Човешките родословия са много интересна тема за изследване. Да…, феноменът „наследствено предаване“ е забележителен. Лично аз наблюдавам обаче, че повечето пъти ние, хората, сме свикнали да поставяме акцент върху негативите, които носи онаследяването. Говорим за отрицателни наследствени черти, за така нареченото обременяване, с което се налага понякога години наред да се борим. И упорито продължаваме да чоплим какво сме получили чрез нашите духовни и физически гени, и с което ще трябва да се справим  – през следващите години например. А забравяме да се обърнем към миналото си и внимателно да погледнем позитивите, които имаме в наследството си, или иначе казано – живите корени в историята на нашето семейство или нация, корени, по които продължават да протичат завети, здравословни традиции, автентично и изпитано във времето посвещение към рода и народа.

Имаме толкова много примери за това!

Напоследък  чета за времето на Българското възраждане – личности, събития, просветителска дейност, борба за политическа и църковна независимост – една красива симбиоза от вярност, доказана жертвоготовност и героизъм на известни вече и не толкова познати наши герои, чиито имена не стоят в кабинетите на политиците, нито пък се говори за тях в училищата. Това са онези хора, за които можем да кажем, че действително са изнесли духовния, социално-политически и на чисто прагматично ниво (действия) товар на възраждането, осъзнаването и събуждането на народа ни.  Вероятно това е могло да се случи именно защото те самите са избрали да си останат безименни и не толкова актуални за времето…, а и след това.

Ако човек реши да повърви по следите на времето и започне да чете за периода в българската история: втората половина на 19. и началото на 20. век, ще попадне на един феномен (особено в началото на века), който може да бъде идентифициран и като дълбок, пълноводен поток, част от нашето автентично, позитивно и благородно наследство; здравите корени, от които и до днес можем да черпим живот. И правилните личностни модели, които би трябвало да познават нашите деца, за да могат да се идентифицират с тях, а не със страха, малодушието или явната корумпираност на настоящия ни политически елит.

Отрицанието, дори категоричната омраза към социалистическото учение, към комунизма в наши ключови личности: интелектуалци, писатели, политици, публицисти, свещеници присъства като една постоянна тенденция в техните художествени и културни изяви, в текстовете им. Тук могат да бъдат изброени познатите и не толкова известни имена като: Вазов, д-р Кръстев, Пенчо Славейков, Методий Кусев, Петко Славейков, Стоян Михайловски, Георги Стаматов, заедно с още поети и публицисти от началото на века, чието творчество не е толкова популярно…

Ето обаче един пример за ролята, която здравословната семейна среда изиграва в оформянето  на Пенчо Славейков като личност с ясно заявена позиция и възгледи, освен западното образование и възпитание, което поетът получава, непримиримия негативизъм към социализма и социалистите  Славейков онаследява от своя баща. Години преди Пенчо да започне своята перманентна и нелека битка с елитни личности, проводници на социализма у нас, с тяхното учение, бащата Славейков, който изследва корените и произхода на тази идеология, ще каже в статията си „Социализъм и комунизъм“:

Колкото за комунизма, който ограничава свободата и прави всички хора да бъдат равни, той не само не ни привлича, но ние го осъждаме, защото освен, че не искаме да имаме общество, в което всички си приличат и където не остава никакво място за оригиналност; ние намираме комунизма за опасен, неправилен, вреден.

Е, при такова наследство, съвсем естествено и нормално е по-късно синът Славейков да успее дотам да предизвика на страниците на сп. Мисъл, (като част от редакторския му екип), един от най-сериозните адепти на социализма у нас, (самият Благоев), че доста изнервеният  Благоев със сигурност не е успял да премери думите си, защото в следващия брой на „Мисъл“ Пенчо Славейков продължава дебата, започвайки с думите:

Защо ни псувате, господин Благоев, защо ни псувате, нали се уговорихме да държим добрия тон…

Примери, примери… един от тях е и владиката Методий Кусев, за  когото има цяла книга с оплаквания, жалби и документи от заведени дела срещу него от социалисти. Едно от обвиненията е, че на тяхно събиране на Бузлуджа свещеникът, заедно със свои верни хора, насила ги е свалял от трибуните и е прекъснал цялото събрание.

Ето за такова наследство говоря…