Отново чета и препрочитам статиите на Илия Йовчев.

Като че ли имам пред себе си един мъдър хирург, странен човек, с остър проницателен, пророчески поглед, който така и не иска да даде на своите читатели лесни отговори, нито пък харесва да върви в отъпкани пътеки. Не, той носи в себе си духа на Реформатора.

Така Илия Йовчев насочва своите размисли, въпроси, анализи първо към корена на проблема, като на висок глас обявява онова, което малко хора биха искали да чуят:

Най-голямото зло помежду ни не е апатията и нежеланието  да се повдигне икономическото ни състояние като народ, индустрията ни и търговията. Най-голямото зло е, че няма никакво съчувствие помежду ни. Когато ти страдаш, или те нападат, никой от нас не ще да знае.

Когато аз страдам, никой от вас не ще да знае. И така всички по реда си страдаме. Съществува една всеобща апатия, с която се насърчава всеобщото ни озлобление и страдание….

Това е най-голямото зло, което върлува в нашия народ. Затова едва ли ще е възможно някога да усвоим една благородна и възвишена идея и да се запретнем като общество, за да я осъществим!Ние нямаме възвишен дух на разбран и решителен народ, нямаме чувство за съвестно изпълнение на личните си отговорности. Затова почти никакво благородно и общополезно предприятие, породено от човеколюбие и щедрост, не може да успее при нас.

Ето и един текст, отново от няколко части, които носи името „Да се изправи българинът“:

Българинът е прегърбен. Който е живял поне малко в чужбина, или пък е пътувал по други страни, когато се върне в България, първото впечатление, което придобива е, че духът на българина е убит. Той не притежава израза и осанката на свободния човек, оная решителност и самочувствие, които ще го накарат да се изправи смело и да си проправи път напред в активен и свободен живот. Напротив, той е навел глава и се е умислил. Той рядко се засмива, рядко ще заговори за победите, за хубавите неща в живота си. А в начина му на живот, облеклото, в храненето дори прозира отчаяние от живота.

Кажеш ли му нещо за предприемчивост, за благородни дела, той издига глава, за да изсипе куп отчаяни мисли и чувства и после пак клюмва. Дори и при интелигенцията ни, под повърхността на лъскавите обноски и гиздавата премяна, ясно се забелязва робския дух, който понякога именно от тая външност се храни повече.

Духът на народа ни е убит, всички сме прегърбени под товара на невежество, насилие и отчаяние. Наистина нищо друго не може така ефективно да убие духа на българина, както апатията.

Мъчни  въпроси…

Горчиви констатации..

Нелесни отговори..

Трудни, но възможни решения!

Библиография:

Йовчев Илия. в.“Родолюбец“, 1897г.