Есе за училището – I част

Килийните училища в България отразяват нуждата от просветеност и духовно пробуждане, която може да бъде идентифицирана в българската народопсихология много преди реално-установената  времева определеност на нашето Възраждане.

Началото на килийното образование може да бъде търсено, според някои източници, още през 15. век, когато възникват пъвите подобни училища, където като обучители са активно въвлечени главно монаси, свещеници, по-рядко занаятчии и други по-грамотни, посветени на просветителската мисия, българи. Например в София 1578 година вече има две килийни училища, където се обучават главно бъдещи свещеници,1825 година е отворено първото обществено килийно училище в столицата.

Съществуват няколко типа килийни училища: към манастирите,   към църквите и училища вече с обществен характер, чиято поява датира през 18.век.

Обучението се извършва на гръцки и църковнославянски език. Първоначално училищата функционират в манастирски килии и църковни пристройки. През 17. и 18. век, според изследванията на Николай Генчев(Генчев 1988)[1] върху този период, се появяват и първите частни килийни училища, спонсорирани от обществени лица – главно еснафи и богати търговци, характерът на обучението в тях обаче отново не надхвърля обичайните рамки на религиозната им насоченост. Изучават се книги с религиозно-църковен характер, като често пъти заедно с това на учениците се преподава и определен занаят. Отличителен белег на този тип училища е начинът им на работа, който в повечето от случаите се характеризира с индивидуална работа с всеки ученик. Децата първо научават азбуката, после  сричките, а след това цели думи.

Въпреки недостатъците си, едни от които са строгите наказателни мерки спрямо учениците и едностранния характер на преподаването, лимитирано до изчитане и наизустяване на пасажи от познатите религиозни книги:  Псалтир, Часослов,  Апостол, изследователите са единомислени относно  ключовата роля, която килийното образование има за съхраняване и продължаване на културно-просветната традиция в периода от 15. До 18. век. Историческите източници показват, че на  учениците е предоставена възможност да получат и елементарни знания по математика, география, писане, естествознание. Така (особено през 18.век) училищата започнали да придобиват и светско-просветителски характер. По-известни  са : килийното училище в Разлог, построено 1835 година, където освен религиозните книги, на децата се преподавало граматика, аритметика, землеописание. В село Голям извор от 1816 година функционира подобно училище, което днес е преустроено в музей на образователното дело „Школото”.

Приносът на този тип институции и на килийното обучение като цяло е най-вече във възстановяването на просветната дейност в страната ни, която се намира под турско робство, в опазването на българската духовност и не на последно място в издигането на ново ниво, според Минко Гечев (Гечев 2002.) [2] на жаждата за знания у българите, което акселерира  дълбоките процеси на възраждането и съзряването на националното ни самосъзнание. Възкресяването на идеята за различно,  по-широкоаспектно обучение с подчертан (в по-късните векове: 17-ти и 18-ти век) нерелигиозен характер, родена в килийните училища, намира първоначалната си реализация именно там. Родолюбиви българи създават  едни от първите частни училища по нашите земи. Такова е училището на поп Никола от село Драгойново, който може да бъде приет и като един от пионерите на домашното образование у нас. Осъзнавайки нуждата на своите синове от образование, той намира монах Захарий и през 1824 година свещеникът основава в две от стаите на собствения си дом първото килийно училище в околността,  където първите ученици на монаха са двамата сина на поп Никола. Самите те по-късно стават учители, а в къщата на свещеника не липсват ученици за един дълъг период от време.

За времето си килийният тип обучение според изследователи (Гечев 1967)[3] е най-адекватната форма за продължаване на културните ни традиции и за съхраняване на писмеността, опазени били грамотността, родолюбието, в един по-късен етап на своето развитие килийните училища се превърнали и в огнища-разпространители на идеите за национално освобождение, за което свидетелстват Влайковите мемоари „Преживяното”(Влайков 1964)[4].

 В макроконтекста на историята на българското образование, еманация от старото традиционно патриархално мислене, (където водещ принцип е опазването на българското) – идеята за по-прогресивно светско обучение продължава да вълнува нашите просветители и повечето от представителите на еснафското ни съсловие, които се превръщат в основните спонсори при изграждането на нови български училища.  Идея за образование, което малко или много започва да доминира и да гради нова парадигма, ценностна система и приоритети в един постоянен паралел с просветните традиции и нововъведения в съседните ни държави. Така в началото на 18 век, детерминирана от растящата нужда от нова реорганизация на учебно съдържание, методика и модели на преподаване се оформя едно ново просветно движение, чиято цел е промяна на съществуващата в момента килийна система на обучение. Промяната е наложена и от нарастващата  несъвместимост между тази система и прогресивното развитие на производството ( индустриалния подем  в Европа). Чрез функционирането на училищата  вече по взаимната методика се открива реалната възможност за ликвидиране на съществуващото несъответствие между ускореното развитие на производителните сили и ниското ниво на образованост на широките народни маси. На търговците, еснафите и предприемачите били необходими реални знания по аритметика, география, елементарна грамотност по четене и писане не само за да управляват собствените си дейности и предприятия, но и за да могат да реагират адекватно на настъпилите прогресивни промени в страните около нас. За кратък период от време е трябвало да бъдат  подготвени личности, способни да изведат на ново ниво икономическата, културната и просветната сфера на живот в страната ни. Това са част от обективните предпоставки за възникването на взаимните училища, чието предназначение не на последно място е и да се оформят като духовна зона, която създава и съхранява българското, като място на противодействие срещу нарастващото влияние на гърцизма и денационализацията.

