Румен Жерев, „ 250 години след „История славянобългарска…“