А, Б, В на Родолюбието или историята на хаджи Вълко Чалъков

Photo_verybig_467394

Здравейте, приятели!

Интересна е нашата история! Когато най-малко очакваш или търсиш, ще „доведе“ до теб уникални личности, събития, истини.

Понякога научаваме забележителни уроци именно от места и хора, които предварително сме етикирали с познатата ни фраза: “ Може ли (оттам) да излезе нещо добро?“

Е, оказва се, че може! Много често е изключение е, но красиво изключение!

Обичам изключенията!

Скоро четох отново за историята на нашето образование в миналото – личности, книги, списания, училища…

Така се натъкнах на „История на българската литература“ от Димитър Маринов (известен наш етнограф, историк, депутат по времето на Стамболов, основател на Етнографския институт, писател) – книга, в която той разказва за просветната дейност в Копривщенския край и споменава името на чорбаджи Вълко Чалъков.

Вървейки по тази диря, успях да открия някои неща, свързани с този човек и с неговия живот.

Вълко Чалъков е много известен в миналото богат копривщенец. В своята къща в Копривщица, през 1822г, той основава първото местно училище, различно вече  от килийните, където преподава даскал хаджи Геро. Много скоро обаче става ясно, че там, в тази къща, е тясно и не се побират всички гладни за знания деца.

Тогава хаджи Вълко замисля да построи голяма училищна сграда в града и за тази цел дарява мястото, на което ще се строи бъдещото училище, наема за учител Неофит Рилски, като му дава предварително 6 000 гроша и основава каса, като агитира всички богати копривщенци да дарят там средства за сградата. Скоро парите били събрани и през 1837г. училището отворило врати, като в него преподавал не кой да е, а самият Неофит Рилски, и то по взаимоучителния метод. Мечтата на хаджи Вълко за издигане  нивото на образованост на хората от своя роден край била на път да се осъществи.

Богатият чорбаджия продължил да съдейства за развиване на училищата в региона, като замислил да открие подобно училище и в Пловдив. За съжаление турските власти му попречили и той концентрирал усилията си в подпомагане и финансово спонсориране на дейността на учители като Неофит Рилски, Христо Пуляков, Йоаким Груев.

От всички краища на страната ни се стичали будни и ученолюбиви българи, които желаели да бъдат обучавани в новооткритото училище на хаджи Вълко по взаимоучителния метод.

Нещо интересно в тази история е, че тя е много показателна за начина на създаване на училища в България през този период – не дирижирани от горе, нито контролирани от шепа мними родолюбци….Не! Инициативата, средствата, включително и управлението и цялостното функциониране на такива просветни заведения после, била частна – на богати българи, хора от народа, с една дума – родолюбци!

И това ми напомня истината, че всъщност няма никакво значение какво притежаваш, с какви средства разполагаш, важното е какъв си отвътре.

Сетих се, по този повод, и за думите на Михалаки Георгиев, в един от своите разкази, когато той се обръща към своя читател (перефразирам думите, заради спецификата на езика на писателя – северозападен диалект):

„Иди сега на гробищата и разрови в два гроба. Вземи костите на единя, после и на другия и ги сравни. Да видим дали ще можеш да познаеш кои са на беден и кои на богат човек. Когато си тръгнем  от този свят,  не отнасяме нищо със себе си. Бог ни е дал  материалното богатство за изпитание и трябва да се намерим за верни.“