Взаимното училище е и институцията, където за първи път се прилага Бен-Ланкастърският метод, който носи името на британските педагози Андрю Бел и Джоузеф Ланкастър, приложен и от двамата, независимо един от друг. Основната цел на този подход е широкото разпространение на началното образование и масовото ограмотяване на населението. Изследванията на Димитра Папайоанну (Папайоанну, Д. 2005)[5] , търсейки произхода на метода, доказват, че неговите корени тръгват от йезуитските колежи във Византия, където на по-способни ученици е поверено обучението на останалите, като заедно с това помощник учителите се грижат за реда и дисциплината в колежа. Групите най-чето са  от десет човека.  Важно е да бъде отбелязано и че в световната история  взаимният подход възниква първоначално с една единствена цел – да даде на бедните деца (главно сираците) бързо, лесно и евтино образование, така че едни от първите места, където е приложена тази метода(наречена в САЩ -мониторингова) от Бен и Ланкастер, това  са домовете за сираци, които педагозите превърнали в училища. 

Иновациите на взаимното обучение се базират на широката въвлеченост на ученици, родители и обществената прислойка на еснафите в подпомагане  процеса на обучението. Училищата са спонсорирани финансово главно от богати търговци и еснафи. Ежемесечно родителите получавали отчет за успеха и поведението на децата си, а те от своя страна имали отговорността да дадат писмено уверение относно присъствието на детето.  Въпроси, свързани с функционирането на училището като цяло отново били решавани от  настоятелството и  родителите, пряко въвлечени в дейността на училището – начин на работа, известен в Габровското училище(Атанасов 1974)[6]

Първата теоретична систематизация на взаимоучителния метод е изработена от Петър Берон в „Рибният буквар” (Ванков,Ив 2003)[7], който съдържа една цялостна програма за обучение във взаимното начално училище. 1835 година е открито Габровското взаимно училище, което поставя началото на новобългарското светско образование, преди него училищата в Свищов и Котел, открити съответно 1815, 1816 година също използват взаимната метода, но  в тях се изучава основно гръцката просвета и култура и се преподава на гръцки език, затова началото на новобългарското просветно дело се асоциира със създаването на взаимното училище в Габрово. Друга подобна институция в България, това е училището в Свищов (1836г.), което е създадено и поддържано от търговско-промишлените слоеве в града. Поради разрастване на търговската дейност и разширяване на фабрики и предприятия възниква неотложната нужда от бързо придобиване на качествено и с реална практична насоченост образование. Така е създадено Свищовското училище и училището в с. Голям извор (1846г.)

Относно развитието и разпространението на взаимоучителния метод по света, известен с иновативната си политика в просветното дело е гръцкият губернатор граф Йоаннис Каподистриас,който влиза в управлението на държавата в години на криза    1827 година, основни акценти в работата  му са сферите на труда и образованието.  Чрез новата образователна програма, която създава, той успява да реорганизира и възроди образованието в Гърция. За да бъде  развито и усъвършенствано образованието в страната, според новия губернатор, трябва да бъде сложен акцент върху началното образование, където посредством  взаимоучителния метод за кратък период от време децата преминавали началния етап в обучението си и били способни да продължат по-нагоре. С цел по-добрата организация и адекватно прилагане на метода Каподистриас създава тричленен комитет за училищно образование, една от задачите на който е да проучи и подбере подходящите помагала и наръчници за работа във взаимните училища, така че да бъде създадена възможност за прилагане на единна система на преподаване.

Икономическият проблем относно създаването и поддръжката на училищата отново е решен иновативно от губернатора, като средствата идвали основно от данъци, дарения, също и финанси от обществено полезни дружества. Негов е приносът и за създаването на съревнование между частни предприятия и отделни личности за покриване на разходите по откриване и поддръжка на определено учебно заведение. Така че в основната си част финансирането на просветното дело в Гърция във времето на управлението на губернатор Каподистриас е от частни дарения, данъци и спонсорство от по-богати търговци и предприятия. По негово време в гърция функционират, по данни на Папайоанну, 84 взаимни училища и в тях се обучават към 8000 ученика.

Взаимните училища в Гърция са известни и с подчертано нехомогенните си групи, децата започвали обучението си на четиригодишна възраст, но в зависимост от нивото на познанията си, биха могли да се окажат в една група с 18, 19-годишни, тъй като преминаването в друга група зависи от напредъка в обучението, а не от възрастта.

 



[1] Генчев, Н. Българско възраждане. С., 1988.

[2] Гечев, М. Огнища на народната свяст. Взаимните училища в България. С.,2002.

[3] Гечев, М. Килийните училища в България. С.,1967.

[4] Влайков, Т. Преживяното, ч.2, С.,1964

[5] Папайоанну, Д. Възникване и разпространение на гръцките взаимни училища на Балканите. С., 2005.

[6] Атанасов, Ж. История на българското образование, С., 1974)

[7] Ванков, Ив. Петър Берон. Библиотека „Български писатели”, web.

Previous Post