Глад

Повечето от нас наистина не знаем какво значи глад – продължителен, настойчив, упорит,  непреодолим, предизвикателен… Не сме преживявали, може би,  чувството на силен, разтърсващ копнеж.

Желанието за повече знания и просвещение например – едно категорично  основание да наречем времето на нашето Възраждане именно – „Възраждане“! Възраждане на автентичния глад за учене, за откриване на истината, време, в което се ражда истинският копнеж  за свобода.

Желанието да научиш и  разбереш повече за света около себе си взривява стените на затвореното предвъзрожденско българско безвремие, прекършва оковите на спокойното и тягостно примиренчество с почти петвековната чужда власт.

Психиката, мисленето, манталитетът на страх и безропотност почти винаги са свързани с липсата на знания, с невежеството, или просто  неприемането на истината.

Началото на възрожденския период е белязан именно  с глада към книгата.

Васил Левски – всички знаем, че за известно време, като малък, той е бил монах. Какво го е довело до приемането на предложението  да отиде в манастир?  Според биографите на Левски, един от които е и Захари Стоянов, малкият Васил се отличавал със своето огромно желание да учи. Така и не успял да се приспособи към  училищата, в които бил за кратко, пребиван жестоко от учителите си. Все пак Левски вече бил грамотен, когато отново се наложило да прекъсне училище.

На настояването на вуйчото да отиде при него в манастира, Левски отговорил, че ще остане единствено при условието  да бъде изпратен да учи, да отдели вуйчото средства и да му помогне  да продължи образованието си. С тази надежда, с това очакване по-лесно се живеело в манастир, но времето минавало, а вуйчото така и дума не отварял за учене. Левски бил все още в очакване на обещаното.

В крайна сметка младият дякон разбрал, че неговият роднина няма никакво намерение да изпълни своята част от уговорката  и известно време след това напуснал манастира, нищо вече не го задържало там. Мечтата обаче останала, гладът не угаснал.

Само че се наложило именно тази мечта да бъде една от първите жертви за осъществяването на по- голямото видение– свободата на България. Левски остава до края на живота си жаден за знания, пазейки в себе си едно дълбоко преклонение към книгата!

Захари Стоянов, истинското му име е Джендо Стоянов Джедев, учи в начално училище в Медвен, където е роден, след това се налага заради препитанието на семейството да стане овчар. Захари обаче таи един различен копнеж в себе си – да учи! След  категоричния отказ на бащата – отговор на горещите молби на Захари да бъде изпратен да учи, младежът напуска родния дом, за да търси сам образование. Отива във Варна, но не успява да си намери работа там, за да събере средствата да се запише по-късно в някое училище. След това отива в Русе, за съжаление обаче, заради възрастта си ( вече бил голям за ученик) не е приет в нито едно училище. Младият човек не унива, движен от своя огромен и непреодолим глад, се заема да се самообразова.

В русенското читалище „Зора“ Захари Стоянов открива разнообразна литература, която започва жадно да изчита, изучава дори чужди езици.

Така гладът към книгата води и него до автентичния извор – самостоятелното търсене и откриване на истината.

Заслужава си да бъде отбелязано, че въпреки своята явна невместимост в обичайните представи за „образование“, (или пък може би точно заради това!!) Левски и Захари Стоянов оставят едно доста добро и значимо писмено наследство. И до днес, който посети Народната библиотека, може да се докосне до събраните в самостоятелно издание (два тома) писма на Левски,  епистоларно наследство, оставено ни от  Апостола. Писма, които все още говорят и говорят, приближават ни все повече и повече до непреодолимото очарование на една съвсем обикновена (и точно затова гениална) личност,  разказват ни за непреклонното му свободолюбие,  свидетелство са за едни ясни, изключително стойностни принципи и убеждения….

А Захари Стоянов? Въпреки че не успява да завърши училище, на практика той е с много ниско образование, преценено през нашите, наследство ни от тоталитарното време парадигми, въпреки това, той става автор на няколко книги, които са част от класическата ни литература. Захари Стоянов е народен представител, подпредседател, след това и председател на Народното събрание в периода от 1886 до 1889г.

Публицист и писател, автор на: „Записки по българските въстания“, „Четите в България“, биографиите на Левски и на Ботев.

Може би не е необходимо да споменавам и Елин Пелин (има отделна статия в този блог по  въпроса), който изключван от едно, второ, трето…и т.н. – поредно училище, прекарва времето си в Библиотеката, където жадно и жадно чете. Така незавършилият гимназия наш класик се превръща в поредното дръзко предизвикателство за своето време,  за още и още  хора и времена след това.

Какво стана с нас?

Къде остана този глад?

Къде го загубихме?

Или го положихме на олтарите на леви, тесногръди, манипулативни държавни образователни системи?

Изродихме го в едно грозно преклонение пред наложени ни  разбирания, зададени вече задължителни отговори, унифицирани мисловни модели.

Унифицирахме няколко поколения!

А той е там – стой и ни чака – гладът…Гладът за истинско знание и разбиране, гладът за Истината!

Да разровиш, да научиш, да видиш невидени от никого досега неща!

Няма нищо като това!